Бележки от Сан Себастиан 2019-а
Международните филмови фестивали събират не само най-новото от световното кино, но и най-актуалното от световните идеи и посоки в човешките взаимоотношения (от домашна кухня до ядрена политика). Когато в три поредни филма от Мексико, Сенегал и Дания безлики богаташи отказват да платят на работници за месеци труд, а работниците се вдигат на бунт, човек остава с впечатление, че нещо в тази сфера е наболяло по цялото земно кълбо. Примерът не е произволен: на 67-ото издание на Сан Себастиан (20–28 септември 2019) епизодът с отсъстващия непочтен експлоататор и набралите до немай къде работници действително се повтори на ключови места във веристичния „Работна ръка“ на Давид Сонана, свръхестествения „Атлантика“ на Мати Диоп и минималистичния „Жираф“ на Ана Софи Хартман. А и целият фестивал протече под знака на някакъв съвременен „Интернационал“, в който казанът с бедните и угнетените къкри от справедлив гняв, докато капитализмът се олюлява на заден фон („До днес надменни богаташи/ труда ограбваха без срам,/ така върху костѝте наши/ градиха своя кървав храм!/ Но ние сметка вече дирим,/ ще вземем своето от тях,/ негодниците ще натирим, / възмездие за сторен грях!“)
Двата филма, които спечелиха повечето Златни и сребърни раковини, „Умиротворен“ на Пакстън Уинтърс и „Безкрайният окоп“ на Йон Гараньо, Айтор Ареги и Хосе Мари Гоенага, са съответно за обитатели на бразилска фавела и за потърпевши от франкизма; голямата награда на ФИПРЕССИ, връчвана по традиция в Сан Себастиан на един от филмите, отличени през годината от федерацията на кинокритиците, сега бе отредена за одата за прислужницата на Куарон „Рома“; призът на публиката отиде у великолепния „Специалните“ на французите Накаш и Толедано, заели се този път с маргинализираната група на хората с аутизъм и специфичното им обкръжение (подгласник му стана поредната пролетарска драма на Кен Лоуч „Съжаляваме, че ви изпуснахме“); почетната награда на Коста-Варгас беше отпразнувана с прожекции на „Възрастни в стаята“ – по книгата, в която бившия финансов министър на Гърция Янис Варуфакис подлага на критика МВФ и европейските икономически механизми; едни от най-добрите заглавия, дошли от други фестивали, бяха „Клетниците“ на Ладж Ли (прекрасна хорална история от дъното на парижките предградия) и „Маймуни“ на Алехандро Ландес (модерна притча за децата войници). Тоест, на преден план в какви ли не стилове излязоха слабите, безгласните, малцинствата.
За конкурса по любов
Тази година в състезанието участваха 17 филма и макар сред тях да не липсваха интересни предложения, надали някое ще бъде запомнено като откровение. Личните ми фаворити са казахският „Тъмен, тъмен човек“ на Адилхан Йержанов и „Проксима“ на Алис Винокур (награда на журито, оглавено от Нийл Джордан). Първият проследява с проблясъци на сюрреалистичен комизъм едно неохотно разследване и узряването на самотния герой, който го извършва, в разредената атмосфера на страна, където огромните пустоши – в пейзажа или в душата – не са изненада за никого. „Проксима“ е като от друго измерение: това на цивилизованото, подредено и отработено сътрудничество в името на обща цел, в което естественият човешки хаос се промъква като бандит – астронавтка се готви за мисия на Марс и раздялата с детето си (вълнуващи са както детайлите от реалните центрове за космическа подготовка, така и топлите, нюансирани отношения между двете актриси).
В рисковано заредения с бит „Дъщерята на крадеца“ на Белѐн Фунес начинаещата Грета Фернандес пори вълните на най-облъскания живот в Барселона и блестящо извежда до сигурно място както своята героиня чистачка, така и целия филм – историята е за решено да не живее в самота и мизерия момиче с малко дете и наскоро излязъл от затвора баща, с когото общуването изглежда невъзможно. Сребърната раковина за най-добра актриса бе поделена между Фернандес и Нина Хос в ролята на хипервзискателна преподавателка по цигулка от „Прослушването“ на Ина Вайсе (преливането на перфекционизма в екстремизъм в този филм напомня на „Пианистката“ на Ханеке и „Камшичен удар“ на Шазел, но се съмнявам нещо да го прави препоръчителен за гледане).
