От 10 до 25 ноември в зала „Тотал спорт“ в Пловдив се проведе кинофорумът за човека и времето „Срещу забравата“, организиран от Валери Кьорленски и Петър Попзлатев с подкрепата на Фондация „Пловдив 2019“. Събитието е посветено на 30 години от падането на Берлинската стена и края на тоталитарния режим в България. Включени са 19 важни български игрални и документални филма, създадени между 1985 и 2019. Оскъдно посетената ни критическа кръгла маса в Съюза на българските филмови дейци бе финалът на инициативата на Попзлатев, който я организира от болницата. В съкратен вариант този текст бе прочетен там.
Селекцията на Петър Попзлатев „Срещу забравата“ по уникален начин събира едни от най-важните български филми преди и особено по време на прехода, който, според мен, все още не е свършил. По обективни и субективни причини някои липсват, но, общо взето, се оформя картина на безкомпромисно и нонконформистко кино. Иван Черкелов присъства на форума с 3 заглавия: „Парчета любов“ (1989), „Търкалящи се камъни“ (1995) и „Обърната елха“ (2006, заедно с Васил Живков).
Игралното ни кино мъчително се справи с променената ситуация на филмопроизводство след създаването на Национален филмов център през 1991. Оттогава до днес режисьорите доста често се нагърбват с непосилната цел да изразят възгледите си за света и човека чрез тотално авторство (често и продуцентство). И допреди десетина години резултатът бе предимно половинчат. Но напоследък в киното ни влязоха млади хора с нова визия. В минималистични сюжети, през изобразяването на отделния човек в почти документален формат, филмите се превръщат в травматична картина на социалните и екзистенциални конвулсии. Най-успешните дебюти – от „Източни пиеси“ на Камен Калев и „Аве“ на Константин Божанов, през „Урок“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, „Отчуждение“ на Милко Лазаров и „Безбог“ на Ралица Петрова до „Жажда“ на Светла Цоцоркова и „3/4“ на Илиян Метев, „Ирина“ на Надежда Косева и „Котка в стената” на Весела Казакова и Мина Милева – са фокусирани върху екстремността на днешното живеене. Филмите са пъстри, в различни стилистики и жанрови конфигурации. През натурализъм и абсурд, смях и ужас, те разсъждават не само върху проваления житейски проект, а изобщо върху обществения провал, детерминирал несбъдването на мечти в български условия. С международните си награди и особено след успеха на световния втори филм на Милко Лазаров „Áга“, киното ни вече набира доста самочувствие.
Но ми позволете да се върна трийсет години назад.
Преди и малко след 10 ноември 1989 по българските екраните за съвсем кратко време излизат четири игрални дебюта (“Парчета любов” на Иван Черкелов, “Бягащи кучета” на Людмил Тодоров, “Екзитус” на Красимир Крумов-Грец и “Аз, Графинята” на Петър Попзлатев), обединени от несъгласието. Те са различни срезове на опустошението. За пореден път твърдя, че появата на тези дебюти е едно от най-важните неща, случили се в българското игрално кино през последните 30 години. Поне по 5 причини: 1. заради новите млади режисьорски гласове, които задават важни поколенчески въпроси; 2. заради разправата със сюжетния трафарет и с конформизма върху терена на екзистенциалното; 3. заради тревожно-експресивната визия на операторите съмишленици (Емил Христов, Стефан Иванов, Рали Ралчев, Войчех Тодоров, Христо Бакалов); 4. заради новите лица, персонифицирали внушенията им и превърнали се в едни от най-важните актьори на прехода (Петър Попйорданов, светла му памет, Светлана Янчева, Ивайло Христов, Жорета Николова, Александър Морфов, Мариана Крумова и др.); 5. заради трасирания път на автори, превърнали се в гръбнака на игралното ни кино днес, които отстояват своите нравствени позиции и кинематографични търсачества през артхауса. Както пише Светла Иванова през 1989 г. във вестник „Народна култура”, „За някого това може да е бягство от полето на гражданската доблест, за която българското кино неведнъж е плащало скъпо. Но няма да е справедливо да не отбележим, че с екзистенциалните си интереси младите в днешното ни кино се съпротивляват срещу прекомерното схематизиране на човешката природа и начина ни на живот, а оттам и в повечето ни игрални филми. Те явно искат да поставят акцент върху онези едва мъждукащи човешки качества, възвръщайки естествения обем на природната ни същност, която години наред се свеждаше главно до социалната полезност на човека и до степента на неговата гражданска активност… Във всеки случай не смятам, че трябва да се правят единствено филми като «Парчета любов», «Бягащи кучета» или «Екзитус», но би било късогледство да не забележим как те разширяват представата ни за човека…” («Ръжда и злато», избрани текстове 1978 – 2005, ИК «Колибри»).
