Не познавам по-щедър днес колега от нея: в журналистическата си работа Силвия Чолева намира какво конкретно да подкрепи у всеки един автор и да остане предана на интуицията си за естетика и почтеност. Тя направи необходимото за видимостта и достойнството на автори, чийто литературен талант минава под летвата на собствения й талант.
Същевременно Чолева се промъква сред джунглата от нарцистични балони, в каквато се превръща българската литература, и пука де каквото може. Нейният бяс защитава литературната среда от комерсиализацията, безпаметността, самозванството… И без вина е виновна пред литераторите „без покритие“.
Проблемът е, че това унищожително всекидневие препречва да видим творчеството на самата Силвия – изтънченото отчаяние на нейния висок модернизъм, елегантната свобода, безкомпромисната авторефлексия, умората в нейните прозрения, самовзискателността в почитта към словото… Честността на майстор. Любовта. Преди 11 години пред вестник „Култура“ Чолева беше казала: Хубавото на литературата е, че не може да бъде насила вкарана в някое теоретично чекмедже. Писателят – също. Не пасва, стърчи, дразни.
Продължавай да дразниш, Силвия! 60 години са си направо нищо…