Ще ми се да отбележа с добро жизнерадостния „Рокс“ на Сара Гаврон, в който 15-годишно момиче от лондонските предградия (да, отново) опитва да поеме грижата за малкото си братче, когато майка им ги напуска – групата съученички, които са истинското семейство на децата, е впечатляващо документирана в обилието си от жестове, реплики, привличания и отблъсквания и дава добър поглед към цялото общество. Друго задушевно преживяване бе необичайният канадски „И заваляха птици“ на Луиз Аршамбо, неведнъж клонящ към сълзливост и претрупан от усложнения и обрати (вероятно поради факта, че в прехода от едноименния роман на Жослин Сосие към екрана авторите не са се решили да се отърват от литературния баласт), но и богат на визуални стимули, мигове на автентично чувство и поводи за размисъл – „документалните“ спомени за горските пожари, песните с китара, началото на любовта в края на живота…
За конкурса по задължение
Поне половината филми в Официалната секция ми се видяха слабовати. Новото от Алехандро Аменàбар, „Докато трае войната“, онагледяващо краткия, но звучен словесен сблъсък между Мигел де Унамуно и един висш военен по време на Гражданската война, допадна на испанските колеги, но на мен ми се стори плакатно и правилно до скука. „Другият агнец“ на Малгожата Шумовска (за първи път снимаща извън Полша, на чужд език и с чужд сценарий – на австралийката К. С. Макмълън) се оказа наивно, изсмукано от пръстите, макар и често красиво за очите упражнение на тема религиозен култ: брадат и дългокос „пастир“ омайва с евтина високопарност свита от петнайсетина опарени от живота жени, които в претупания край се опълчват срещу произвола му. Тибетският „Лхамо и Скалбе“ на Сонтар Гял изрежда перипетиите покрай една женитба, но – интересен за очите и муден в развоя си – в крайна сметка сам неутрализира съществените си детайли, като ги разтегля до несъщественост. Чилийският „Смъртта ще дойде с твоите очи“ (цитат от Чезаре Павезе) на Хосе Луис Торес Лейва започва с обещаващи дълбоко емоционално изследване свръхблизки планове на две влюбени жени, едната от които си отива от лоша болест, но скоро потъва в собствената си съзерцателност и претенция за многозначителност. Няма много смисъл да споменавам останалите с изключение може би на куриоза „Таласо“ на Гийом Никлу, който пропуснах заради личната си непоносимост към персонажите му и първите отрицателни рецензии („опити да е смешен, които се доближават до гротеската“, писа El País): в него Жерар Депардийо и Мишел Уелбек се срещат в крайморски лечебен център и обменят мнения.
Не успях да гледам един от най-радушно приетите от журито участници – „Безкрайният окоп“, който получи наградите за най-добра режисура (Сребърна раковина за Гараньо, Ареги и Гоенага) и най-добър сценарий (Луис Бермехо и Хосе Мари Гоенага). Реалните съдби на множество „къртици“, залегнали в основата му, са фрапиращи: испанци, които, за да оцелеят през Гражданската война, се укриват с десетилетия – 30 години в случая – живеят като бегълци от франкистката диктатура в тайници в собствените си домове. Двата часа и половина на това „психологическо пътешествие“ си отвоюваха ако не възторга, то уважението на критиката и зрителите. Нарочно оставям за края „Умиротворен“, който си тръгна от Сан Себастиан с наградите за най-добър филм (Златна раковина), най-добър актьор (Сребърна раковина за Букаса Кабенгеле) и най-талантлив оператор (Лаура Мерианс). Макар и направен с доброто намерение да извлече нещо повече от бита на бедняшкия квартал Мору дус Празерес в Рио де Жанейро (режисьорът действително живее там и е създал филма с идеи и помощ на местните хора) и облечен в често впечатляващи кадри, „Умиротворен“ е предвидим във всяка своя част – чрез разцъфващата връзка между новооткрили се баща и дъщеря, той представи отношенията на социалното дъно, само дето от началото до края съобщава стари новини. Лесен за гледане и за забравяне, сумата от добрите му страни не дава резултат, достоен за короната на фестивала.
Преглед на прегледа
Доста от филмите, чиито премиери се състояха през 2019-а по другите важни кинофоруми, гостуваха в паралелните програми на Сан Себастиан. Ако трябва да посоча само тези, които наистина ме поразиха, това ще са вече споменатите „Клетниците“, „Специалните“ и „Атлантика“, както и „Портрет на момиче в пламъци“ на Селин Сиама (костюмна драма за властната, разкошна любов между художничка и нейния модел с упоителния ритъм на заклинание); „Маймуни“ на Алехандро Ландес (трагичната история на насилието в Колумбия, стилизирана естетски в лутанията на тайфа хлапета с оръжия) и „Дете зомби“ на Бертран Бонело (цветно, щураво завръщане към зомбитата от епохата на Жак Турньор в приказка за бяло момиче от елитна гимназия, което посяга към хаитянските традиции на черна съученичка). Ексцентричност и арт в големи дози очаквах от „Паразити“ на Пон Джун-хо и „Върлина“ на Кантемир Балагов, но не успях да се вживея в нагласената лудница с вкус на американски блокбастър на първия и преиграността на втория (нищо, че някои от сцените му са като ренесансови платна).