И така, в 90-те младите влязоха с по един филм, свобода, потрес от случващото се наоколо и взряност в собствените си колизии. Парадоксът е, че именно тези “мрачни особняци”, които отдавна не са млади, а и Красимир Крумов-Грец вече го няма, са сред най-плодовитите автори на прехода, плюс Иглика Трифонова и Светослав Овчаров от класа на Георги Дюлгеров във ВИТИЗ/НАТФИЗ «Кръстьо Сарафов», откъдето са и Иван Черкелов, и Людмил Тодоров.
Ще се фокусирам върху киното на Иван Черкелов (1957). Освен филмите, включени в «Срещу забравата», той е автор на още 3: «Стъклени топчета» (1999), «Раци» (2009), «Семейни реликви» (2015), а в момента работи над седмия си. Автобиографичност/биографичност до степен на изповедност е един от най-ярките кинематографични кодове във филмите му. И заниманието със смъртта – от „Парчета любов“, където преживяването й е изобразено с библейски цитат, през „Търкалящи се камъни“, където присъства натрапчиво – видимо (епизод в морга и селско погребение) и словесно (диалози на братята за покойната майкаq например), нелепото младежко убиване в „Раци“ и „Семейни реликви“ до бъдещия му филм, който проследява процеса на умирането/просветлението на възрастна жена. Понякога се мярва и любов. Това кино изследва човешката несъстоятелност и пропуснатите шансове за близост. Човърка с троен интензитет – на антропологичното отчаяние, на обезкуражаващия автентизъм и на високия естетизъм. Иван Черкелов показва бездната без пощада. През филмите му често изниква внушението, че колкото по-несъстоятелен е човекът, толкова по-величествена е природата. А най-важното, според мен, е, че авторът не изневерява на своя стил – интелектуално-експресивната тревожност с упование в индуистката философия. Сменя герои, интериори, екстериори, сменя жанрове и актьори, но не и стил. И заедно с оператора Рали Ралчев (в „Стъклени топчета“ е с Емил Христов), художника, актьорите и музиката, създава амбивалентна реалност: автентична и условна; вибрираща и монолитна, разпознаваема и специфично негова.
С „Парчета любов“ Иван Черкелов бръкна в душите на връстниците си – хипари и „безбожници”. На екрана бе извадена цялата методология на безотговорната нетърпимост. Със скалпел Иван Черкелов чегърта своите спомени и фантазии, за да извади на показ охлузената, омърлушена, но все пак жива физиономия на част от поколението ни. Възрастните крещяха, че такова кино няма; или ако го има, то е в края на 50-те и началото на 60-те във Франция. Ние, младите, наясно с Новата френска вълна, се кълняхме, че това е Филмът. Възрастните обвиниха «Парчета любов» във фрагментарност. Младите разбрахме, че е минало времето на заблудите. След този филм, за който съм изписала сума ти страници, престана да ми пука за постижимостта на щастието. Болките – предизвестени и случайни, цигарите – недопушени и превърнати във фасове, вините – мними и драстични, ракията – бягство и ритуал, думите – гонени и разгонени, екстазите – постигнати и не… Сивите дни и сините нощи в «Парчета любов» раздират удобната равнинност на обичайния български игрален филм и той самият започва да се чувства неудобно пред дръзкия новак. Досега никой не си е позволявал такава самоубийствена разголеност. Мълниеносното сваляне на „Парчета любов“ от екран бе логичната реакция на тогавашната цензура. Преди три години във филмотечното кино „Одеон” видяхме „Парчета любов” – първият български изцяло реставриран и дигитализиран филм. Мотор на това свято дело е операторът му Рали Ралчев, ужасил се от състоянието на лентата по време на прожекция там по повод 60-годишнината на режисьора. И, вместо лентата със снежинките, които ни бяха показани за малко в началото, гледахме прекрасно копие на Черкеловия дебют с всички цветови отсенки и нюанси. Що се отнася до самия филм, той не е помръднал – стои си все така хашлашки и тревожен, с приятелствата и греховете, с иронията и любовта, с неудовлетворението и свободата, с голотата и болките. Нещо повече – с младежките колизии, градските шумове и бюрократични тъпизми, „Парчета любов“ изглежда сниман днес. Само София и колите са различни. Е, и актьорите, разбира се. Млади зрители бяха въодушевени от искреността и новаторството на филма. Дано по същия начин да е възприет „Парчета любов“ и на прожекцията в Пловдив.
