Присъствието на Лика Янко (1928 – 2001) носеше и продължава да носи нещо неразгадаемо, неизречено, непредвидено. Ето и сега, без календарен или какъвто и да е друг повод, 2019-а се превърна в нейна година. В момента в София има три изложби на художничката – на живопис (ако въобще думата в случая е подходяща) в галериите „Лоранъ“ и „Контраст“ (с общо име „Общуване със сакралното”) и на рисунки в Националната галерия „Квадрат 500”, включени в мултимедийна инсталация от куратора Иво Милев. А в началото на годината и галерия „Васка Емануилова” показва произведения на Лика Янко под надслов „Близката чужденка”.
Четирите самостоятелни изложби през 2019-а са почти толкова, колкото Лика Янко е имала приживе – тогава те са били шест, но първата е свалена от партийната цензура. Вероятно този епизод я подтиква към вътрешна емиграция в собственото й изкуство, което ще се радва на далеч по-голям интерес от страна на чуждите дипломати, отколкото на българската култура и нейните институции. Социалното отшелничество обаче е идеалният терен, на който творческият й аз може да се роди от романтична свързаност между таланта и детството. Недопускана до света на успелите и важните с присъщите им предубеждения и машинации, тя се превръща в завършения образ на художника-дете в нашето изкуство и докрай следва интуициите и преживяванията от първите си съзнателни години. „Обичах много да играя на кукли”, споделя тя, и „силно вярвах в духове и ми се струваше, че ги виждам около мен”.
Персонажите в платната и рисунките й приличат на кукли, с които продължа да си играе – не носят в себе си идентичност, преписва им й я въображението; и днес може да бъде една, а утре друга. Бриколажните й работи на свой ред пренасят модела на детската игра, като градят от подръчни дадености въобразени реалности отвъд „принципа на реалността”. Онези духове пък, които заобикалят художничката като малка, безпрепятствено се преселват в изкуството й и му създават трансцедентална естетика, способна да помири християнската вяра с езическия мистицизъм, за да предложи „психологическа икономика” на страха от смъртта, отекващ в детството. Един от лайтмотивите й са лодките, готови сякаш да тръгнат към отвъдното, за да пренесат душите на мъртвите. Лодкарят Харон е митологично алтер его на Лика Янко, която пренася душите на живите там, където нито смъртта буди страх, нито болката, нито самотата…
Изследователят на художничката Красимир Илиев се пита за изкуството й: „Дали във връщането към непосредствената искреност на детството или в пътуването към божественото се крие неговата магия? Отговорът на Лика е – в съчетанието им”. А да ги съчетае може само доброволният отказ, белотата, бялото върху бяло, съхранило невинността на творението преди първородния грях. Следите от ръката, издигната в култ от Лика Янко и останала вярна на детството, отвеждат към наивизъм, но не примитивен, а просветен, минал през уроците на парижката школа. И превърнал се от естетическо в етическо направление, което защо да не наречем невинизъм.
