Във Варшава летните нощи могат да бъдат особено топли, а тази, на 24 август 1993 г., беше направо гореща. Борис Елцин, по онова време президент на Руската федерация, току-що бе кацнал в Полша за първото си официално посещение. Колегата му Лех Валенса пренебрегна протокола и му предложи да вечерят на четири очи – само двамата, в качеството си на лидери-революционери, без да се обременяват с компанията на съпровождащите ги делегации. Руснакът с готовност приема поканата.
Този епизод, малко известен в подробности, можеше да се разказва като анекдот, един от многото, при изключително ускореното историческо време, в което живееше онази част от света в период от четири години след падането на Берлинската стена. Студената война приключи. Германия се обедини. СССР бе погребан, а Варшавският договор – разпуснат. Но имаше още много работа за вършене. Гласът на Русия, по-точно казано, на огромната Русия, бе отслабнал. Но тя продължаваше да се вдъхновява от предишната си сила, макар и още да не бе намерила своето място.
Полша бе постигнала своето, от което бе като обсебена: да се обвърже здраво със западната общност – с нейната демокрация и пазарна икономика. Така тя никога повече нямаше да допусне да й бъде нанесен удар като в Ялта! Новите полски лидери от профсъюзното движение „Солидарност“, ангажирани със смелия посткомунистически преход в режим на „шокова терапия“, искат гаранции. Според тях, най-добрият възможен преход е свързан с членство в Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО).
Това е именно темата, заради която срещата на върха във Варшава е от толкова решаващо значение. Въпросът за разширяването на НАТО, една институция, безспорно свързана със Студената война, създадена от САЩ през 1949 г. с цел западният лагер да може да се защитава от съветския, бързо се превръща в точка на напрежение между Москва, Вашингтон, Западна Европа и новите демокрации от Централна Европа. Това става скоро след обединението на Германия.
Михаил Горбачов, който тогава е първият човек начело на Съюза на съветските социалистически републики (СССР), получава уверение, че ако Германската демократична република (ГДР) се присъедини към НАТО под знамето на обединена Германия, тя няма да е длъжна да посреща войски на НАТО на своя територия.
Но ГДР не е единствената страна кандидат. Младите демокрации, които току-що са се отскубнали от съветската прегръдка, горят от желание да се присъединят към Атлантическия алианс. Но новите им западни приятели се съпротивляват, загрижени да не разклатят още повече Русия.
Процесът на интеграция ще отнеме няколко години: Полша, Унгария и Чехия се присъединяват към НАТО през 1999 година. Следват ги Словакия, трите Прибалтийски републики, Словения, Румъния и България през 2004 година. Албания и Хърватия стават част от НАТО през 2009 г., а Черна гора – през 2017 година. Но и до днес въпросите остават. Не тръгнахме ли твърде бързо? Не дадохме ли на Русия обещания, които след това да нарушим?
„Това е ключов въпрос“, казва американският историк Мери Елис Сарот, посветила две книги на периода, а в момента работеща върху трета. Нима „унизихме“ Русия, възползвайки се от разпадането на СССР, както намеква Владимир Путин? Накратко – „Кой загуби Русия?“. Този спор вълнува експертите, които, тридесет години по-късно, продължават да се питат дали е възможно Русия да се интегрира в новата демократична общност. Еманюел Макрон не предизвиква ли самия себе си, лансирайки инициативата за сближаване с Русия, с цел да разсее всички подобни „недоразумения“?
А в онзи момент, в онази августовска вечер на 1993 г., поляците решават, че вече е време да превключат на по-висока скорост. Те търпеливо са изчакали да си подсигурят западната граница и шестдесетте хиляди съветски войници, разположени на тяхна територия, да се изтеглят. Последният конвой трябва да напусне в рамките на три седмици, считано от 17 септември – дата, на която се отбелязва годишнина от нахлуването на СССР в Полша през 1939 година.
