Разговор с Евелина Белчева
– „Самотен в своето време“ (Век 21 прес, 2016), „Златорожката връзка. Петър Динеков – Владимир Василев, два портрета в ретро – от натура. (73 неизвестни писма)“ (Гутенберг, 2017) и сега „Златорожката тайна. Владимир Василев в театъра на живота си“ (Гутенберг, 2019) – това са трите ваши книги, посветени на големия критик. Какъв образ на Владимир Василев заварихте в българската литература и култура – и в кои точки вашите изследвания го променят?
– Книгата „Литературният мит Владимир Василев“ на проф. Сава Василев се появи като знамение в началото на 2000 г. Тя остава и досега първото и единствено по рода си изследване на делото на критика в контекста на полемиките между двете войни, златоносното и митологично време на „Златорог”. Тази книга изигра специална роля за възкресението на изключения от културния живот редактор на магичното списание – низвергнат емигрант в литературата, създавана от самия него в продължение на четвърт век.
След тази книга тръгнах, но в архива на Владимир Василев открих за себе си, че той ми е много по-интересен психографски, като личност и житейско поведение. Зная какво ще кажат академичните учени: „Не е чак толкова голям критик, че да му се отделят цели три книги“. И за книгата за Багряна Богомил Райнов е казвал, че няма нужда да се пишат за една поетеса цели три книги… Но тази книга се превърна в нова литературна история за поколението на Багряна. Нека отговоря с думите на Владимир Василев: И най-малката съдба е голяма за оня, който я носи…
– Как ще определите своя изследователски подход? Какви са неговите предимства? Какви критики очаквате?
– Архивистика, психография, психоанализа, литературна история, текстология. Търся „романното“ в архивите. В архива на Владимир Василев стоят заключени няколко романа и чакат да бъдат написани… Всеки архивен документ крие в себе си потенциален роман. Само трябва да имаш очи да го видиш. Няма нищо по-интересно от архивите! Романът по архивите, романът на архивите – това е големият съвременен роман. И не виждам защо трябва да го превръщаме във фикционален… Документалната истина стои по-високо от всяка фикция. Силата на документа стои над всяко въображение. Не виждам защо трябва да се „измисля“… Работата на съвременния писател е да анализира, не да си измисля… Особено порочно е да се смесва документално с фикционално повествование. Това крие много рискове. Мисля, че ролята на фикцията постепенно закърнява. Поезията е друго нещо…
„Златорожката тайна“ се чете като литературоведски „роман“ в спомени и документи. Няма нито един факт, нито дума измислена. Литературните личности, които сме свикнали да възприемаме предимно като „текст“, тук се превръщат в герои на една литературно-историческа драма. Разбира се, личната драма се развива на фона на ежедневния културен живот, обговарят се и чисто литературни сюжети. Пречупени през личните истории, очертават се психографските портрети на интересни персонажи на културата от края на 20-те години – писатели, критици, художници, актьори и режисьори. Самият Боян Пенев още в края на скандалната 1912-та, по повод негативната си рецензия за първата драма на Яворов, е записал „метафизиката“ на литературната история: „Зад историята има нещо, за което не е достатъчен един обикновен поглед. Това е животът ни – и който не го съзре, няма право да ни съди“…
Търся не само „Златорожката тайна“, търся тайната на общуването с личностите от Златорожката епоха. Стоя в архива и живея техния живот. И магия някаква ли стана?… Привиждат ми се в силуетите на съвременници. Чудно ми е, считат ги за мъртви… За мен са по-действителни от много хора около мен… Не те, ние сме техни призраци. Техният дух не е застинал в точката на физическата си смърт. Биографията им продължава да се развива и досега… Духът им в много отношения ни превъзхожда. Уютно ми е в техния свят, по-реален за мен от света през прозореца. Или през екрана на телевизора. Разкривайки драматургията на живота, превръщайки я в литература, бих искала да покажа, че литературоведският „дискурс“ може да бъде научен и като повествователен, и като белетристично образен. Това съм научила от друг свой учител „по писане“ – проф. Светлозар Игов.
