На 8 октомври се случи немислимото – архитектурна проява събра публика от над 1000 души, а тя не се побра в залата, предназначена за целта, и още стотици желаещи останаха отвън. И аз в това число.
Такова нещо не се беше случвало може би от 40 години насам – когато Кензо Танге изнесе лекцията си в БИАД. Пак така щяхме да се издушим тогава. Този път гост беше Кенго Кума, а проявата беше организирана от посолството на Япония в република България и клуба на Приятелите на Япония в България. И още 22 спонсори за финансова подкрепа – кой от кой по-именит и богат (от тях само три български). А домакин беше УАСГ. Ако там се запази японската изложба, редом с друга една – на свои студентски проекти – побързайте, докато са там, има какво да се види. Японската изложба е в пряка връзка с лекцията на Кума, повечето работи в нея са на токийското му бюро (прекрасни чертежи – безценен архив).
На фона на последните прояви на триеналето ИНТЕРАРХ през този век, при срамно празни зали, този път участието на българска публика е нечувано. Арх. Кума озаглави своята беседа „Епохата (векът) на материалите“. Нямаше превод от английски (японският английски е специфичен), кой каквото разбрал, разбрал. Смисълът беше, че след века на желязото и бетона, е дошло времето на дървото – за това ще стане дума по-късно. На „нашите“ триеналета всеки път идват поне шестима световни архитекти от ранга на Кума, но нито един не събра и една десета от неговата публика тази есен. Опитвам се да разбера защо.
Естествено, доброто спонсорство е от значение (нашите фирми и общини не са щедри към архитектурата), но от по-важно значение беше разгласяването в мрежите. Светът се промени безвъзвратно и ако не си в Интернет, тебе те няма, който и да си, каквито и плакати да закачиш и каквито и анонси да направиш. Не че ИНТЕРАРХ се е засилил да го прави… Младите са в интернет и затова в УАСГ дойдоха почти изключително младежи – не само студенти по архитектура. И най-големите японски архитекти са хора скромни, отговорни и всеотдайни. Те не идват в София на разходка или на печалба, а защото се чувстват отговорни… пред домакините и архитектурата. Кума кацна и отлетя от София в рамките на няколко часа – толкова зает човек. Същото направиха през годините на триеналето Фумихико Маки, Кионори Кикутаке (вече много стар и болен), ние не заслужихме такова уважение, но това не ги спря да идват, веднъж поканени…
В беседата на Кума (но не и на изложбата) участва проектът му за новия Национален стадион на Япония, предназначен за Олимпийските игри догодина. Проектът му беше възложен след скандал поради отстраняването на Заха Хадид, която спечели световен конкурс за стадиона през есента на 2012-а. Проектът на Кенго Кума беше проектиран и построен в извънредно къси срокове. Смятах, че Кума със сигурност ще каже нещо във връзка със скандала, но той дори не споменал дума за Хадид и за конкурса от 2012-а. Тъй като скандалите са причина за масов интерес, сметнах, че това ще е причината за свръхпосещението на 8 октомври. Сбъркал съм, публиката не знае или не помни нищо, докато аз смятам, че случилото се преди четири години беше от световна важност за архитектурата.
Олимпийските игри стават все по-скъпи – от 1 млрд. долара в 1984-а в Лос Анжелис, 2 млрд. в Москва на предходната Олимпиада, 15 млрд. в Лондон, 44 млрд. в Пекин. След Токио, ще бъдат в Париж през 2024-а, а за по-късно засега има само два града кандидати. Градовете вече не искат олимпиади – излизат скъпо, не се рентират. Не са важни само парите. Град като Токио няма място за нищо повече, там бяха принудени да съборят стария си (напълно годен) олимпийски стадион от 1964-а, за да направят място за новия и то в един от най-важните си паркове, в район, където „разрешената кота корниз“ е 20 метра. Заха Хадид спечели срещу други 10 проекта от късата листа. Между десетимата в нея най-известен беше Тойо Ито наред с още трима японци. Три години по-късно японското правителство захвърли договора с Хадид в резултат на мотивирани протести от всички страни (граждани и архитекти). Фактът, че нейният проект ловеше око (поне в началото, поне на външен вид) повече от тези на съперниците, остава безспорен.
Олимпийските спортове стават все повече на брой, все повече страни печелят право на участие. В същото време, бяха на път да отпаднат характерни спортове, като бокс и вдигане на тежести, наследени още от древните олимпиади – не били достатъчно зрелищни?! И което е особено важно – зрелищната церемония на откриването и закриването е все по-грандиозна, иска голям терен и много публика, какъвто брой зрители последващата експлоатация не може изобщо да доближи. Игрите са еднократен разход без възвращаемост. Олимпийският спорт е все повече политика и зрелище, отколкото състезание, церемониите като културни събития са по-важни от спортните събития, качествената телевизия обезсмисля личното присъствие… и билетите остават непродадени. Освен това, лека атлетика, футбол и голям брой публика на едно място е нерешима задача. Публиката просто не вижда топката. Затова бейзболният стадион никога не е на терена на Централния олимпийски, а отделно (малка топка). В Токио бейзболните олимпийски са два стари; там бейзболът е по-популярен от футбола. Не можеше ли да си запазят стария олимпийски стадион, пригоден само за футбол, а новия главен да построят на друго място и само за лека атлетика, като древните стадиони? Няма данни дали някога въпросът ще бъде поставен по този начин. Екипът на Хадид (във филм на Ютюб) повдига въпроса за заданието, което включва противоречиви изисквания за броя на постоянните и временни места и трибуни, осветление, максимални разстояния от зрител до спортен уред по линията на сравнения с Лондон. Олимпийският стадион в Лондон беше определен за демонтаж след игрите, но не беше, стои си… Футболният терен изисква трайно, естествено тревно покритие. То не може да се осигури, ако стадионът няма подвижен покрив или достатъчно голям отвор на покрива. В единадесетте проекта от 2012-а такъв имаше само Тойо Ито.