По време на вечерята Лех Валенса – бившият електротехник от Гданск, станал синдикалист и гробокопач на комунизма, а след това президент, успява да изтръгне обещание от Елцин, написано на хвърчащ лист, че той няма да създава пречки пред членството на Полша в НАТО. Носят се легенди, че по време на вечерята се изпило голямо количество алкохол. „Това се нарича дипломация с други средства“, усмихва се Януш Онишкевич, докато ни разказва историята. По онова време той е министър на отбраната на Полша и въпросния 24 август вечеря наблизо до мястото на срещата между Елцин и Валенса с руския си колега генерал Павел Грачов. „Той беше категорично против присъединяването на Полша към НАТО“, спомня си Онишкевич и добавя: „Моята задача бе да го задържа, да му попреча да отиде при Елцин по време на вечерята“.
Двадесет и шест години по-късно той все още се смее, спомняйки си за военната си хитрост, седящ по чехли в малкия си кабинет, пълен с книги, в семейния апартамент във Варшава.
По онова време колегата му – министърът на външните работи Кшищоф Скубишевски, който е известен експерт по международно право – е натоварен със задачата да помага на Валенса. На няколко пъти той влиза в дневната, където двамата държавни глави вечерят, за да подшушне на полския президент както няколко аргумента в подкрепа на Парижката харта от 1990 г., с която се потвърждава края на Студената война, така и нещо за принципите от Заключителния акт от Хелзинки[1], свързани със зачитане правото на независимост. От своя страна, Борис Елцин е изцяло откъснат от обкръжението си.
Има един епизод, който липсва в историята на Януш Онишкевич. За него научаваме от тогавашния външен министър на Русия Андрей Козирев, негов единствен жив свидетел. Полунощ е, когато Борис Елцин се връща от вечерята с Лех Валенса и го събужда. Вика го при себе си.
„Когато стигнах до апартамента му, беше ясно, че едва може да свърже три думи в изречение“, пише Козирев в наскоро издадената книга в Съединените щати, където днес живее. Книгата е все още само на английски. Озаглавена е „Фениксът. Неуловимата съдба на руската демокрация“ („The Firebird, The Elusive Fate of Russian Democracy“), издание на Питсбъргския университет, в обем от 350 страници, на цена 35 долара.
Елцин успява да изломоти някакво извинение и му връчва хвърчащ лист, където е писал на ръка и се е подписал. Това е руско-полска декларация, която трябва да бъде подписана официално на следващия ден. Тя дава зелена светлина на Полша за членство в НАТО. Козирев оставя президента да се наспи, а на следващия ден, още призори, идва при него с министъра на отбраната. И двамата обясняват на Елцин, че формулировката трябва да звучи по-обтекаемо, а той в онзи момент се нуждае единствено от разтворим аспирин „Алка Зелцер“.
След това целият този малък свят се събира на среща в по-широк формат в полското президентство. „Елцин пристига. Очевидно не се чувства добре“, разказва ни Анджей Олеховски, бъдещ министър на външните работи. „Отваря прозорците, моли никой да не пуши“. „Двамата държавни глави“, потвърждава външният министър Андрей Козирев, „са уморени и напрегнати“.
„Борис, казах ти, това решение може да бъде наложено, но е по-добре, ако ние заедно го вземем “, казва Валенса.
Козирев взима три стъклени чаши от бюфета и ги нарежда в една линия. „Това е Изтокът“ – казва той и посочва дясната чаша. „Това е Западът“ – и сочи чашата вляво. „В средата е Централна Европа. Ако преместите чашата в средата по на запад, човек няма как да не реагира. И обратното.“
„Така, че е по-добре да си останем така, както си сме“ – взима на свой ред думата руският министър на отбраната Павел Грачов. Освен това добавя, че е невъзможно да се приеме извършената промяна в общата декларация, т.е. зелената светлина за присъединяване на Полша към НАТО.
