Разузнаване в тила на врага

Р

Разговор с Димитър Коцев-Шошо

Започна третият сезон на документалната поредица на БНТ „Отворени досиета”. Ти си там още от първия, а сега сте с Николай Василев и Павел Г. Веснаков.

От първия останах само аз. Може би защото със сценариста Христо Христов работя и по други проекти – направихме филм за работата на Комисията по досиетата, снимал съм видеоматериали за неговия сайт pametbg.com.

Освен че е много интересно да видим прекършени съдби на забравени или изобщо непознати хора, с какво те изкушават тези филми?

На мен също ми е много интересно да видя нови и нови герои, които Христо Христов успява да издири и да уговори да снимаме. Все си живея с мисълта, че знам едва ли не всичко за случилото се около 9 септември 1944, около репресиите, обаче всяка история ми показва съвсем нов ъгъл и затова имам хъс да го работя. Разбирам и огромното желание на Христо Христов и Катя Атанасова – продуцент от страна на БНТ, да разкажем на хората за този период от най-различни страни. Поредицата не се фокусира само върху бившите хора, репресирани, защото са имали фабрика, например. Нито само върху репресираните малцинства – турци, помаци, каквито герои имаме. Или интелектуалци, или членове на неформални сдружения. Много е широк спектърът на хората, които разглеждаме. Точно в момента завършихме монтажа на филм за Стефан Богданов, починал през 80-те. Веднага след 9 септември е бил шеф на контраразузнаването към Държавна сигурност, след което лека-полека, като започва да се съмнява в линията на партията, е изтикан встрани – дотам, че през 1949 влиза в затворите като съучастник на Трайчо Костов в известния скалъпен процес. Излиза от Белене, все още вярващ в комунистическата идея. За мен в тази история бе важно да видя един от вярващите комунисти, толкова индоктриниран от тази идеология, че дори когато е в затвора, когато го измъчват руски агенти, очевидно пратени от СССР, за да изтръгват някакви признания, все още вярва, че Сталин не знае за тези неща. Дълго време той не си дава сметка, че такава е същността на системата, а не са единични извращения. Това е много важно да се покаже. Защото сред леви анализатори битува тезата, че социализмът си е бил ОК, ако не били някакви хора, които се били объркали. Проблемът е съвсем друг и този човек го проумява в края на живота си – системата издига като коркови тапи в своята йерархия точно мерзавците, защото е чудесно направена за този тип кариерно развитие. През неговите очи го казваме. Погледът е вторичен, той е починал през 80-те години; разказваме през сина му, избягал в Германия, но слушаме и разговори с автентичния му глас от касети, записани от синовете му, които са му задавали доста остри въпроси за системата и защо я е защитавал. Това са само 27 минути, в които се фокусирахме върху съдбата на бащата, но и животът на сина е крайно интересен.

Да ти призная, отнасям се резервирано към Христо Христов, струва ми се вманиачен на тема досиета и ДС.

Мисля, че само човек, вманиачен отвъд нормалното, може да понесе този обем негативна информация, а и в годините след 10 ноември 1989 е бил подложен на силен натиск заради любопитството си към досиетата. И, според мен, като предпазна реакция на този натиск, той става все по-фокусиран и вманиачен на тема досиета. Смятам, че той и още няколко души са свършили работата на цели институти по паметта, каквито има в Германия, Полша, Чехия, но не и у нас.

Как намира тези хора – от архивите ли?

Да, но и някои сами го търсят, какъвто е случаят със сина на Стефан Богданов. Пътят на жертвите към Христо е много пряк – те просто го припознават като човек, който би им обърнал внимание. Бил съм свидетел много пъти.

Не те ли травмира темата за безчинствата на ДС?

Не, защото за 6 години съм направил само 6 филма. Струва ми се адски важно заниманието с нея, защото постоянно е замитана, потулвана… Трябва постоянно да се припомня. Разбира се, не до степен да се травмират хората и да спират да я чуват, но такива истории от време навреме са от полза, според мен, защото сме последната страна от бившия соцлагер, създала Комисия по досиетата. В крайна сметка, това е историята на България. Но и в Германия, колкото и да е преболедувана тази тема, днес четох, че акционерите на един вестник искат оставката на главния редактор, защото бил доносник на ЩАЗИ. Или броженията в Чехия срещу премиера Андрей Бабиш, който също е бил сътрудник на службите. Дълги години проблемът ще се влачи като опашка.