– Каква представа за критика защитава Владимир Василев – и какви са поуките от неговите произведения и поведение днес?
– Поуки! Че кой си взема поуки?… Това го има само в приказките на братя Грим… Но може би стигнах до известното отколе: задачата на писателя не е да обвинява. Призванието му е да анализира и да разбира. Боя се от душа, която е алчуща, алчуща – и затова катастрофична… Искай по-малко, за да ти се даде повече! На толкова хора съм до сълзи благодарна за душевната щедрост и съпричастие. Поисках малко, дадоха ми толкова много! Художникът Калин Николов нарисува прекрасен портрет на Владимир Василев специално за книгата, архивистът Йордан Нанчев ми изпрати неизвестни снимки на Стела Янева, прекрасната театрална критичка на „Златорог“. Марияна Фъркова ми повери непубликувани страници от дневника на Борис Делчев. Няма да забравя щедростта на арх. Александър Тодоров, внук на Иван Милев, достоен потомък на този изключителен творец, когото трябва да съизмерваме с най-големите имена в световното изкуство. До Климт стои… и по-високо от него… Но през вечния мартиролог на българското битие „той премина бързо, като сянка“, неоценен, втренчен в картините си… Д-р Тони Зарев щедро ми дари скъпоценни автографи от личната си колекция. Ще изпреваря следващия ви въпрос: Владимир Василев днес не е самотен… Въпреки всеобщата безпаметност.
– Самотен в своето време…
– Неслучайно обаче първа книга завършва със снимка на гроба на Владимир Василев. Едва открих мястото. Върху скромна бяла колонка – имената на големия критик и неговата Цвета. Неговото име – приживе изписано там, с неговия почерк, до любимата Цвета. Мястото е потънало в бурен и забрава. Два дни чистих, за да направя снимката. На вниманието на институциите: Централен гробищен парк, парцел 65, ред 26, ниша 10. И в днешно време – самотен и забравен… Този чист и светъл човек… Потресена бях от състоянието на гроба му – бурени, израснали като дървета, превърнат в бунище от „чистачите“… Една страшна метафора – да напомня на „чистачите“: да не превръщат в бунище паметта на големите личности, мъртвите, които „теглят бездиханни, върху релси от крехките си кости“ (по думите на Блага) съвкупната културна памет, цялостната, единната културна история! Достойнството на едно време се измерва с това как опазва паметта на мъртвите. Срещу Голяма задушница да кажа: това не става с паметници или с грижа за гробовете им…
Мъртвите убиваме неспирно/ с камъни – грамади от надгробия,/ с прашки еластични от слова,/ с мемоари – мор за паметта им./Гласовете им глушим със шум.// Без да ни заплашват, мъртвите,/ са безмълвния, жив вик на Времето./ Ние, вдигайки ръка на тях,/ себе си убиваме неспирно/ и се вкаменяваме сами –// вън от Времето, вън от света. Блага Димитрова, 1986
Животът продължава, движен от вас, мъртвите – казва Блага. – Как ще продължим Живота, ако скриваме и потулваме паметта за тях? А какво се случва с нейната памет, заключена в огромния й архив? Нима е възможно делото на един живот на хора като нея да бъде „частно притежание”! Архивът на Блага е нейният втори живот. Всъщност – реалният й живот. Който ние не познаваме. Свръхбитие.