Валенса се намесва: „Генерале, вие сте страхотен генерал, но оставете политиката на нас, тя е наша работа“. След това се надвесва над масата: „Борисе, казах ти, това решение може да бъде наложено, но е по-добре, ако ние заедно го вземем. Ти, също като мен, си политически лидер, истински демократ. Ние сме хората, които трябва да вземем тези решения!“
Според разказа на Андрей Козирев, Елцин е някак резервиран и не желае темата отново да се връща към обещанието, което е дал на Валенса по време на онази прочута вечеря. В крайна сметка, „след дискусия“, Валенса приема една по-обтекаема формулировка. Всъщност, поляците знаят, че са извоювали победа:
„Този случай показа, че неприемането на идеята ни от страна на Русия не е нещо, което да не може да преодолее“, казва бившият полски министър на отбраната Януш Онишкевич. А Анджей Олеховски, външният министър на Полша от онова време, си спомня, че Валенса си тръгва от срещата „щастлив и успокоен“.
За руския външен министър Андрей Козирев, който е истински демократ, разсъжденията на тези вече свободни държави са разбираеми, но случилото се е пълна катастрофа. Чехите и унгарците веднага се втурват по прокараната от поляците пъртина. „Разширяването на НАТО към страните от Централна Европа“, казва вече бившият министър на външните работи, „се превърна в сюжета, предизвикал най-силната взривна вълна в региона. И така той нанесе най-много щети върху отношенията между Русия и Европа„.
Но на какво се дължи това твърдоглавие от страна на поляците? „Полша не искаше да бъде в „Сива зона“, казва Януш Онишкевич – говорител на някогашното полско опозиционно движение „Солидарност“, изселен в родния си град през 1981 г. и 1982 г., когато в Полша е въведено военно положение (1981 г. – 1983 г.):
„За нас това бе жизненоважно“, а ако събеседниците му все още не могат да го разберат, Онишкевич им разказва вица за шизофреника, който смятал, че е мишка. Лекарят го бил излекувал, когато един ден той влетял в кабинета му, напълно паникьосан: „Докторе, там е седнала една котка!“ „И какво от това, господине?“ – попитал го докторът. „Вие много добре знаете, че не сте мишка!“ „Аз, да“ – отговорил пациентът – „Но дали тя го знае?“ „Разбирате ли“ – забавлява се днес Януш Онишкевич – „тогава ние бяхме убедени, че влезем ли веднъж в НАТО, и котката ще знае“.
А дали след падането на Берлинската стена на Русия са давани обещания, че НАТО няма да се разширява? Адам Даниел Ротфелд, бивш полски външен министър и познавач на Русия, съпредседател на „руско-полската група по трудните въпроси“ заедно с един руски представител на академичните среди, е наясно за какво говори. Той ни разказва следната история:
„През 2010 г. бях поканен в Москва. Един заместник-министър ме прие във внушителната сграда в сталински стил на Министерството на външните работи. Полша вече беше член на НАТО от единадесет години, но явно още не можеха да преглътнат този факт. „Защо искахте да се присъедините към НАТО?“ – ме попита отново руснакът. „Защо Полша наруши обещанията си?“ „Но за какви обещания става дума?“ – на свой ред попитах аз.
Тогава заместник-министърът извади на масата една предварително подготвена папка с „шест или седем листа А4. На всеки от тях бе фотокопиран отрязък от телеграма с надпис „SEKRETNO“. Аз ги пазя: една от тях е с дата 9 февруари 1990 г. и на нея четем какво пише държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър на Горбачов; друга е писана от британския външен министър Дъглас Хърд през 1991 година. Според двамата първи дипломати, не съществува никакъв план за интеграция на източноевропейските държави в НАТО.
В телеграма от 6 май 1991 г. френският президент Франсоа Митеран обяснява на Горбачов, че „трябва да се избягва да се създава в Русия усещането, че тя е изолирана, че е сила под обсада. Това не е правилният път за Европа“.
„Ето защо за руския чиновник всички тези телеграми са доказателство, че западняците не са спазили дадената дума“ – обобщава Адам Даниел Ротфелд.
