„Фотосинтезис”, която не само се утвърди като най-популярната галерия за фотография в София, но и създаде своя публика от професионалисти и запалени любители, представя един от особено продуктивните наши майстори на камерата за последните три десетилетия – Тихомир Пенов, с изложбата му „Илюзия”. Той е „всестранно надарен” фотограф, движи се с бързина между изкуството и документа, работи във всички жанрове и ползва всякакви методи на снимане, включително и за дълго престана да снима и напусна София в търсене на помирение със собствения си творчески аз. В този смисъл, изложбата му сега и тук може да се приеме като носталгично завръщане към Пенов отпреди, организирано от Фотографската академия „Янка Кюркчиева” по случай тридесет годишнината от Десети ноември.
Пенов гостува във „Фотосинтезис” с може би най-забележителната си способност – да снима времето. Да го пуска да тече през застиналите пространства на кадрите си, така че все да имаш чувството, че нещо се случва или току-що се е случило, или предстои да се случи. Дори сюжетите да са съвсем банални. А какво остава, когато пред камерата му, успоредно в три столици – София, Прага и Букурещ, се разиграва най-щастливото събитие на ХХ век след края на Втората световна война: падането на комунизма. Улиците, по които до вчера е минавало мудното всекидневие на соца, са превърнати в декор на исторически спектакъл, от радиоапаратите са чуват призиви или по-точно се виждат, изписани върху плакатите, знамената приличат на хвърчила, оръжията в ръцете на войниците не пречат на усмивките им, дори милиционерите се опитват да хванат верния път, а главният герой е мнозинството, но не безлико, а със стотици лица, взрени в собствения си живот от следващия ден.
Фотографията обаче разполага с две времена едновременно – на събитието и на зрителя, като позволява на второто да промени и даже направо да унищожи първото. С изложбата си днес, както подсказва и името й, Пенов ни връща към падането на комунизма, сякаш за да го отмени, нищо че лично го е заснел. Или може би тъкмо заради това. Видени 30 години по-късно, улиците носят тъгата на отдавна отминали дни, думите върху плакатите са изгубили смисъла си, лицата се взират не в бъдещето, а в зрителя с въпроси, на които той не може да отговори. За да се получи този закъснял ефект, вероятно още тогава Пенов е заложил във фотографиите си съмнението, че в нашия живот нищо никога не става такова, каквото ни се иска да бъде.
Към друго събитие, но вече сред най-трагичните след Втората световна война, ни връща още една фотографска изложба – „33 години Чернобил” на Милен Цветанов, открита в салона за съвременно изкуство на галерия „Сан Стефано” (на мястото на бившата Прошекова фабрика). Документалните кадри, уловили дълбоката трагика на пустотата, възцарила се след аварията, отговарят на силно нараствалия интерес към темата, предизвикан от едноименния американски сериал. Той показа, че един от начините да лекуваш травмите на паметта, е да запълваш принудително оставените бели петна в нея.
