Николай Бумбалов Недич

Н

Преди Десети ноември фотографията у нас беше нещо като „идеологическа Ривиера”, където можеше да отдъхваш от принудите, присъщи повече или по-малко за другите изкуства. Вероятно защото „там, горе” не гледаха на нея точно като на изкуство и въобще не я взимаха много на сериозно, трудно я допускаха до музеите и галериите и затова не виждаха особен смисъл да организират създателите й в творчески съюз, да им поставят задачи и да им налагат йерархии. Но за сметка на това, ги оставяха да се разхождат безгрижно с по някое западно списание под мишница из маргиналиите на културата и да общуват свободно помежду си. Лишени от широка публика, почести и знания, и най-изявените професионалисти сред тях запазваха социалния си статут на фотолюбители, които трябваше да си вадят хляба с нещо друго. Ако пък беше с фотография, тя трябваше да е далеч от личните им предпочитания и вкус, можеха да получат пари за нея, само когато влизаха в охраняваната територия на пропагандата или в строго приложната сфера, където друг ти казва какво и как да снимаш.

Фотоизкуството, което дори избягваха да наричат така, а определяха с мъглявия етикет „творческа фотография”, тогава беше занимание на прага между публичния и частния свят и можеше да намери форми на културна легитимация само в камерната среда на собствените си автори. Националната култура не беше в състояние да идентифицира постиженията му, да открие мястото му сред останалите изкуства, да предложи естетически канон, който да се основана на традицията му, чието начало е в родния модернизъм от началото на XX век. Така в края на XX век всяка фотография, която не пропагандираше и не регистрираше, се разчиташе като експеримент, но не в смисъла на авангард – като целенасочено отклонение от художествените инерции, а като нещо недоказано, неясно, незавършено… Фотоизкуството с някаква подозрителност, останала от XIX век, се приемаше за експеримент с изкуството, за опит да се влезе в историята му през „задния вход”. Тази културна ситуация, за която цялото фотоизкуство е експеримент, се виждаше от „обратната страна” – в салона за експериментална фотография „Стилб”, създаден в града на българските модернисти Ямбол през 80-те години на XX век, където можеше да се озове всяка художествена фотография, дори да е класически натюрморт или пейзаж.

Един от първите носители на наградата „Стилб” е ямболският фотограф и художник по образование Николай Бумбалов Недич, който сега, близо 40 години по-късно, има изложба в София – в хотел „Арена Ди Сердика”, наречена „NO STYLE”. Самопризнанието за отсъствие на стил, всъщност, е заявка за експериментиране с различни стилове и техники, но и повече от това – той самоотвержено се хвърля в експерименти с всякакви жанрове, подходи и риторики във фотоизкуството. Казвам „експерименти”, защото картината, която изграждат работите му, подредени една до друга, е мостра за онова време, когато експериментална фотография и художествена фотография съвпадаха. И напомняне, че то може и да не е напълно отминало.

За автора

Георги Лозанов

Доц Георги Лозанов е преподавател в СУ, критик на изкуството и медиен експерт.

Категории