Листата от папката не успяват да разтърсят Ротфелд, преживял Холокоста. Той не отрича написаното, но на първо място отбелязва, че изреченията са извадени от телеграми, чието пълно съдържание не му е предоставено. Второ, строго погледнато, те не представляват обещания. И накрая, той се позовава на международното право – на принципа Pacta sunt servanda („Договорите трябва да се спазват“), на който той противопоставя още един принцип: Rebus sic stantibus („при това положение на нещата“). С други думи, когато Валенса и Елцин се срещат във Варшава, условията, при които са направени тези коментари в телеграмите, коренно са се променили. СССР вече не съществува. Няма го нито Варшавският договор, нито военният съюз на комунистическия блок. И Горбачов вече не ръководи нищо. Обещанията престават да бъдат в сила.
Някой може да се запита: Но кой днес обяснява станалото, използвайки теорията за предателството на Запада? В действителност, тя набира нова сила с авторитарния и националистически обрат, извършен от Владимир Путин през втората половина на неговото близо двадесет годишно царуване. Дали този завой можеше да се избегне? Можеше ли да се обърне историята по друг начин? Беше ли възможно руснаците да се превърнат във велик демократичен народ с помощта на Запада, осъществявайки на практика надеждите, пробудени в първите години – във времето на Елцин?
И все пак, винаги стои този пронизващ въпрос: „Кой загуби Русия?“ По този въпрос има богата литература, написана през последните петнадесет години. И разговорите, които съм водила в по-ново време, в крайна сметка разкриват една криволичеща, но все пак неумолима промяна в Русия. Еволюция, която я отдалечава както от демократичната мечта, така и от западната общност.
Сергей Юткин е на 11 години, когато е извършен опитът за държавен преврат срещу Михаил Горбачов от комунистите консерватори. Датата е 19 август 1991 г. За този ден Юткин си спомня как седи в семейния апартамент в Москва и гледа по телевизията любимото си анимационно предаване. Изведнъж детското прекъсва, за да започне безкрайното повторение на балета „Лебедово езеро“. Знае се, че започне ли съветската телевизия да излъчва „Лебедово езеро“, това е лош знак. И новините, които предстои да се съобщят, няма да бъдат лесни за преглъщане. Но баба му в кухнята веднага разбира какво се случва.
Днес Сергей Юткин отговаря за стратегическия отдел на легендарния Институт за световна икономика и международни отношения в Москва. Той си спомня началото на 90-е години като невероятно хаотичен период, в който „всичко се срива“, а най-вече икономиката. Според него, „източникът на негодувание, появило се по-късно, е заради разпадането на СССР, а не толкова заради поведението на Запада. Западът наблюдаваше краха на една диктатура, но за мнозинството руснаци СССР беше родината им. И да виждат как СССР изчезва, беше истинска катастрофа“.
В този период руснаците живеят в крайна бедност и им се изпраща хуманитарна помощ. Хазната е отчайващо празна, но Вашингтон отказва да се притече на помощ. Бившият руски външен министър Андрей Козирев си спомня как през 1993 г. заминава за Сирия, за да моли Хафез ал Асад да плати на Русия дълга за оръжията, доставени от СССР. „Какво?“ – започнал да се задушава от възмущение сирийският диктатор. „Години наред тук приветствах Андрей Громико [първият дипломат на СССР], който идваше да ми нарежда да се боря срещу американския империализъм и израелския ционизъм, а за целта ми изпращаше оръжие. Сега тук каца един друг Андрей, по-млад, който не само ме моли да сменя политиката, но и иска да платя за оръжията!“ „Излишно е да ви казвам, че Хафез ал Асад така и не плати никога“, уточнява бившият руски министър.
В същото време, в коридорите на Кремъл се води ожесточена битка. Това е битката на руската администрация и на парламента, които искат да си върнат властта, завзета от реформаторския кръг около Борис Елцин. Зле проведената приватизация по срамен начин обогатява новия икономически елит – олигарсите. Те ще поемат контрола както върху икономиката, така и върху Елцин, чиито сили отслабват и заради алкохолизма, и заради недоброто му здравословно състояние.