Специални симпатии храня към неравните като качество, но солидни като замисъл „Ла Йорона“ и „Трусове“ – двата филма, с които на фестивала се завърна Хайро Бустаманте („Ичканул“), умен режисьор и човек, заел се да преобърне родната си Гватемала откъм киноекрана. Във всеки от тях, както му е навик, той разпердушинва различно табу: в „Ла Йорона“ със средствата на киното на ужасите подхваща разговор за дългата и мръсна гражданска война в страната си, а в „Трусове“ прави обзор на абсурдното отношение към хомосексуалността там. Имах големи очаквания и към други двама латиноамериканци, но те, уви, се оказаха неоправдани. „В очакване на варварите“ е киноадаптация на романа на Кутси, която Сиро Гера („Прегръдката на змията“) е направил нетърпимо протяжна и с вкус на прашна театрална сцена. В „Ема“ Пабло Лараин („Клубът“) се е впуснал в света на най-младото чилийско поколение артисти и е намерил секс, наркотици и рокендрол – нищо ново и кой знае колко смислено, макар и хаосът му повечето време да изглежда красиво.
Шепа семейни истории
Три латиноамерикански филма взеха три от най-интересните алтернативни награди в Сан Себастиан: „Някои зверове“ получи отличието в раздела „Нови режисьори“, „Добрите намерения“ спечели симпатиите на Младежкото жури (150 души между 18 и 25 години), а „И пак, отново“ излезе начело в конкурса „Латинохоризонти“. И трите са посветени на отношенията в дисфункционални семейства. Успях да гледам само „Добрите намерения“ – мил, непретенциозен и силно автобиографичен филм на Ана Гарсия Блая (с „внедрени“ откъслеци от истински домашни видеозаписи) за хипарското детство на три хлапета с разведени родители, чиито татко е отвеян, но обичлив музикант. В също аржентинския „И пак, отново“ режисьорката Ромина Паула играе със собствените си майка и дете в разказ за равносметката на своята 40-годишна героиня и раздялата с партньора й. В чилийския „Някои зверове“ (заглавие и на стихотворение на Неруда) Хорхе Рикелме Серано описва скоротечния, грозен разпад на заможно семейство, откъснато от обичайната си среда на необитаван остров.
В раздела „Нови режисьори“ (само първи и втори творби; отделно жури), един от най-интересните и пъстри, както може да се очаква, тази година имаше 14 заглавия от Израел, Норвегия, Тунис, Литва, Япония, България… За цялото съществуване на фестивала броени филми на български режисьори са се състезавали в него, като „оживление“ настана едва през последното десетилетие, и то тъкмо в „Нови режисьори“. Крак повлече Драго Шолев с „Подслон“ (2010), Кристина Грозева и Петър Вълчанов дойдоха, видяха и победиха с „Урок‘ (2014), а след като Светла Цоцоркова бе включена през 2015 г. с „Жажда“, през 2019 г. участва повторно и получи почетен диплом от журито. Нейният „Сестра“ – разказ за провинциално момиче, което се мъчи да докаже невярността на една от многото си лъжи, за да се сдобри с кака си – е привлекателен визуално и отблъскващ лексикално, интересен в отделни монолози и уморителен в ръмжащата антипатичност на всичките си герои.
Детайли от рамката
Трите награди за цялостна кариера „Доностия“ бяха връчени на Коста-Гаврас (1933), Доналд Съдърланд (1935) и Пенелопе Крус (1974). „Обществото ни няма нужда от герои, а от последователни личности“, заяви Коста-Гаврас. След като първоначално отрече да има любим сред своите филми, Доналд Съдърланд все пак издаде, че му е било най-хубаво да работи с Фелини. „Златното правило е: не съди персонажа си“, каза Пенелопе Крус… Историческата панорама тази година беше посветена на класика Роберто Гавалдон (1909–1986), в чиито паметни мелодрами от 50-те и 60-те (сред които и „Златният петел“ по сценарий на Карлос Фуентес и Габриел Гарсия Маркес) играят звездите на тогавашно Мексико: Мария Феликс, Долорес дел Рио, Игнасио Лопес Тарсо, Кантинфлас…
Както споменах, животът и ядовете на париите бяха константа в тазгодишния Сан Себастиан. Но имаше и друг редовен елемент от екранните повествования, при това забележимо по-чест: филм след филм, героите вадеха китари или каквото дойде – понякога само гласовете си – и запяваха: стари хитове, нарочно писани за случая парчета, импровизирани мелодии. Не смея да тълкувам, само ще додам една още по-странна и конкретна подробност: в поне пет филма в различни аранжименти зазвуча „Ода на радостта“.
