Апостолова, Божана. Душа в душата. Спомени за Вера Мутафчиева. Пловдив: Жанет 45, 2019. Цена 13 лв.
Вероятно така е винаги, но през увеличителната леща на социалните мрежи сега ми прави още по-неприятно впечатление: покойниците, особено прочутите покойници, веднага се сдобиват с приятели, а за някои от тях дори не са подозирали. Когато почина Вера Мутафчиева, Божана Апостолова ни отказа да напише думи в нейна памет така: „Не си правя авторитета, подпирайки се на чужди патерици. Не го намирам за достойно.“ С припомняне на точно този случай започва и „Душа в душата“… Безспорно и Вера Мутафчиева, и Божана Апостолова са между знаковите хора на българската обществена сцена. Рядкост е обаче една силна жена да направи поклон пред друга силна жена. Разбира се, този поклон е в стила на Божана – любящ, прям, безцеремонен, на места направо ти къса сърцето… Божана казва повече, отколкото мнозина други биха си позволили. Божана си дава сметка и коя е самата тя – и неведнъж се бичува заради суетливостта си. Изобщо, „Душа в душата“ е паметник на едно безпрецедентно приятелство: между гладното момиче от пловдивската улица и професорската дъщеря от бомбардирана София. Този паметник не е монолитен – тук има едва няколко епизода, но какви! В тях е Вера Мутафчиева, не само велика, но и много сложна, направо трагична жена. Онази, която в среднощен телефонен разговор казва на Божана: „Не искам дори да умра в тази страна.“ И аз съм го чувал: „Толкова обичам белия свят, та сега, когато вече са ми понамалели отговорностите, така бих искала да си взема една стаичка край Босфора и да си гледам пролива. Как беше: „ Сунце да зайде, я да умирам“. Хубаво, хубаво…“ Все ми се струва, че приятелството между Вера и Божана е било тъкмо такава стаичка – и Божана е облекчила много последните й години. Облекчила е остаряването на безкрайно деен човек. Защото ето какво Вера казва за остаряването, наричайки го ни повече, ни по-малко авантюра: „Да гледаш в какво се превръщаш. Както казвам, сега ние сме двама души в една кожа и не се обичаме много. Правим си мръсно колкото можем.“ И разбираме защо е обичала, както сочат факсимилетата, виталната и изобретателна Божана, винаги готова да помогне. Божана пише: „Тя – поне с главата си – работеше денонощно. Копаеше, копаеше… Стигаше много дълбоко – до тинята на нашето живеене, опръскваше се с нея, позабърсваше се криво-ляво и продължаваше да копае. Правеше го заради нас, за парчето българска земя, в която дори не искаше да умре“. С „Душа в душата“ Божана Апостолова е свършила своето. Тя издаде и пълното събрано на Вера Мутафчиева. Дано историческата колегия я последва. Дано литературната колегия я последва – написаното за нея от проф. Албена Хранова е забележително с проницателността си. Трябва още. Изобщо, не бива да оставим да потъне в българската тиня паметта за Славка Денева, която е нарисувала младежки портрет на Вера Мутафчиева, или за една от близките й приятелки Бинка Желязкова… На своя глава ще добавя Магда Абазова, Невена Стефанова, Малина Томова, София Бранц… Те претворяваха тинята в небе.