Дълго чакахме втория филм на Иван Черкелов. За известно време потъна в Кришна съзнание. Ако в «Парчета любов» бе втренчен в моралните колизии на своите връстници чрез конвулсиите на херметичното групово живеене, в „Търкалящи се камъни“ (България/Франция) – филм за пътуването към Бога – идва ред на бащите. В него неудовлетворението на Иван Черкелов от човешкото несъвършенство напуска територията на рационалното – приютява го ирационалното, където биография и фикция, живот и изкуство се смесват в колаж от тълкувания. Дипломната работа на Иван Черкелов „Балада“ (1982) и „Парчета любов“ са фиксирани върху наранената от фалша наоколо нравственост на групата. В «Търкалящи се камъни» Иван Черкелов стига до абсолютното капсулиране на героите спрямо обществото. Съзнавам, че това е свързано с целеустремеността на заниманието – пътят към Бога. Но, независимо че не мога да отделя поглед от екрана, усещам агресия. Ако съдя по филма, излиза, че най-ефикасното бягство, което можем да реализираме по пътя към духовността, е бягството към себе си. Във втория си филм Иван Черкелов въвежда фигурата на бащата (своя собствен, който играе баща на други) като проекция на прозренията си за смисъла – бащите са синове, синовете са бащи, а бащата на смисъла е Бог. Мелодията на Шрила Прабхупада на фона на приближаващия заплашително локомотив се носи като трансцедентално обещание за безкрайност. За разлика от „ахмашки“ сниманите „Балада“ и „Парчета любов“, визията на Рали Ралчев в „Търкалящи се камъни“ е извънредно живописна – до степен, че въздейства емоционално хипнотично и натоварва всекидневието с особено излъчване. В „Търкалящи се камъни“ Иван Черкелов се оттласква от хипарството, белязало „Балада“ и „Парчета любов“, но пък екранизира идеи на Кришна, свързвани с раждането на хипи движението. Това пренареждане на биографични влияния върху творчески идеи приближава филма до постмодерната естетика. И отново ще цитирам Светла Иванова от текста й „Търкалящи се камъни. Разговор с Бога“ във в. „Култура“, бр. 50 от 1995: „Със своята отвореност „Търкалящи се камъни очевидно се измъква от европоцентричното притегляне на ясните, закръглени и, в крайна сметка, затворени мисловно-естетически конструкции. В работата си над този филм Иван Черкелов, изглежда, постъпва като онзи дзен-учител, който на въпроса „Какво е Буда?, събул сандала си, сложил го на главата си и отминал“. Всъщност, „Търкалящи се камъни“ не е бил показан в Пловдив – непосредствено преди прожекцията в София от буса на Петър Попзлатев е задигната раничката му с дисковете. Той е успял да открие нея и документите, но не и филмите.
Новелният хибрид от фикция и документ «Обърната елха» (2006, България/Германия, Специалната награда на журито в Карлови Вари и др.) завръща в киното ни мощния кинематографизъм (създаден е заедно с дебютанта Васил Живков – доказано талантлив документалист).
