„Каквото, такова“, текст, постановка и музикална картина Недялко Йорданов, сценография и костюми Чайка Петрушева, автор на песента Хайгашод Агасян, участват Емилия Радева, Жоржета Чакърова, Пламена Гетова, Рут Рафаилова, Янина Кашева, Богдан Глишев, Иван Налбантов, Любомир Младенов, Сава Пиперов, Ева Тепавичарова, Христо Терзиев. Народен театър. Премиера на 27 септември 2019 г.
След близо десетгодишна пауза, Недялко Йорданов, автор на вече 29 пиеси и режисьор на около 60, се завръща в театъра. С пиесата му „Каквото, такова“, поставена от самия него, Народният театър откри своя нов сезон.
Сюжетът следи „действителен случай“. Описва се „среща на класа“: сбирка на бивши ученици, гонещи 80-те, и тяхната учителка. Авторът определя текста си като „нито комедия, нито трагедия; част от живия живот“. Темата му трябва да е всекидневието, такова, каквото е, на едно поколение, преживяло какво ли не.
Разбира се, Йорданов не иска да прави „просто разказ“. Той залага „една скрита метафоричност, ненатрапчива, но важна“, която квалифицира в интервю пред ПИК като „философия“, а пред БНТ – като „мъдрост“; и резюмира с „радвай се на живота и не се оплаквай“ – каквото, такова.
Надеждата, че от 60 години специализиращият се в (предпазливо) социално оплаквачество Недялко Йорданов е събрал сили да се отстрани от него, няма как да се сбъдне. Сам той активно насочва вниманието към „идейните неща в пиесата“.
Те са щедро налични. Особено настъпателни стават в осемте последователни монолога, заемащи лъвския дял време от двучасовия спектакъл. Там текат откровения по зададената от учителката тема: „Как виждам комунистическото бъдеще?“.
Под знака на „огромно разочарование“ и предвидим носталгичен привкус, под ножа пада едър масив социални феномени и структури, с които персонажите са имали допир през дългия си жизнен път. Доколкото мога да преценя, необговорени остават само спортът и национализмът. „Нож“, изкован от звънък банализъм и закален в мрънкаща агресия.
Прилагането на термина „драматургия“ към текста би било далеч отиващо преувеличение. Налице е хоризонтален и тъпчещ на място набор от изричания (по-обемните формират споменатите монолози), който няма как да стигне до логичен завършек. Основните му съставки: претенциозна повърхностност, обтекаем носталгизъм, епидермална сантименталност (през която влизат обертоновете на чалгата), подправена с умерено просташки подмятания.
Режисьорското решение е адекватно на текстовата основа. През по-голямата част от „действието“ персонажите са подредени фронтално срещу публиката, седнали зад една маса, а от друга една маса произнасят монолозите си. Изключението се формира от оживлението в каскадата от финали, вторият от които представлява притеснително продължителен концерт с пионерски фолклор, частушки и стари градски песни.
В ролите влизат актьори, имащи в биографиите си неслучайни върхове в театъра и киното. Те мобилизират богатия си опит и почти всеки от тях успява да извлече някои и други тонове, по-дълбоки, отколкото им предлага текстът. Не искам да си представя как щяха да изглеждат нещата, ако на тяхно място бяха други, по-посредствени актьори от техните поколения.
Най-притеснителни в цялата работа са други два елемента: претенцията и публиката. „Ние сме жадни за духовна храна“, казва Емилия Радева пред „24 часа“ по повод на пиесата. Тъкмо за това претендира постановката: да даде автентична духовна храна на изгладнялата за истинско изкуство публика. И тя й се отблагодарява с възторг.
Хора от всички възрасти със светнали погледи попиват излъчваното към тях, съпровождат го със собствени коментари или просто свободни разговори на висок глас, принципно следвайки модела, очертан в 17 глава на „Под игото“. Те преливат от щастие, че чуват маломерните си трапезно-кръчмарски умувания, препоръчвани като последни предели на мъдростта от сцената на Народния театър. И са радостни от лекотата, с която поглъщат „високото” изкуство.
Телевизионни, купонджийски или други такива консуматори на битови остроумия подменят специализираната театрална публика. На мястото на зрителите-творци се настанява витална некултивираност, въодушевяваща се от посланието на пиесата: каквито, такива – докрай, до дупка. Успешна, налага се да признаем, програма.
Виждал съм я в действие. През 80-те Недялко Йорданов, тогава директор на Бургаския театър, смогна да прогони действителните театрали и да ги замени с многочислената местна простакерия. Успя да съсипе седем десетилетна висока градска култура, чиято центробежна точка бе театърът.
В София днес не би могъл да постигне чак такъв поразяващ ефект. Това не отменя злокобния характер на прокарваната програма за изтласкване на високата култура и от същинските й топоси. Програма, вещаеща победи за културните субпродукти. Действаща в синхрон с държавната политика в културата и образованието.
Пак ли идва времето на домашните спектакли/концерти/изложби/семинари, от които най-вече да се очаква професионализъм и високо качество? Някога провокирани от идеологическия натиск. А сега?
