В памет на Марк Захаров
Колко пъти сме го репетирали… със сигурност ще се справим с представлението. Всичко се знае предварително: отначало всички са събрани на едно място, после един се отделя и бавно тръгва към дъното на сцената, смалява се в кадъра, отдалечава се от зрителите, спира, обръща се за миг назад, поглежда ни, пак се обръща, отива си. След него си тръгват останалите – едни на двойки, други на групи, трети сами. Отдалечават се тихичко, поглеждат назад за секунда, гледат ни в очите, може би едва доловимо се усмихват, отиват си завинаги. Така беше на финала на „Обикновено чудо”, на „Домът, който построи Суифт”, така беше в театъра. Така ни напускаха драматургът Григорий Горин, сценографът Олег Шейнцис, актьорите Евгений Леонов, Александър Абдулов, Олег Янковски и Николай Караченцов. Сега си отиде Марк Захаров. Този мизансцен е негов, той сам го измисли, сигурно за миг ще погледне назад. „По-смешно показвайте скръбта. И когато залитна, разкрещете се в един глас. В такъв момент крещят не за другите, а за себе си”.
Ние крещим.
Когато той умря, близки, познати и недотам познати хора започнаха да звънят, да пишат в социалните мрежи, изказвайки си взаимно съболезнования по повод смъртта му. Един на друг – на хора, които никога не са го познавали лично (или са го познавали съвсем бегло). Осиротелите се утешаваха взаимно. Изведнъж изникна и дойде на място забраненото старомодно „ние” – ние, свидетелите на обикновеното чудо, съвременниците и събеседниците на Суифт, на барон Мюнхаузен, Тил Уленшпигел, Ланселот, камерхера Николай Резанов, граф Калиостро.
Марк Захаров беше велик режисьор – той създаде свят, като подреждаше мизансцени и за актьорите, и за зрителите. Най-куражлиите или най-паметливите (или това е едно и също) говореха през тези дни как са плакали от възторг и щастие на спектаклите на Захаров. Захаров не приемаше по-малко: щастие и възторг стигаше. Как го правеше?! От мираж, от нищо?! Как сюжетът за някакъв велможа, който отишъл по море в Америка, там обикнал момиче, заминал за Русия и умрял по пътя, се оказва важна част от културния код на няколко поколения, същият този таен, особено здрав фрагмент от общия гръбнак, който не му позволява да се огъва? И колкото и да ни се смеят на сантименталността, на „алилуята на любовта” и прочее интелигентски съкровища, ние само се радваме, защото – алилуя! – сме неуязвими.
Захаров не изискваше от нас нито усърдие, нито прилежание. Той беше учител от старата школа (онази, в която Софокъл си кореспондира с Шекспир) и просто ни набиваше в главите своята варварска еретична наука. Взрив, сноп искри, рев на електрическа китара – и веднага след това: „Театрите започват от закачалките, царствата започват от бесилките” (така-а-а, закачалката я пишем, бесилката наум). Танц, бясно препускане с коне, изстрел: „Слава на безумците, които си живеят живота така, сякаш са безсмъртни!” Факли, барабанен грохот, някой внезапно пада като подкосен: „За любовта няма обявена цена – само живот един и съдба една” (ясно, не е обявена, ще го запомним). Пламък, обгърнато от дим магическо кълбо, някой вика: „На поетите им подаряват цветя, на сатириците им трошат стъклата” (ясно; само че това май няма да ни потрябва). Още пламъци, на хоризонта кораб с платна, гигантски флаг запълва цялата сцена, за миг проблясва светлина, сноп искри се сипе, танцуват неизвестно откъде взели се комедианти…
Сега не можело да се правят такива постановки (така се говори). Защо трябваше да стрелят по диригента в началото на „Юнона и Авос”? Защо трябваше да подпалват шапките на музикантите в „Суифт”? Да клатят стъкленото кълбо в „Обикновено чудо”? Да се катерят по въжената стълба в „Мюнхаузен”? Метафоричната режисура е достояние на миналото, езоповският език е излишен, силно въздействащите режисьорски средства са насилени и неприлични, поетичните номера са старомодни до комизъм. Все едно аз, седнала зад клавиатурата, да натракам, че пиша тези редове с кърваво мастило, като топя перото в открита рана. Макар че в действителност е тъкмо така.
Марк Захаров обещаваше чудо, изпълняваше номер, а учеше на поезия и на морал – и едното не става без другото.
Захаров не се притесняваше да бъде старомоден. Модата, която следваше, наистина беше изключително стара – по-точно, древна: изследователите на бъдещето тепърва трябва да установяват от какви религии, от какви култове, от какви мистерии е възприел режисьорът, наречен „магистър”, похватите и артефактите за специалните си магии, приличащи на циркови фокуси.
Как работеха при него на сцената и в кадър огънят, факелът, свещта, книгата, ръкописът, корабът. Как помагаха те на прекрасните текстове да се превърнат в заклинания, от които после адептите на „Авос” черпеха тайни (магически, другояче не може да бъде) сили, крайно необходими им в живота. Сили, необходими и сега, за да вярваме, че „времето е такова временно”.
(Когато някои съвременни режисьори, ползвайки се от височайше позволените от съвременността средства, се опитват да постигнат въздействие върху публиката, подобно на захаровското, ми се иска да им пожелая успех. Патица с ябълки, която по пътя любезно ще се залее със сос, естествено, не им се очертава да получат – за целта ще трябва да извървят сложен режисьорски път и старомодно да стрелят в комина, но да им даде господ да застрелят поне някой ниско летящ сандвич с кашкавал. Ако искате да властвате – бъдете така любезни да се развилнеете. Може и в буквалния смисъл.)
Когато цитираме любими филми и спектакли, точно ли цитираме думите на Евгений Шварц, Григорий Горин, Андрей Вознесенски; и само думите ли? Или същински еретичен плам на тези думи придава интонацията на Марк Захаров – неговото иронично, сдържано, донякъде рязко държание, дишането му? „Ще отплавам в оная далечна страна, където преди мене е бил само Данте. Описанията му са гениални, но прекалено мрачни. Сигурен съм, че там има много смешни неща” – гласът на Олег Янковски, ритъмът, тактът, погледът, методът на Марк Захаров.
Като Вълшебника на Шварц, който прави „живото още по-живо”, той пресъздаде трупата на „Ленком”. Той вменяваше на артистите задължението да бъдат обаятелни – просто неотразими, с широк замах, без колебания, така че, ако внезапно в кадъра не грейне пламък – а пламнат очите, – магията ще пребъде нетленна (още една остаряла добродетел – прекомерната театралност). Трябваха му актьори за ролите на поети, философи, титани, герои и любовници – те и станаха такива. До един великани. На кого днес са му изтрябвали великани? Само на тези, които вече са ги виждали.
Сега те всички, както казва деканът Суифт, „пътешестват в страната на мъртвите”.
Марк Анатолиевич Захаров ни даде толкова много, че още дълго ще гледаме подире му.
Лилия Шитенбург
Colta.ru (със значителни съкращения), 30.09.2019
Превод от руски Виржиния Томова
