През втората половина на осемдесетте години в бурна нощ в една кръчма се заиграхме с мисълта какво би било, след като си получим дипломите, да се заселим в някое село, да заемем ключовите позиции и – от този момент – цялото местно население да работи за нас. Имахме и подходящи хора – от секретар бирника до доктора, от аптекарката до директора на училището, от председателя на ТКЗС-то до партийния секретар. Години наред ни развеселяваше, споменаваме го и до днес.
Приблизително по същото време, в една друга кръчма, друга една компания ще да е разиграла подобна игра, но те са имали смелостта да „мислят големи неща“ – бяха основали партия и когато дойдоха на власт, ограбиха цяла държава. Тъй да се каже, това бе един вид унгарското „tea party“ – или, ако се вземат предвид по-късните предпочитания на Орбан – „палинка парти“. После политолозите дадоха име на играта, нарекоха я state capture или превзетата държава. В английския вариант на Уикипедия под тази статия се дават следните примери: Южна Африка, Латинска Америка, България и Унгария. Все има нещо, с което да се гордееш…
Историята на ФИДЕС е доста по-ювелирна, но за външния наблюдател този пример помага да се ориентира в предпоставките. Днес мнозина са забравили, но една от главните си мисии ранният, все още либерално-радикален ФИДЕС, виждаше в премахване на духовното раздвояване на страната: наричаха себе си „деца на разведени родители“, защото бяха отхвърлили опциите, които предлагаше поколението на бащите, разделението на народници и урбанисти, ориентацията изток или запад, дори избора между ляво и дясно в политиката. Първият обрат в илиберална посока стана, когато се отказаха от мисията си да интегрират обществото и от средата на 1990-те години се заеха да завладяват дясно-консервативното пространство. Заключителната стъпка в този обрат бе извършена през пролетта на 2002 г., когато в своята празнична реч Виктор Орбан призова привържениците си – истинските унгарци, християните, нацията – до изборите, в продължение на следващите три седмици, да не свалят националната кокарда с трикольора. Така всеки знаеше за кого ще гласува съседът, приятелят, колегата, в чия история е повярвал. Старите окопи отново се разтвориха и се положиха основите за връщането на Фидес във властта през 2010 г.
През юни 2014 г. Виктор Орбан обяви „илибералната демокрация“. По това време вече в разговорната реч думи като либерален, либерализъм бяха получили ранга на мръсни думи, в радикалните проправителствени медии изрази като национални предатели, безбожници, чуждопоклонници бяха чисто и просто синоними на евреин. В професионалните интелектуални кръгове от 2010 г. вече се знаеше, че Фидес води илиберална политика, демонстрира илиберални възгледи/поведение и т.н. Политически мислители и други анализатори още от времето на обрата през 2010 г. в десетки изследвания, книги и аналитични есета произвеждаха серийно понятия, теории, категории, с които да се опише създалата се ситуация. Ако Маркс е прав, че количествените натрупвания водят до качествени промени, тогава (пре)натрупването на знание отдавна би трябвало да доведе до революция. Но май ще да е сгрешил.