През 1996 г. на мястото на Андрей Козирев застава Евгений Примаков – дипломатически ас от времето на съветската епоха, шеф на външното разузнаване. В онзи момент той вече е наясно, че по-демократично настроените, сред които е и той, са загубили битката. Същата година обаче Борис Елцин е избран за втори мандат.
По-късно Строуб Талбот, вторият човек в американската дипломация по времето на Бил Клинтън, ще разкаже как американският президент задържа разширяването на НАТО с надеждата да даде шанс на руския приятел на Запада. Идеята е да се направи така, че да не се стопят шансовете на Елцин да спечели втори мандат.
През 90-те години между Клинтън и Елцин се установяват топли, привилегировани отношения, които понякога са дори партньорски. Неотдавна в САЩ бяха разсекретени всичките им разговори. Това е интригуващо свидетелство за безпрецедентната връзка между руски и американски лидер…
В същото време се вижда ясно, че Клинтън е имал двусмислено отношение, безспорно смущаващо Елцин, по въпроса за бъдещата роля на Русия в разширеното НАТО.
През 1994 г. на руската дипломатическа сцена се появява нова фигура: Владимир Путин. По-късно британският историк Тимоти Гартън Аш ще разкаже за една среща, организирана същата година от германската фондация „Кьорбер“ в Санкт Петербург. Градът е като пробуден от разпаленото отношение на Владимир Путин – неизвестен до тогава заместник-кмет и бивш полковник от КГБ в Източна Германия. На срещата той се държи като защитник на руската нация и народ, разпръснат из всички бивши съветски републики. През същата 1994 г., този път в Хамбург, Путин гневно напуска масата по време на официална вечеря, след като президентът на Естония Ленарт Мери започва да говори за „руския империализъм“.
Именно Владимир Путин е човекът, когото Елцин, по съвет на олигарсите, избира за наследник през 1999 г. Въпреки намесата на НАТО в Косово в същия период, новият руски президент се стреми към сътрудничество със Запада особено след атаките на 11 септември 2001 г. Путин се надява, че в замяна на сътрудничеството по въпросите на антитероризма, ще получи зелена светлина за оформяне на сфера на влияние в бившето съветско пространство. По-късно, през 2003 г., когато САЩ нахлуват в Ирак, той се опитва да оформи една устойчива френско-германско-руска ос.
Това ще бъде последният му опит, след който претърпява крах по всички линии. През 2004 г. Путин изпада в депресия – НАТО се разширява и включва в състава си Прибалтийските републики; в Грузия и Украйна избухват цветните революции, а на 3 септември се случва „Трагедията в Беслан“ – 334 убити в училището, завзето от чеченски терористи.
Онова, което го спасява, са големите петролни залежи. Благодарение на скока в цените на петрола и газа, руската хазна се пълни, икономиката се рестартира. Но вместо да я реформира, Путин се захваща с друго – започва да модернизира военния арсенал, като същевременно консолидира властта си, разчитайки на службите за сигурност.
През 2006 г. Дмитрий Тренин, известен руски коментатор, следящ случващото се в Кремъл, публикува пророческа статия в списание „Foreign Affairs“. Тя е озаглавена „Русия напуска Запада“. Според него, това е „краят на парадигмата“: „Руските лидери се отказаха от идеята да бъдат част от Запада и започнаха да създават своя собствена система, в която Москва е център. Русия не можеше да си представи интеграцията в западната система по друг начин, освен като неин съпредседател или най-малкото като член на Политбюро“. В същото време, и САЩ бяха склонни да приемат Русия единствено и само ако тя стане демократична. Ето защо Тренин прогнозира силно напрежение в Грузия и Украйна: пророчества, които се потвърдиха с руските военни офанзиви – през 2008 г. в Грузия и през 2014 г. в Украйна.
