Пиано плюс е серия от концерти и пърформанси, която се заяви през юни тази година в резултат на сътрудничеството на Гьоте институт и композитора Михаил Големинов като куратор на проекта. На Големинов дължим интересни, често единствени срещи с различни съвременни композиционни практики, които той последователно представя като композитор и пианист години наред, след като се завърна от Виена през 2001 след 16-годишно отсъствие. Не трябва да се пропуска фактът, че в своите идеи и намерения той има постоянното партньорство на Анжела Тошева, създала също много лични острови на звука през текста на съвременния музикален автор.
На поредния концерт от серията за първи път в България бе представен важен музикален текст на немския класик на авангарда, визионера Карлхайнц Щокхаузен (1928 – 2007), и това е неговата композиция „Мантра” за две пиана и електроника, написана през 1970. Мисля, че за читателите на нашия вестник името на Щокхаузен не е непознато. Както сигурно е известен и фактът, че той говори и пише много и изключително подробно за собствения си творчески процес. „Мантра” не прави изключение. Композиторът разказва, че идеята за нея възниква при пътуване с кола от Медисън до Бостън в Щатите. „Седях на мястото до шофьора и фантазирах… И чух тази мелодия – всичко възникна много бързо: идеята за една единствена музикална фигура или формула, която трябва да се разпростре в един продължителен период от време, имах предвид някъде около 50-60 минути. И тези ноти бяха центърът, около който исках да представя в континуум същата тази формула в по-малки форми. Записах тази мелодия на един плик за писмо.” В своите известни британски лекции, които Щокхаузен изнася в имперския музей в Лондон през 1973 (публикувани в YouTube), композиторът изписва на черната дъска маниера на композиране и мотивите за този вид структура и развитие на „Мантра”, която е с фиксирана нотация, разкриваща разработката, „вариабилното” (К.Щ.) развитие на формулата в отделни секции, детерминирани с паузи и спомагателни тембри (дървени блокчета, кротали) чрез повторения и пермутации, разтягане, компресиране, ракови и огледални движения, ритмични варианти, акценти и т. н. Същевременно звукът на двете пиана се подлага на „популярната в електроакустичната музика на 70-те години ринг-модулация”, ни казва Михаил Големинов. Използвам неговото обяснение, защото е лаконично и ясно. Същността е: „звуков сигнал се модулира с друг сигнал, като акустичният резултат е едновременното звучене на сбора и разликата на честотите на двата сигнала, което се характеризира с крайно специфичен и неподлежащ на описание тембър”.
Познавам историческия запис на иконите Алоис и Алфонс Контарски, на които е посветена композицията, и мисля, че българската й премиера е съвсем достойно представяне на нейната същност. И дори прибави към внушенията й някои неочаквани ракурси, които бяха за мен личен перспективен пробив за пианистите Александра Радулова и Иван Павлов и за звуковото инженерство на Михаил Големинов, който, за съвременно облекчение на трудоемкото и скъпо (и остаряло) електронно оборудване на всяко изпълнение на „Мантра”, е създал компютърна програма със същото название, която с един компютър и озвучаване осигурява обработката на клавирния звук. Радулова и Павлов, всеки по свой път и начин, работят много със съвременни композитори, това ги привлича и за това също има обяснение – общото им студентско преживяване при Стела Димитрова-Майсторова, която очевидно е успяла да ги омагьоса с възможностите на модерния клавирен звук и с предизвикателствата на първия прочит. Музиканти с неограничена звукова инвенция, те четат текста на Щокхаузен, създавайки една нова парадигма на тълкуване, в която се откриват възможната театрална пластичност на клавирния звук. Така пиесата придоби допълнителна хетероморфност, структурата стана още по-подвижна, изненадваща не само по отношение на звуковите изменения в акустичния контекст, но и по отношение на вътрешната артикулация на микроструктурите във формата. Към това тези чудесни пианисти и страстни откриватели прибавиха още към възможните й елементи тъкмо през театрално дефиниране на клавирния тандем. Някакво различно пространство се отвори, клавирите зазвучаха с повече гласове, които издаваха състояния на границата между тревога и някаква отчаяна безгрижност. И с впечатляващо търпение на отиграването им. Техниката на модулирането (Големинов) напласти и сякаш досъздаде състояния в клавирните гласове. Защо ли асоциирах с нарязания от паузи диалог-монолог на Естрагон и Владимир от прочутата пиеса на Бекет? Може и да е прекалено. Вероятно Щокхаузен изобщо не е мислил за нея… ни най-малко театър е искал… Дали? В самата формула-мантра, в самата идея има ритуал, т.е. пак театър, сякаш ми казваха тримата от сцената. Разбира се, спорно размишление. И възможно. Но безспорна бе ясната звукова концепция, вложила в себе си респектиращо слуха звуково многообразие по отношение на тембър, на възможности в щриха, на общи динамически вписвания, на съотнасяния на отделните фази (limbs ги нарича композиторът и уточнява: „от тялото” – следователно „крака”) в „тялото” на този извънреден опус. С обем и дълбочина.
Напуснах студиото с чувство за някакъв подем, за възможност да се диша в едно извън-битие, в което се събират не само хора-книги, но и хора-звуци.