Сред многобройните схващания, които обясняват илиберализма, навярно най-лесно смилаема е теорията за „мафиотската държава“. Тя разисква тезиса за state capture и според нея, идеологията е обикновено прикритие за семейния бизнес, авторитарната държава не допуска в близост до ресурсите никой, който не влиза в тесния кръг на падрето. Някои обвиняват „предателството на елитите“ за падението на демокрацията. Жак Рупник и други като него, които боравят с т.нар. „поляризационен тезис“ – крайно опростено – смятат, че лоши политици са престъпили нормите на работещия в двуполюсното политическо пространство консенсус за „либерален минимум“ от 1989 г., като по този начин са лишили противниците си от външна подкрепа. Всичко това е свързано с разпространение на популизма и унищожаване на политическите противници. Продължение на тази теория е концепцията за „лошите резултати на либерализма“, представена от Иван Кръстев. Според него, либералната демокрация не е отговорила на надеждите и очакванията в областта на икономиката, в резултат на което бедността се е увеличила, а имотните различия са станали още по-големи. Онези, които се аргументират със световната криза на либерализма, добавят още, че новосъздадените институции са безлични и неефективни, което е отблъснало хората от основните ценности на демокрацията. Представителите на културно-историческото гледище, макар и с друг ход на мисли, също стигат до подобен извод: изградените по западен образец либерални институции остават празни думи, понеже нито „гулаш-социализмът“, нито авторитаризмът на Хорти са могли да изградят необходимите рефлекси за тяхното изпълване със съдържание. Чуждите автори, които вървят по техните стъпки, най-често се позовават на националистическото антисемитско минало, а в популярността на илибералния популизъм виждат най-вече неговото завръщане. Системните критици пък обясняват тържеството на илиберализма с глобалната криза на капитализма и неустойчивото развитие, смятат режима на Фидес за „авторитарен неолиберализъм“, който използва националистическа реторика за утвърждаване на националната буржоазия. Най-толерантните виждат в етатистките, протекционистки и централизиращи тенденции осъществяване на далекоизточната концепция за „развиващата се държава“, чиято цел е да увеличи конкурентоспособността на страната в международен аспект. Най-значителна кариера направи понятието „хибриден режим“, въведено от американските анализатори Уей и Левицки през 2002 г. Според Андраш Бозоки, демокрацията е запазила външните си атрибути, институциите привидно работят, само че така и дотолкова преустроени, че с всяко свое действие да обслужват интересите на властта. Подобни „потьомкински села“ са изборите, които формално уж са свободни, но новият избирателен закон ги манипулира, конституционният съд, който може да издава присъди, но членовете му са избрани от партията, независимият главен прокурор, който дори е партиен член, съдилища, чиито решения се контролират от поставена над тях институция, обществена медия, която е чиста пропаганда… Нямам намерение да правя пълен списък, стига ми, че живея тук.
На пръв поглед, асоциацията може да изглежда далечна, но понятието „хибрид“ се появява в подобен контекст за първи път през 1979 г. в книгата на един руски историк, Александър Ахиезер. Позабравеният днес либерален мислител определя с това понятие бъдещия посткомунистически атитюд, като смята, че за него, „наред с либерализма, ще бъдат характерни утилитарността с нейните разновидности, като тези елементи се преплетат с традиционализма“. Ключова дума в неговия надхвърлящ 1000 страници труд е „раздвоението“, което разделя руското общество при всяко по-значително историческо събитие – като се започне от приемането на християнството, мине се през „смутните времена“ и реформите на Петър Велики, през зейналата между града и селото пропаст през ХІХ век и конфронтацията между народници и западници, и се стигне чак до „великата октомврийска трагедия“ – но, за разлика от други общества, без да се създава никакъв интегративен механизъм, за да бъдат запълнени тези пропасти. Той представя циклично повтарящи се в историята явления: цялата конструкция може приблизително да се илюстрира с таблицата на Менделеев, в която има още свободни квадратчета с неоткрити елементи, но основните им свойства могат да бъдат описани; и впоследствие – както показва и посоченият цитат – предположенията се оправдават. А, да, на описания без име (путински) авторитаризъм по същата логика са му отредени още една-две години. През 1982 г. КГБ конфискува ръкописа, но след осемгодишен труд авторът го реконструира и през 1991 г. е издаден.
Вплетох Ахиезер, който остава до смъртта си убеден либерален учен, в собствената си история, защото много точно е усетил разликата между традиция и наследство, макар по онова време никой да не говори нито за матрици, нито за мемове. И това веднага поставя в друга дименсия въпроса защо илиберализмът намира почва именно в онези европейски държави, които имат най-раздвоено общество: Унгария, Турция и Русия. Страни, в които имперското съзнание (да оставим настрана доколко то е релевантно в случая с Унгария) до такава степен изопачава собствения образ, че пречи да се погледне миналото в очите, където мнозинството може да бъде манипулирано емоционално за какво ли не с една добре управлявана „политика на паметта“. Да, освен това са необходими частичните истини на видни политолози, лоши политици, един, наричащ се либерален, лошо комуникиращ елит, увеличаване на социалното неравенство, но това едва ли има нещо общо с бляновете, мечтите и страховете.
