В седмицата 14 – 20 октомври в Пловдив, културната столица на Европа за 2019 г., се отпразнува 140-годишнината на Народната библиотека „Иван Вазов”. Тя е открита само месец след столичната „Кирил и Методий” и е второто по значимост книгохранилище на България. Открити бяха няколко изложби, сред които са и особено харесаните от пловдивчани нови експозиции на Валери Ценов в галерия „Аспект” и на Милена Мишева в галерия „Дяков”. Премиерно някои видяха подкрепения от „Пловдив 2019” нов български филм „Завръщане”, заснет в града на тепетата. Приключи фестивалът „One dance week” с необикновения зрителски интерес към австралийската компания GRAVITY&OTHER MYTHS/ „Гравитация и други митове” и техния спектакъл „Обикновено пространство”. По същество, седемте акробати, основали компанията през 2009 г. в Аделаида, осъществяват без никакво обезопасяване изключително сложни упражнения между земята и небето. При това с лекота, пълно доверие, невиждано партньорство и закачка един към друг и към публиката, изпълнила залата и сцената на Дома на културата „Борис Христов”. В края на седмицата бяха открити Международните фотографски срещи, които са културно събитие с над 30-годишна история. Фестивалът се организира от фондация „Пловдивско фотографско средище” и община Пловдив, куратор традиционно е доц. Никола Лаутлиев. Изследва се Портрета в неговите многобройни прочити и изразни форми – документ, репортаж, постановъчен, всичко под надслова „Visages – Images”. Автори на изложбите са Ванеса Уиншип, Райна Власковска, Йоана Сакелараки, Соня Станкова, Томас Вегстрьом, Адам Панчук, Сергей Чиликов, Егон Х, Владимир Василев.
В продължение на 4 дни на сцената на Драматичния театър се показа общодостъпно, срещу покани, „100 процента Пловдив”, спектакъл от програмата на Общинска фондация „Пловдив 2019”, който e между документ и фикция с участието на 100 пловдивчани. Едно представление, тип социологическо проучване на живо, статистически въпросник с приблизителна достоверност на отговорите и получените данни, в същото време живо и динамично, понякога забавно и искрено, в други случаи – не недотам. 100 души на сцената, сменящи се в различни пропорции вследствие на отговорите от анкетата, които все пак не са представителна извадка.
Участниците са хора с различни професии, събирани по верижен принцип – тръгва се от статистик, който назовава следващия – колега или член на семейството, в случая втори статистик, макар и доста по-известен като автор на издания за Пловдив. Той пък от своя страна предлага като следващ участник съпругата си, някои идват с децата си, които бяха на възраст от една до 14 години. Антон Карагьозов – лидер на ромска фондация, доведе съпругата си, следваха турци, арменци, евреи – всъщност, известната пианистка Райна Петрова се превъплъти с чувство за хумор и артистизъм в еврейка, когато се наложи многоетничността на Пловдив да се илюстрира и подкрепи и с танци. И така, до 100 души. Публично известни са проф. Мария Шнитер, имаше ексдепутат от ВНС, още – главен библиотекар, популярен фотограф, хора от техническия състав на театъра, преподавателка по музика, млад пианист с европейски награди, семейство пловдивчани кореняци, галерист и т.н.
Моделът е пробван и отработен от театър „Римини Протокол”, който изследва реалния живот и създава представления на границата между изкуството и социалното изследване, новинарската хроника и фикцията. Най-напред през 2008 г. излиза „100% Берлин”, общо за 11 години са създадени такива представления в 38 градове в Европа, Азия, Австралия, двете Америки. В Пловдив бяха тримата създатели и постановчици Даниел Ветцел, Щефан Кеги, Хелгард Хауг, режисьорката Неда Соколовска от Студио за документален театър „Vox populi” им посредничеше и помагаше с избора на участници на наша територия. Този спектакъл може да се случи навсякъде, но това не означава, че той ще ни придаде напълно спецификите на града и мястото.Темите са общоевропейски – отношение към политиката, религията, секса, болестите, междуетнически и други… Отношението към Пловдив е очевидно от началните статистически данни – най-дългата главна улица в Европа, още един-два повода за обща гордост… Но не достига истински личното отношение към града – кое е любимото ми място в Пловдив, където се чувствам най-добре, кога разбрах, че градът ни е уникален, какво харесвам и какво не харесвам в живота тук, някоя лична история… Всъщност, една от малкото лични истории, които се запомнят, е на семейството, решило да не прекъсва бременността на съпругата, въпреки че плодът е белязан със Синдрома на Даун. Самото момиченце, около 5-годишно, беше очарователно и неговото присъствие на авансцената приковаваше вниманието. Тоест, твърде малко бяха личните истории. Само една пловдивчанка защити избора си на партия и с това аргументира защо вярва на парламентаристите. При по-щекотливи въпроси около съдимост, кражби, секс извън семейството и на нетрадиционни места заложиха на анонимността, като отговорите пресветкаха в тъмнината с малки лампички. Този принцип можеше да бъде приложен и към деликатни политически въпроси. Иначе се получи известен разнобой в отговорите. Никой не иска да се връща в социализма, дори децата и младите хора, които не са го живели, но пък на въпроса: „Кога най-добре сте живели”, положителните отговори за периода бяха няколко. Няма как да не се усмихнеш. Пропорциите бяха менливи, понякога позициите се изразяваха чрез гласуване с цветни листове, друг път чрез преместване на сцената отляво надясно и обратно. Усмивка и коментари предизвикваха натъкмяванията на участниците на сцената, преди да е изписан, зададен въпросът. Не е лесно да работиш с неактьори на сцената. Но при всички случаи, представлението беше нещо ново и любопитно. На участници и зрители това се нравеше.