Имате ли нов проект с Иван Марков, който беше съсценарист на „Маймуна“?

Не. Той сега е главен сценарист на токшоуто, което ще замени Слави Трифонов по bTV. В момента имам два филмови проекта, свързани с Яна Борисова. Единият е адаптация на пиесата й „За теб“, с който сега кандидатстваме в НФЦ за нискобюджетен филм. Излизаме от камерността на пиесата. Другият е моя отдавнашна мечта, скъпа е, не знам дали ще стане – мюзикъл, предназначен за българската публика, с познати песни в нов аранжимент. Работя с композитора Виктор Стоянов, който написа музиката в „Маймуна“. Идеята беше приета добре и получихме пари за развитие на сценария. И сега развиваме. Надявам се догодина да кандидатстваме. Отдавна не е имало български мюзикъл.

– Миналата пролет спечели финансиране „Жири“ на дебютантката Петя Йосифова.

А, супер! Не знаех.

Ти написа и два романа: „Лора от сутрин до вечер“, който превърна в независим филм, и „Скарида“ с рисунки на Андрей Кулев и Ася Кованова. И двата са нестандартни, свободни, абсурдни. Явно те тегли към абсурда, защото присъства и във филма „Лора от сутрин до вечер“ – иронична приказка за столични инфантили, и в „Маймуна“. И още нещо – ти си от малкото хора у нас, които са майстори на софийския филм.

Чувствам се най-сигурно да разказвам истории за града ми, защото много го обичам с всичките му грозотии.

София изглежда доста разхубавена във филмите ти, особено в „Маймуна“.

Идеализирана е малко. Решихме с оператора Александър Станишев, че не искаме градът да изглежда грозен, защото гледаме света през очите на деца и за тях е красив.

И ти, градското момче, влезе феноменално в ролята на брадатия селски луд в „Живи комини” на Радослав Спасов. Гледахме филма м. г. на фестивала на българския игрален филм „Златна роза” във Варна, където ти бе отличен за поддържаща мъжка роля. Надявам се скоро да излезе на екран най-после.

И аз, защото вече не ми вярват, че съм играл. Славчо Спасов обеща през януари 2020 да го пусне.

Какво е предизвикателството за режисьор да се снима като актьор?

Беше много интересно, когато Славчо ми се обади: „Имам чувството, че си за една роля“. „Роля, аз?“. „Да, да, на един луд от Ковачевица и мисля, че ще я направиш много добре“. А когато влязох на проби, отсече: „А, не, много си висок, Томето беше дребен“. Това страшно ме амбицира. Ходих три пъти на проби, хич не беше от раз. И това стана за мен прелюбопитно пътешествие по много причини. Едната е, че за първи път играя във филм. Втората причина е, че ролята е толкова специфична и идиотска. Третата е, че, бидейки режисьор, изведнъж застанах от другата страна и разбрах някои неща за актьорите, от какво имат нужда, какъв тип увереност очакват да получат от режисьора и от целия екип. Беше невероятно – все едно бях на разузнавателна мисия в тила на „врага“. Като режисьор нямам достъп до страховете, притесненията, вълненията на актьорите. Изведнъж, оказвайки се там, научих много за това и се надявам, че ще ми бъде полезно в работата ми на режисьор.

Превеждал си Труман Капоти, Пол Боулс, Том Робинс. Това се е случило от любов към авторите или така ти се е паднало?

Том Робинс беше първият. Тогава книгата излезе като „Бърни Кълвача“. Сега я преиздадоха с оригиналното заглавие „Натюрморт с кълвач“. Влюбих се в тая книга в момента, в който ми я дадоха. Тя ми беше първата. В този момент учех английска филология, пишех разкази…

„Бърни Кълвача“ е доста трудна книга, да не говорим за Труман Капоти.