В една културно раздвоена страна от всяко нещо има по две: две академии на изкуствата, два писателски съюза, по два съюза на джаз музикантите и на артистите, две граждански общества – нашето и тяхното. Тук живея, но защо да не приложа за Унгария онова, което Джордж Лакофф, когнитивен психолог и лингвист, казва за Америка: „Раздвоението е в мозъците – в начина, по който американците разбират света. Те следват два състезаващи се начина на мислене, които създават напълно противоположни представи за това как да се управлява страната. Единият е фундаментално демократичен, а другият – антидемократичен.“ Страшно есенциалистки звучи, но дори и най-свободомислещият човек на земята – Ювал Харари, подканя да се направи преоценка на либерализма, посочвайки прецизно как е загубил привлекателната си сила и ефективността в ежедневното политизиране: либерализмът се реализира в митоса на рационалността, а човекът физиологично, на нивото на невроните, не е рационален. „Референдумите и изборите са израз не на рационалност, а на емоции“ – заявява той. Тоест, който иска власт, стига да разкаже една кохерентна история на своята „антидемократична“ (с думите на Лакофф) публика, и все едно дали е истина или лъжа, трябва да инжектира в мозъка на хората, преоблечена в нови одежди, собствената им вълшебна приказка. Например, Унгария като райска градина, мост, кръстопът – има достатъчно истории и автори, от чиито буламачи може да се черпи; във времето на постистините всичко може да е истина, т.е. може да се превърне в истина. И на какво отгоре проклинаме разните „митоманиакални“ човеци, които, заедно с азиатските си „етнически роднини“, пускат в полет птицата турул, слагат табели, изписани с „резки и чертици“, и фантазират за национално единство, след като и ние самите сме просто вярващи: просвещенски рационалисти с погрешни представи за собствения си рационализъм. Защото, както отбелязва Лакоф: „Същинските емоции са рационални.“ Няма какво повече да се каже. Въпреки че Ахиезер още през 1979 г. предупреждава: „Не бива да забравяме, че от гледна точка на човешката история, либералните ценности представляват само тънка ледена корица върху дебелите пластове традиционализъм.“ Заслужаваща внимание интуиция: този лед се пропука под нас и идеолозите се ровят в пластовете под него за нови приказки или, както казва Харари: „Празнотата, която остана след рухването на либерализма, бавно се запълва с носталгични блянове по златния век на нацията.“
Откак политическата борба се води не между програми и визии, а за това кой ще успее да омеси по свой тертип мозъците на хората, демократичните сили са в отстъпление. „Прогресивните неусетно дадоха голяма преднина на консерваторите в битката за културата. Радикалните консерватори вече градят своята авторитарна йерархия, опирайки се на концентрацията на богатствата и техния контрол – това е режим, който се крепи на заплахи, на принудителното подчинение. Един вид лошо управление, без коректори на властта, при което приоритетите са изместени от обществения към корпоративния и военния сектор, отговорността, вместо да се поема от обществото, се отпраща към личността, наложен е контрол върху изборите и при преброяване на гласовете, като се следи кой е гласувал, контрол върху идеите чрез медиите, патриархални семейни ценности.“ Това е написано през 2008 г., Фидес идва на власт през 2010. Цитирах и Харари, защото той е любим автор на Виктор Орбан. По данни от неговата среда, дори е поискал лична консултация от автора. И сякаш работи по неговия сценарий. Навярно демократичните сили щяха да имат по-голям успех, ако проявяваха поне наполовина толкова интерес към неговите мисли, отколкото той проявява към тях. В случая спокойно можем да се откажем от високопарни слова от рода, че „ние“ сме го създавали това знание. И така да е, „те“ обаче извличат ползата от него.