Паметта за човека е по-важна – и по-реална дори, от действителния му живот. 17 години, откакто тя е Отвъд. Архивът й отдавна трябваше да бъде в ЦДА, каквото беше нейното желание. Достояние на изследователите. Този потресаващ факт ми дава основание да поставя отново въпроса за архивите на големите личности на културната и на политическата история. Библейска истина е: не слагай светилото под похлупак! Слага се на светилник – да се вижда и да свети за всички. Може ли някой да бъде едноличен собственик на Светлината?…
Идват дни на благодарността. Поклон доземи пред Учителите! Нашите университетски Божества… Наричахме проф. Никола Георгиев Господа… Благоговейният ни трепет бе равен на обожествяване. Едва по-късно, приютени под крилата им, разбирахме, че и те са простосмъртни, и те по земята ходят. В дома на нашия проф. Динеков отивахме като при огнище… И той ни „прикътваше“ като свои деца… Щастието, неземната благодат да сме били редом с вас, наши духовни родители!… С тяхната „невинна бедност“, обречени на учениците си, въпреки тежкия кръст, на който са разпънати от търгашите, те продължават да ни водят по пътя към Храма… Техните благословени духове продължават да летят по светлите си пътища в Пространствата на литературната вселена и да ни прегръщат. Те носят „на крехките си кости“ могъщия Университетски дух. И докато сме обгърнати от тях, той не ще загине.
– Къде се намира границата, отвъд която не желаете да преминете в пресъздаването на интимния живот на своите „герои“?
– Границата? В познанието на душата дъно няма. Тъкмо мислиш, че си стигнал дъното, и… Границата е определил сам Владимир Василев, унищожил е един лист от писмата. Доверих се на една изследователка, проф. Стефана Стойкова, почти столетница, чиято мъдрост и опит много ценя. Съученичка на Блага. Тя с две думи разреши колебанията ми: След толкова години – може… Осмелих се и поех риска. Да разкажа и този бял лист, който липсва…
– Какви мерки за литературна почтеност откривате в миналото? Милост към миналото? Или справедливост?
– Милостта, да, милостта човешка стои по-високо от „справедливостта“! Но някъде между двата полюса трябва да се намери достойно място за истината… „А истината ще проговори чрез невидимата енергия на човешките страдания и нищо няма да има силата да я спре…“ – страшни думи на Калин Николов. Настръхнах като от звука на Йерихонските тръби на Страшния съд. Като библейско пророчество.
– Ако трябва да въведете един млад литературен изследовател в тайните на своя занаят, откъде ще започнете?
– Не е занаят! То е страст, неутолима и стръвна страст – да търсиш истината като спасение на душата си! И като всяко призвание, в него е заключено проклятие: проклятието на архивите – да намираш неща, които не би искал да намериш! Дори не би искал да знаеш… И да посветиш живота си – да ги проумееш, да ги осмислиш, да ги обясниш. Всичко е въпрос на интерпретация.
Второ проклятие на призванието: Веднъж създаден ли е един мит, с главата си не можеш да го разбиеш! Изпратих книгата на един беловлас архивист, който много се интересува какво пиша. Сигурна съм, че не е прочел тези 340 страници, обаче упорито ме върна на мъртвата точка: Добре де, но тя пък защо е избягала от мъжа си!..
А тайните на занаята всеки трябва да открива сам. Съществува по-скоро негативен опит – как не трябва да се четат архиви. Всеки документ от архива може да се изнесе на жълтия битпазар. Но това го унищожава като литературно-исторически документ. Някои архивисти се „возвисяват“, като публикуват интересни факти от архивите. Но изнасянето на тези факти е стойностно само ако бъдат обговорени, осмислени и вкарани в литературно-историческия контекст.
Докосването до архивите е особен тип работа – трепетна: черпиш жива вода – от извора! Който не го е изпитвал, не може да си въобрази трепета – да докосваш първото издание на драмата „В полите на Витоша“, надписана от Поета за Лора. В навечерието на тяхното обричане… В меката кожа докосваш трескавите пръсти на Лора, сплетени в ръката на Яворов… И разбираш: неслучайно тъкмо този екземпляр се е запазил! Съдбовно е било: – Кажи го съдба, и нищо повече! – както казва Владимир Василев.