Проектът на Хадид
Какво отказа японците от проекта на Хадид? Два пъти по-скъп от обявената строителна стойност – от един на 2 млрд. долара с тенденция сумата да расте. Застроената площ – почти двойно повече от необходимата. Излишни, непоискани панорамни тераси вместо озеленяване. Максимална височина 70 метра при норма 20. Неясноти около отворяемия покрив – той няма къде да се вмести, като се премести. Проектът няма нищо общо с околната среда, традициите и духа на Япония! Във връзка с изброеното, неколцина водещи японски архитекти – между тях Маки, Ито, Кума и Фужимото – пишат петиция до премиера Абе да спре проекта. Под петицията за нула време се подписват 80 хил. граждани – колкото е капацитетът на бъдещия стадион. Към тях се присъединява Арата Изозаки с отделно писмо. През 2015-а проектът е спрян, протестите (и инсинуациите, че японците го правят от шовинизъм и завист) на Заха не са приети, Кенго Кума получава възлагане. Това са официалните факти. По-интересно е да разберем защо японският отказ има световно значение.
Проеиктът на Кума
Решението на японското правителство има шанс да отбележи залеза на уау-архитектурата. През миналия век значително място на световната сцена, с неизброими престижни поръчки на всички континенти, си извоюваха архитекти, като Хадид, Либескинд, Гери, Айзенман, които са артисти, рекламисти и шоумени от висока класа, но не са архитекти. Заха Хадид беше артист с безспорен талант, скулптор, чиито творби бяха внушителни монументални статуи без мащаб с параархитектурно съдържание. Виждал съм на живо само три – в Марсилия, Инсбрук и Виена. Не мога да се разпростирам теоретически, но в нейните проекти от Витра насам безспорно водеща е уау-идеята, тоест – вижте ме, това съм аз – винаги плавни криви линии или по-рядко бодливи остри ъгли – независимо от съдържанието, носещата конструкция, средата, осветлението – все същата „запазена марка“ на непререкаем талант. Основополагащи за архитектурата принципи: за единство със средата, за уважение към традицията, за подходящ мащаб, за функционална и тектонична правилност, не на последно място – за икономия на финансови и изразни средства, за дълготрайност при лесна експлоатация (все неща, типични за японската архитектура) – за нея нямаха значение. Никъде, не само в Токио. Олимпийският Комплекс Йойоги на Кензо Танге от 1964-а, по-късната зала на Фумихико Маки досами новия Олимпийски стадион са антиподи на хадидината архитектура. И останаха образци на дълбоко, органично новаторство, вписвайки се безпроблемно в духа на японската строителна традиция. Щеше да бъде чудо, ако японците не бяха скочили…
Но все пак – Заха Хадид спечели отворен конкурс! Защо тогава не съобразиха какво е архитектура и какво не е? Защото световното обществено мнение беше про-Хадид и защото (поне между 10-те от късата листа) нямаше достатъчно силни проекти. Нямаше! Залите на Танге от 1964-а останаха ненадминати половин век. Световната архитектура, поразена от Постмодернизма, още е в ступор. Всички Олимпиади имаха поне една зала, която жалонира напредък. В Токийския конкурс проектът на Хадид, ако не друго, беше красив – на 3D и на макет, с безспорно най-добър рендеринг (и както не може да бъде видян в действителност). Самите голи заявления на Хадид, че се вдъхновява от японската природа, хилядите цъфнали дървета по картинките едва ли са спечелили журито. Но нейните „стремглави линии“ безспорно бяха впечатляващи. Оценката на архитектурната творба в случая беше сведена до „харесва ми, красиво е“. След като на самите игри води зрелището, защо да не бъде същото с архитектурата? Възможно е отказът на Япония от проекта на Заха да отвори нова страница в световната архитектура. Каква? Може ли проектът на Кума да подскаже?
Проектът на Кума е сдържан, мащабен, тектоничен и евтин. Скромни достойнства? Не е оригинален, по-скоро е нисък, до някакъв процент дървен – всичките 28 префектури участвали в доставката. Покривът му е лек, ефикасен, без подвижни части, с достатъчно голям отвор за дъжд и слънце. В проекта на Хадид всеки две съседни части на носещата конструкция имат различна геометрия (както е типично за скулптурата); при Кума има модулност, повторяемост (както е присъщо на архитектурата). При Кума отводняването е лесно, при Хадид не е ясно дали е възможно. При Хадид не се разбира дали става дума за бетон, картон или за стомана (може би дори пластмаса – като в Инсбрук), при Кума се вижда кое какво е.
Отдавна публиката, медиите, дори критиците имат навика да оприличават архитектурната творба… на нещо. По линия на сравнението, Хадид отнесе много подигравки в Токио. Оприличиха стадиона й на космически кораб, колоездачен шлем, детско цукало… Несправедлива и жестока критика. Но все пак, сравнението може нещо да каже. Във водите на Токио плуват туристическите корабчета на фирмата HOTALUNA. Техният кокпит има покрив, досущ като хадидиния (или обратно, не зная кой е измислен по-рано). Важното е, че няма как и не бива две конструкции, едната от които 50 пъти по-едра, да изглеждат по един и същ начин! Функцията, натоварването, материалите, детайлът, сеченията би трябвало да са различни – само гравитацията е обща. Ето, този възглед се надявам да възтържествува през интересния век, в който имаме късмет да живеем. Да забравим сравненията, да живее самодостатъчната архитектура!