Старата местна власт, само че нова?

С

На 27 октомври и на 3 ноември определихме за четири години напред кой ще ни управлява на местно равнище. Първите политически изводи са налице. Ниската активност, обратно на опорната точка, че значела нормализация и удовлетворение от сегашното положение, значи двоен жълт картон и за все по-безпомощното статукво, и за все така неубедителната му алтернатива. Голямата управляваща формация забележимо отстъпи в по-големите градове, но компенсира с настъпление в малките общини и селата. Плодовете поизгниха, но корените слязоха по-дълбоко. Голямата опозиция тук-там проби стената, но не излезе от другата страна като символ на промяната. Това е като да подадеш глава напред с притеснението, че бързо ще бъде подстригана. Малките десни се почувстваха големи, без обществото да сподели самооценката им и без те самите да напреднат в познанието за кого и срещу кого са. Националистите опровергаха завишените очаквания, но дневният им ред остава дневен ред и на българската политика. Етническите брокери отиграха това раздаване и сега ще ползват дивиденти. Накратко – правителството няма да пада, но няма и да се закрепи.

Има и тенденции отвъд конюнктурния анализ. Три са, според мен, емблемите на този местен вот. Първо, плакатите на управляващите, залепени по всички видове магазини, заведения и будки. Те са израз на твърдата привързаност на дребния бизнес към властта, която може и да ги мачка с регулации, разрешителни, изисквания и проверки, но е за предпочитане пред всяка друга. Дребният бизнес се оказа най-хомогенната политическа общност в България – нито един плакат за друга партия, нито една подкрепа за партията без плакат. Бюлетина е малко, лоялността трябва да се види и пипне. Второ, арестуваната баница на опозиционен кандидат във Видин, заподозряна, че съдържа пари за гласове вместо сирене. Случаят показва, че полицията решително пресича купения и контролирания вот и следи за него точно там, където го очакваме. Щом няма полиция, няма и купени гласове. Протоколите от секциите са статистика, не улика. Трето, предупреждението на управляващите да не си правим експерименти с гласуването. Ето една правилна политическа постановка. Всяка бюлетина за алтернативни кандидати е експеримент, а не демокрация. Демокрацията прилича на априлската линия – крива, успоредна на решенията на върховния ни лидер.

Но какво, все пак, са нашите местни избори?

Изборите са завръщане в доброто старо време. Посланията и събитията от кампанията на управляващите натрапчиво се моделираха от лица с въображение, процъфтяло в късния социализъм. Основният слоган „Дела, дела и пак дела“ (или беше „Работа, работа, работа“?) надничаше отвсякъде и настройваше носталгично електората. Кандидатите на властта, на свой ред, обясняваха програмите си в класическите параметри на „ефективност и качество, качество и ефективност“. Плакатният ентусиазъм, грейналите усмивки, ведрите фонове създаваха усещането за непосредствено нахлуващо светло бъдеще. Многомашинничката, повтаряща мандата си в София, даде всичко от себе си да открива едни обекти и да закрива други, а в същото време признаваше за първи път, че има правилно минало и е протестирала срещу комунистите. Да заяви прочувствена подкрепа за тази пролетарска звезда се стече представителен букет народни артисти с най-отбрани звания. Един от тях, някога принадлежал към умното и красиво направление на българското революционно движение, така патетично се обърна към кметицата, че е меценат, не само управленец на града, та всички замряха в напрегнато очакване да й целуне ръка и да викне: „Другарко кметице, не можете да ми забраните да ви обичам!“. Умението да се прави помен с общинска пита не изненадва, пък и цялата тази сладникавост вероятно е присъща за окопалите се режими по нашите ширини. Не е ясно доколко помага на самите режими, но определено обяснява защо Ленин се е отнасял с такова презрение към интелигенцията.