Труман Капоти е моята гордост като преводач, защото наскоро преиздадоха „Други гласове, други стаи“. Поисках да я редактирам – все пак са минали над двайсет години от първия превод, езикът се развива. И всъщност се оказа, че се наложи да оправя съвсем малко неща. Друг тип преживяване имах с романа „Чай в пустинята“ на Пол Боулс, който предстои да излезе в ново издание, плюс фантастични разкази, преведох няколко. Та, докато редактирах „Чай в пустинята“, си дадох сметка, че навремето нищо не съм разбрал от него. Тоест, преводът ми е правилен, но съм бил много малък, за да разбера конфликта между двама души, които живеят заедно, пък са се отчуждили, пък са близки… Докато я превеждах, за мен на 22 години „Чай в пустинята“ беше много скучна книга. Защото не ме е докосвала. Виж, „Бърни Кълвача“ си е за всякаква възраст. На Труман Капоти предимството беше, че е писал „Други гласове, други стаи“ на 22-23 години, на колкото бях и аз. Разбира се, и езикът, и стилът му са невероятни. Това му е първият роман и е директна класика. За мен категорично е един от най-добрите му романи.

На петото издание на Cinelibri, заедно с филмовите специалисти Линда Сийгър и Джулиан Фрийдман, ти бе лектор в международен уъркшоп по писане на сценарий върху литература.

Те са големи капацитети. Джулиан Фрийдман лансира сценарни адаптации за големите британски телевизионни канали, Линда Сийгър е авторка на няколко книги за сценарии, които са настолни в Холивуд и съответно за половината свят. За мен беше голяма чест. Изобщо не съм наравно с тях, но всеки от тримата внесе своя различен опит. Моят е по-скромен, но по-локален, по-обясним за хората, които проявиха интерес. Например, дали е полезно да адаптираш собствен текст – отговорът е не, трябва и друг да го гледа. И за мен самия беше много интересно да слушам колегите в този уъркшоп.

Доверяваш ли се на сценарни консултанти?

По принцип, да. Проблемът с многото консултанти е, че има риск човек да се изгуби като автор. Те самите, без да искат, започват да правят свой филм. За себе си в течение на времето съм открил, че единственото, за което човек трябва да слуша консултантите, е да ти премахнат съмненията.

Подписа ли писмото до министъра на културата Боил Банов във връзка с липсата на всякакво увеличение на субсидията за кино в проектобюджета за 2020 г?

Да. Преди близо две години бях част от група хора, които се събрахме и решихме, че никой в МК няма да свърши нашата работа да поправим Закона за филмовата индустрия така, както е в успешните кинематографии. Имахме много срещи, обсъждахме. Отне доста време. Получихме легитимация чрез наша 3-членна работна група към МК. Паралелно с това, работната група към НФЦ продължаваше да работи. Разбира се, тук-там имаше разминавания във вижданията ни, но като цяло се чувстваше общо желание да се промени законът, защото 15 години е доста време. Киното преминава в нови медии, аудиовизуалната конкуренция е съвсем друга. Трябва да се подходи по нов начин. В крайна сметка, нещата се размиха в административно блато, което винаги е било проблем в България – не само на киното. И всъщност, останахме само със спешната промяна във връзка с нотификацията – за правилата на финансирането, които трябваше да синхронизираме с ЕС. Сега проектът за промени в ЗФИ е внесен, имам огромно доверие в хората, работили по него, благодарен съм им, защото всички те го правят абсолютно безвъзмездно и губят ресурс и време за нещо, което ще бъде от полза за всички ни. Но ето, Росица Вълканова, която не се отказва лесно, се отказа от участието си в работната група, подаде си оставката и каза, че е заради тих саботаж на опитите за промени. Тя конкретно обвини и министъра, и ресорния зам.-министър, и Жана Караиванова за това бездействие. Защото наистина има общо желание за промяна, но това е административен процес, който трябва да се довърши.

Жана Караиванова е председател на една от работните групи.

Да, но не мисля, че свърши работата, за която дойде като изпълнителен директор на НФЦ. Моето впечатление е, че НФЦ е пуснат по инерция надолу през последните две години. Къде са обещаните индексации на бюджета за кино? Ние не искаме увеличаване, а просто адекватни пари. Спекулацията, която се ползва като контрааргумент, е „кинаджиите пак искат пари“. Не знам какъв е изходът, но все пак главата на нещо, което не работи добре, трябва да поеме отговорност.

Разговаря Геновева Димитрова

19 ноември 2019 г.

За автора

Категории