Общо взето, във всичките си филми Иван Черкелов се занимава с българското живеене през групата. Ако в „Балада“ и в „Парчета любов“ това са хипари, капсулирани от соца наоколо, в „Търкалящи се камъни“ са братята, търчащи подир Смисъла, в „Стъклени топчета“ (1999) са мумии, имитиращи живот, в „Обърната елха“ се прехвърля върху други социални групи, етноси, манталитети… Изглежда отстранен от заниманията с автобиографичността в предишните си филми, дори, бих казала – от известното високомерие. И наистина се е получил филм-живот.
С цялата си дълбочина и абсурдност, „Обърната елха“ е много по-демократичен от предишните му филми. Всичките му компоненти ме водят в тази посока, но ми е много важен автентизмът на речта – циганите, например, си говорят и ги разбирам през мелодиката на езика им… И ми е леко, и се кефя – и на тях, и на пъстротата на общото ни живеене… „Обърната елха“ е напълно различен от другите филми на Черкелов – като структура, ситуации, герои, внушение. Прилича на предишното му кино само със заниманието с несретници. От различни „частици“, заедно с Васил Живков, изваждат внушителен образ на живота, надскачат заниманието с националното съществуване. Няма да забравя изказване на зрителка през 2007 на кинолекторията “Новите български филми”, организирана от вестник “Култура” и Община Плевен, че тя няма да може да разкаже на приятелите си този филм. Защото как да се разкаже визуалната мощ на контраста природа-живеене, заснета от Рали Ралчев… Изобразителните решения са екстракт от едър кинематографизъм – колорит, ракурси, планове, портрети, среда… И музикално-звуковата партитура е внушителна.
Както е верен на любовта си към рока, през всичките години от излизането „Парчета любов”, Иван Черкелов изглежда непоклатимо консервативен и последователен в заниманията си с една тема в авторското си кино – хаоса в душата на човека. В „Парчета любов”, “Търкалящи се камъни”, “Стъклени топчета” (Специалната награда на журито от „Златна ракла“ 2000, Награда за женска роля на Жана Караиванова от „Златна роза“), “Обърната елха”, “Раци” („Свети Георги“ за режисура от Москва и др.) и „Семейни реликви” (специалната награда на журито от „Златна роза“), той се интересува от търсенето на Смисъла – и едро, и детайлно, и тревожно, и мъдро. Взрян надълбоко в света наоколо, във филмите си той сякаш въплъщава тезата на Камю за живота като „нечовешка игра между абсурда, смъртта и надеждата, които си разменят реплики”. Черкелов рови из времето с антропологична прецизност и създава своя реалност – магична и вибрираща, която не можеш да сбъркаш с никоя друга.
Изкушавам се да цитирам Иван Черкелов от наш разговор: „Повече или по-малко, опустошението е нормална черта на въпросния преход. Разбира се, когато това опустошение и тези руини се разглеждат в дълбоко човешки план, нещата изглеждат другояче – никой от нас не е очаквал и дори не си е представял, че ще ни случи това, което ни се случи. Но и ние самите сме си виновни – особено за вътрешната опустошеност. Ако някой ми каже, че филмите ми са подобни един на друг, монотонни, говорят за едно и също, подобно на старата група Black Sabbath, бих казал, че тези филми, а и аз между тях, приличаме малко на църква на гробище. Тази църква не е като другите църкви – там няма сватби, няма кръщенета, няма празници, няма разнообразие. Поводът винаги е един и същ. Но не може и без такава църква“ (вж. в. „Култура“, бр. 1 от 2017 г.).
Ако се направи днес анкета „Десетте български игрални филма“, не знам какъв ще е резултатът. Но в онази, която направих през 1993 година в „Култура“, „Парчета любов“ попадна в десетката. Сега вече, естествено, имам и нови любимци: Милко Лазаров, Кристина Грозева и Петър Вълчанов, Константин Божанов, Илиян Метев… Но с нетърпение очаквам новия филм на Иван Черкелов със сложно заглавие „Не влизай в пререкание с персонала на банята“. Уникалното му кино е колкото монотонно, толкова и въздействащо. В него радостта не е често срещана, но пък е радост да го гледаш.