Изборите са бомбардировка с клишета. Всеки каквото си знаеше, това си баеше. Управляващите плашеха със заговори и преврати, забърквани от президент и опозиция, повтаряха до втръсване как им готвят нови костинброди и как са жертви на неблагодарни опоненти. Голямата опозиция по стар навик се тюхкаше как машината на властта ще манипулира изборите. Умната и красива градска опозиция развиваше сюжета как премахването на Паметника на Съветската армия в София е приоритет номер едно за всеки качествен управленец, разсъждаваше пространно върху комунистическата заплаха и опасността София да се превърне в червено гето и подробно пресмяташе кой откъде й е задигнал гласове, принадлежащи й по силата на крепостното право. Най-ефективни безспорно бяха онези във властта – те парираха всяко обвинение в натиск с твърдението, че всъщност тях ги натискат. Социалистите си останаха коментаторско студио, което анализира, но не напада, и внушаваха като в руския виц, че не знаят защо са ги поканили, но могат да говорят дълго. Малките демократи за кой ли път бяха фактически разделени в отношението си към новия вожд и учител на българския народ – трябва ли, след толкова протести и възмущение, наново да го подкрепят, за да не дойдат комунистите. Мнозина от тях гордо си казаха „трябва“ и утре пак ще излязат с чиста съвест да скачат срещу „ремонта на ремонта“ в някоя улица. Обаче има и едно голямо несбъднато клише. Всички убедено разправяха, че по изборите ще ни засипе лавина от скандали и компромати. Ако изключим едни голи снимки и един облечен хулиган, не посрещнахме местния вот тотално оскандалени. Прилив на демократична политическа култура? Едва ли. Просто компроматите станаха невидими, задействат ги на подводни равнища и действат вече скрито от публиката. Машината на властта се усъвършенства.

Изборите са фейсбук. Не само защото е приемливо да говориш на стена. Но и защото сблъсъкът и емоцията все повече се пренасят там. Не казвам някаква новина, технологичните оптимисти отдавна го възвестяват, но истината е, че телевизорът не е спирал да властва. Той пак ще властва, само че от него, вече и да искаме, не можем да разберем какво се случва. Социалните мрежи с коментарите, платените съобщения, политическите страници иззеха реално инициативата. Не е въпросът, че сме влезли в XXI век. След практическото отнемане на партийните субсидии, след съзнателно неравнопоставящата медийна регулация, след олигархизацията на ефира някои политически играчи имат крайно ограничен достъп до националните телевизии. И отиват, където все още може. Онлайн пространството не е за прогресивните, а за бедните.

Изборите са възможност да напомниш за себе си. Едва ли другояче можем да обясним изобилието от кандидати, на които сякаш мястото им не е в местната надпревара. Даже нека извадим пред скоби внушителния брой депутати, оспорващи си кметски позиции. Народен представител, тръгнал да оглавява областен – или, в отделни случаи, полуобластен – град, навярно влиза в нормалните виражи на кариерата. Но има политици, които изглежда не усещат тежестта на досегашното си положение и се впускат в начинания, смъкващи ги надолу. Не подценявам значението на местната власт. Би трябвало обаче да се пази някакво институционално ниво. Това още навремето не го разбра един президент, който от пиедестала на държавен глава прескочи в градинката на лидер на малка партия, а днес се задоволява с ролята на Дън Сяопин в същата партия, макар и гледаща парламента от неправилната страна на коня. На тези местни избори същата невъзприемчивост към собствения статус показа лидер на една от управляващите партии, достигал балотаж в президентска битка, а сега доволен да се уреди като общински съветник в София. Ще кажете, за него всичко е цирк. Добре, ами един друг бивш кандидат за президент и бивш министър, надежда на демокрацията в страната, който усилено се бореше за районен кмет с обещанието да отвори Мавзолея на Батенберг за посещения през уикенда? Или един трети бивш кандидат за президент, който за малко не влезе на „Дондуков“ 2, двукратен министър, един от най-успешните ни евродепутати – впоследствие неуспял претендент за депутат, а сега също неуспял кандидат за общински съветник? С демонстрираното темпо можем да очакваме следващия път да се кандидатира за портиер в общината. Извън шегите, създава се впечатлението, че изборите за (част от) елита са нещо като въртележките за (някои) хамстери. Не бива да пропускаме нито едно завъртане. Президентски, парламентарни, европейски, местни – всички те ни задължават да доказваме, че още сме в играта, че персонално присъстваме. Да не ни забравят? Да си теглим партиите нагоре? Да имаме думата? Превърнало се е почти в необходимост.