Това е друг тип познание… То е един вид пребиваване в истината! Но освен емоции, безусловно са необходими няколко типа компетентност: професионален критерий за културно-историческата стойност на документите; практически умения и почтеност в работата с архив; информираност за живота на автора и неговия кръг; познания за развоя и стойностите в българската култура.
Работата в архива е като да копаеш кладенец с игла! Търси и ще намериш! Не се доверявай на едно мнение, дори да е записано, аргументирано и публикувано. Поставяй нещата в контекст, засичай с други архивни фондове, съмнявай се във всичко – до доказване на противното! На това ме научи Михаил Кремен. Необозрим архив! Разпитал е 205 души, някои от тях многократно. И всеки вижда трагедията субективно, от своята камбанария – коренно различно. Дори един и същи човек в различни моменти интерпретира събитията по различен начин. Някои публично се отказват от веднъж дадените „показания“. Изключителен морален стоицизъм се изисква да търсиш истината в този Вавилон… Оказва се, че романът на Кремен е повече документално изследване, отколкото роман… Но за това ще се пише тепърва…
– Способна ли е работата с архивите да доведе до значими уточнения в т.нар. Голям разказ на българската литературноисторическа конюнктура?
– Не само уточнения! Не само. Архивите могат съществено да коригират литературната история и нейните „литературни легенди“, каквото е едно от първите заглавия на младия Петър Динеков. Един единствен архивен документ, едно писмо само може да взриви като бомба митове, градени години наред. Може да реши неразрешими досега „казуси“ на литературната история. Да промени вкостенели представи и оценки за личности от миналото. Нали затова са унищожавани архиви: няма документ – няма човек – няма проблем! Сега, когато вратите най-после са широко отворени за изследователите, не може да се прави литературна история без работа на живо, от извора. Иска се обаче изключителна интелектуална смелост – да се решиш да преосмислиш базови, добре уседнали в една култура митове. Но чрез тяхното периодично преосмисляне тя диша, тя може да се нарече жива…
Архивът на проф. Петър Динеков ме изненада с първите открития… Видях личността му от съвсем друга страна, каквато не сме я познавали, хора и личности от културната ни история – също. Скенер в преценките си. И какъв такт, каква душевна широта… Отварянето на „Тетрадките“ му е факт, който има стойност на културно събитие. Досегашната ни архивна история не познава подобен документ: Културна история в личности, образи и сюжети. Познатата ни щедрост, с която са предоставени записите на разговори с приятели и съвременници, превръща тази картина на нравите в документ за времето, в биография на българската интелигенция през ХХ век. Записките достигат и до „разделното“ време след 1989 г. и наблюдават с удивление метаморфозите на някои нейни представители, подети от слепите въртопи на промените. Авторът оценява хората и събитията от позициите на категоричен хуманистичен императив, в който основен критерий е почтеността. И чувството за културно-историческа памет. Призвание – свидетел на своето време. Но и проф. Динеков също в известен смисъл остана самотен, защото не желаеше да се обвързва с политическата партизанщина, потресен от развихрянето на жестоки озлобления и тъмни страсти…
– Вие самата как се променяхте, книга след книга, докато пишехте за Владимир Василев и неговите приятели?
– Какво да говорим за мен… Всичко в тези книги е истина, само разказвачът е измислица!.. Онова, което ми е скъпо, пазя в книгите си. Не бих искала да говоря за себе си отделно от тях. Писането не ме е променяло. Напротив. То ме връща към самата мен. Чета архивите, все едно чета себе си. Болката си… Не мога да се оплача от съдбата си: тя ми поставя много високи препятствия… Нека споменем тук и Боян Пенев: критиката – това е лична изповед. Или Оскар Уайлд: „Критиката е единствената цивилизована форма на автобиография“.
Моята биография са моите текстове.
Въпросите зададе Марин Бодаков
28 октомври 2019, София
