Трифонова, Лилия. „Година с тринадесет прозореца”. Шумен: Издателство на УИ “Епископ Константин Преславски”, 2019. Цена 7 лв.
Лилия Трифонова от Софийския университет „Свети Климент Охридски“ беше носител на Голямата награда в Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ през 2018 г. Дебютната й стихосбирка “Година с тринадесет прозореца” е финансирана от община Шумен. Като баща на 16-17 годишна, мога да разкажа как – въпреки всички сътресения между родител и дете – по средата на един филм дъщеря ми ми хвана ръката и от страх я стиска до края. Точно за това се сетих, докато четях „Година с тринадесет прозореца“… За стихотворението „История“ и „Последното, което би казал на дъщеря си, е „дръж ми ръката“… И тук въпросът е многозначителността на “последното”: това е последната ми реплика, преди да умра – или „ще й кажа всичко друго, но не и това, не и „дръж ми ръката“? Несъмнено чета книгата като баща. Не като поет от предишното или дори по-предишното поколение. Но щях да бъда по-добър баща, ако овреме, като поетесата, бях казал: „Гняв и тъга ме владеят едновременно“ („Последиците от разочарованието“). „Аз съм си писателят, аз съм си актрисата“ – колко е хубаво още на тези години да го кажете, Лилия – и да разпознаете гнева си, с преливаща ерудиция да отбранявате зъбатата си интровертност.
Антов, Пламен. Голямо червено слънце, самотни електрически светлини. София: Ерго, 2019 г. Цена 13 лв.
Преди три години Александър Кьосев представи в “Перото” книгата “Българският постмодернизъм ХХI – XIX век. Към философията на българската литература” на Антов ето така (за съжаление, запис(к)ите ми останаха непубликувани): “Нашата представа за канона може да е два вида: единият е „невидимата ръка” на канона по икономическата метафора на Рикардо – читателите четат хаотично и заради своя собствен вкус някакви произведения, времето ги отсява, хиляди анонимни читатели са ги харесали и са вложили своите емоции, те са кристализирали в наследство, което се институционализира, превръща се в образованост, ражда се канонът. Но съществува и една скрита логика на историята, която селекционира отвъд индивидуалните читатели важността на някакви текстове. Тя ги санкционира не защото са хубави, а защото са важни и участват в онзи голям сюжет, в който те са част от мозайката, те са част от онзи диалогически ритъм, който историкът-детектив-хегелианец трябва да разкрие. И той чете, следвайки извивките на хегелианските хитрости на разума, а не по логиката на това какво харесваме и какво не харесваме. Това е много интересна стратегия, други литератори я нямат. При Пламен тя не е просто изведена в стил на четене, тя е изведена като кредо.” Сетих се за думите му, когато попаднах на автобиографичния образ към финала на новия сборник разкази на Антов: “Просто си седеше там, съвсем сам, съвсем чужд на всички тези млади хора около него. Имаше вид на човек, който е объркал и времето, и мястото”. Наистина, Пламен е не само песимист за бъдещето на българската литература – той е фаталист. И в мозайката на българските литературни персонажи той вкарва образите на тези писатели, които продължават да ги бият, въпреки пречупения им гръбнак. Себе си.