Бившият испански министър Хавиер Солана, по онова време генерален секретар на НАТО, договарящ с Евгений Примаков споразумението НАТО-Русия, подписано през май 1997 г., отхвърля тезата, че Западът бил унизил Русия. Според него, Джордж Буш старши и Джеймс Бейкър много внимават да не изпадат в триумфално опиянение от победата си – първо над Съветския съюз, а после над руснаците… Така било до предизборната кампания през 1992 г., когато „Буш малко му поотпуснал края“. Заради изборите, които, в крайна сметка, губи от Бил Клинтън.
Позицията, която защитава Хавиер Солана, е, че „духът на Споразумението НАТО-Русия е нарушен“. А по-конкретно, Солана съжалява, че Джордж Буш младши настоява НАТО да се отвори за Украйна – опит, задушен в зародиш от Франция и Германия по време на срещата на върха в Букурещ през 2008 година.
Кой загуби Русия?
„Съветският съюз“ – отговаря Строб Талбот, заместник-държавен секретар на САЩ по времето на Клинтън.
„Тя самата загуби себе си“, отбелязват бивши полски министри. А историкът Мери Елис Сарот съжалява, че още от самото начало американският президент Джордж Буш и германският канцлер Хелмут Кол са избрали да приложат „сглобяемия модел“ (според нейната дефиниция) на западната Студена война с цел да гарантират доминиращата позиция на Съединените щати. И то в свят, който е в състояние на постоянна промяна.
Бил Бърнс, бивш сътрудник на Джеймс Бейкър, а след това американски посланик в Москва, защитава още по-радикална позиция в месечното издание The Atlantic: „Това е стар спор, при който основният въпрос е поставен грешно. Пред нас никога не е стояла дилемата да спечелим или да загубим Русия. След Студената война руснаците загубиха вяра в себе си, почувстваха се унизени и се изпълниха с усещане за претърпяна загуба. А само те можеха да осъществят прехода“ – коментира Бил Бърнс.
Роналд Асмус, един от хората в администрацията на Бил Клинтън, ръководили процеса на разширяване на НАТО, до края на живота си – през 2011 г., не спира да си задава тъкмо този „сбъркан“ въпрос.
„Нека бъдем честни пред себе си – на нас ни липсваше стратегическо въображение. Проектът, над който съм работил през целия си живот, няма да бъде завършен до момента, в който Русия не бъде интегрирана в една европейска система за сигурност. Но днес Русия не е тази, която някога искахме за партньор. Грузия не е Словения, а Украйна не е Полша. Необходим ни е нов консенсус по въпроса за нашите цели и стратегия. Както в Европа, така и в Съединените щати“ – обяви Асмус през февруари 2010 г. по време на среща на Съвета за външни отношения в Ню Йорк.
Близо десет години по-късно тази диагноза продължава да е вярна. Русия отново е в Близкия изток, където преди месец нейни войници заеха военна база в Сирия, изоставена набързо от американските части.
Джордж Буш старши водеше истински диалог с Михаил Горбачов. Бил Клинтън подкрепяше Борис Елцин, но без реално да му оказва помощ. Джордж Буш младши гледаше Владимир Путин „дълбоко в очите“ и си мислеше, че е „видял душата му“. По-късно разбра, че се е излъгал.
Барак Обама се опита да повтори опита, но се отказа. Доналд Тръмп напълно се предаде – оставяйки една носталгична Русия, носеща се по течението. И изгубена.
Силви Кофман
Монд, 11.11.2019
Превод от френски Иван Николов
Бел. ред. Статията е част от поредицата текстове на Силви Кофман във в. „Монд”, посветени от 30-годишнината от падането на Берлинската стена. В следващия брой ще публикуваме още два текста от поредицата.
[1]Принципите от Заключителния акт от Хелзинки, известни още и като Заключителният акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, представляват международно споразумение. То е подписано в Хелзинки от ръководителите на 35 държави на 1 август 1975 година.