Трудно е да се установи доколко става въпрос за заемки и доколко за типологични прилики при режимите, които функционират по подобна логика. Владислав Сурков, смятан за новия „Распутин на Путин“, който е един от умелите манипулатори в постмодерното или постистинно хвърляне на прах в очите, през февруари тази година публикува манифеста „Дългото господство на Путин“. Много от тези текстове могат да се чуят (дума по дума) и в празничните речи на Орбан (например, освободихме се от задушаващата прегръдка на гнилия Запад, това е най-добрата форма на управление за нацията, най-сетне сме единни, изпълняваме своята историческа мисия, ще събудим Европа и т.н.), но и това не е толкова изненадващо, колкото фактът, че дори и със заглавието сякаш е искал да каже нещо на почти непознатия в родината му, починал от десетина години Ахиезер. В манифеста на няколко пъти се обръща към руската история, очевидно в собствена интерпретация, но разделена на цикли, според Ахиезер. Разбира се, не споменава името на историка, не се позовава на Харари и Лакофф, когато обръща техните аргументи срещу олицетворяващия либерализма Запад. Отделно се спира на констатацията, че западните анализатори напразно вдигат шумотевици, понеже не разбират паранормалното поведение на руските избиратели – отдават го на популизма, защото нямат други думи, но трябва да се примирят, защото с времето за все повече държави това ще бъде определящото изборно поведение. Думите тук не са случайни, дори не са сложени в кавички: паранормалното води към окултното, към мистичната духовна общност (соборность на руски), която от векове е един от основните идеологически стълбове на руската мисъл. Направо виждам как тази единствена по рода си спиритуалност се задава откъм Русия, както навремето световната пролетарска революция и нейната практика. Направо усещам как установилата се в Унгария Международна инвестиционна банка, тясно свързана с КГБ, и нейните руски труженици, снабдени с дипломатически статут, носят тази нова спиритуалност…
Очевидно, всеки се интересува най-вече на какво да се надяваме. Ахиезер вече си е казал прогнозите, на друг учен не би му прилягало. През изминалите два и половина управленски цикъла гражданите на Унгария, които не споделят религията Фидес, изпробваха всичко възможно, даже и обратното на него. И това на практика изчерпа всички форми на съпротива – от партиите до базисните общности, от природозащитниците до въоръжените сили, от учениците до педагозите, от здравните работници до обикновените потребители на интернет (последно и до профсъюзите) – всички си изстреляха барута си, задръстваха улици, завързваха се, вдигаха скандали в парламента и в обществената телевизия, окупираха обществени места, създадоха собствени песни, организираха флашмобове, събираха подписи – всичко се правеше, както навсякъде по света, само дето ефект нямаше. Единствено историческите църкви не се организираха против властта, но не бих се уповавал на тяхната революционна готовност. Нито веднъж тези многобройни опити не успяха да се слеят в една обща воля. Това властта нарича „централизиране на силата“: лагерът на привържениците трябва да се държи обединен, комуникацията непрекъснато да подхранва националните блянове и страхове (Сорос, мигрантите), а останалите да се държат на равно разстояние както от властта, така и – главно – помежду си, за да не могат никога да се съюзят, страхът им един от друг да е поне толкова, колкото и желанието им да свалят режима. Това поглъща огромни пари и енергия, но засега от него зависи да си опазят властта: докато десетките различни, сами по себе си валидни рационалности, аргументи, аспекти не се обединят в обща воля, дотогава властта ще живее в сигурност. И всеки абсурден и корупционен жест ще засяга само частични интереси.
Добре би било да завърша тази история оптимистично, с някаква надежда. Да цитирам, например Линкълн, според който „можеш да направиш щастлив неколцина души за цял живот, всеки човек за известно време, но не можеш да направиш щастливи всички и завинаги“. Във времето на постистините това е красиво, но не е вярно. „Пиенето на ракия“ се е просмукало в институциите, в икономиката, създало е своя успоредна реалност с дъх на джибри, алтернативна история, поверия, ритуали; и все по-малко са онези, които осъзнават къде свършва матрицата и какво има отвъд нея. Словакия би могла да бъде обнадеждаващ пример начело с будещата надежди Капутова, ала в едно не така разстроено общество смяната на елита е много по-лесна: там никога не са били унищожавани гражданското общество и независимата медия. Възможно е Харари да се окаже прав и прекалено многото власт да ослепи онези, които я притежават; да не виждат действителността, която сами са създали, и тогава цялата конструкция да се срине. Това все пак звучи обнадеждаващо. Или не дотам?
Петър Кръстев