Изборите са изобилие от дебати и разфокусиране на избирателя. От онзи прословут случай с Петър Стоянов и Богомил Бонев преди 18 години, когато отсъствието на Георги Първанов от студиото му откри пътя към президентството, редовна практика на политиците е да отказват дебати. Управляващите – за да не се нахвърлят всички върху тях. Опозицията – за да се предпази от удари. Принципът, който възприеха всички, бе „Живей и остави другите да се надприказват“. Едни казват, че в това има логика, други оплакват липсата на живо противопоставяне, но в кампаниите ставахме свидетели на една, максимум две срещи между основните претенденти. Между партийните лидери – никога. Навечерието на настоящия местен вот ни изправи пред поне 6-7 дискусии между основните кандидати за кмет на София в пълен състав, отделно във формат първите две. Вече не можем да твърдим, че са ни спестили гледните си точки. Напротив, накараха ни да се съмняваме, че изобщо искаме да научаваме толкова гледни точки, както и че има полза за избирателя кандидатите за изборни длъжности да дебатират. Може би – защото основното тук не са гледните точки, а съвсем други неща.

Изборите са илюстрация на любопитния модел „всички срещу опозицията“. Той е български принос в теорията и практиката на демократичния политически процес. Обикновено е прието да се мисли, че партиите малко или много се обединяват срещу онази, която е на власт, дори само по простата причина, че всички искат да заемат мястото й. Има, разбира се, идеологически изключения (от типа „да се обединим с мошеника срещу фашиста“), но принципът като цяло е такъв. У нас, обратно, управляващата формация успява да консолидира повечето политически играчи по терена в общ фронт срещу опозиционните претенденти. И то още на предварителния етап от борбата – регистрират се кандидати, които нямат никакво намерение да стават кметове, но после поне ще имат удоволствието да заявят подкрепа за действащия кмет. Балотажите наредиха такава чудна картинка. Където кмет от управляващата партия не победи още на първи тур, но почти всички негови подгласници, и бизнес-ориентирани, и демократично мислещи, и всякакви, набързо прецениха, че в крайна сметка ще пазят стабилността. И наистина, защо да гонят дивото, като си имат питомното, защо да рискуват да предоговарят, когато договореното, хубаво или лошо, си работи. И във физиката, и в политиката е важно да следим и мерим минималното съпротивление.

Изборите, на последно място, са срастване на централна власт, местни органи, бизнес и медии. Партийната субсидия и медийните пакети са елементи от общата неравнопоставеност. Иновационните технологии на влияние върху вота са друг елемент. В крайна сметка, не всеки може безнаказано да манипулира екзитпол или да плаща за негласуване. Финансовата зависимост на общините рамкира всичко това. Бюджетите вече са изработени и съгласувани с министерството. Новоизбраните опозиционни кметове като за начало поне първата си година ще действат върху приоритетите на чужд бюджет. Но, ако искат да не разочароват гражданите с празни каси и спрени плащания, ще трябва да се разберат с централната власт. Тя не е благотворително дружество и ще поиска своето. Други агресивно го искат. Не е било толкова активно бизнес организации да подкрепят официално кандидати на една и съща политическа сила – разбира се, управляващата. Ще възразите, че и преди са го правили, макар и зад кулисите. Вероятно, но е дошло време за нов етап, в който картите са на масата. На следващия етап гражданите стават излишни. А мнозинството добре мотивирани медии вече ще си е дало присъдата кой е успешен в местната власт. Колаборация или провал – изборът е ваш.

И понеже този обзор зазвуча като комбинация от черногледство и мрънкане, нищо фатално не се е случило. Апологетите на конюнктурата мислят, по подобие на един футболен класик, че новата местна власт е като старата, само че нова. Полагат усилия, само че им става все по-трудно. Да се заредим с пуканки и добро настроение.

Борис Попиванов

За автора

Борис Попиванов

Доц. Борис Попиванов е политолог, преподавател в СУ "Св.Климент Охридски".

Категории