Цочо Бояджиев. “Обратното на слънчогледа”. Избрани стихотворения. София: Издателство за поезия “ДА”, 2017. Цена 16 лв.
Избраното на философа, слава Богу, не е професорска поезия, а представлява поетика на щастието след щастието. На раздялата след раздялата. На тъгата след тъгата. Тоест, на отсъстващия край. Цочо Бояджиев укротява света. Той уталожва дори разделите. След тях дори чувственото охолство продължава. Ръбовете на поетическата реч са огладени, нейната мелодия уютно се лее. В кой век са писани тези стихотворения? Нагласата на Бояджиев ги ражда класически – в случая това не е степен на качество, а обърнатост към миналото – и пред нас е галерия от човешки статуи, но не бели, а досущ като античните: обагрени сочно, още боядисани, ярки… И същевременно тихи. Те не искат да променят света, а просто света да го има. Такива стихотворения, “че е крайно време да тръгна по света/ за да си спомня що е страх”. На 22 октомври Цочо Бояджиев имаше рецитал като Поет на месеца на Столичната библиотека. Октомври много му отива.
Иван Теофилов. “Гласът на тишината”. Пловдив: ИК “Жанет 45”, 2018. Цена 18 лв.
След “Монолози” (2001), “Вселената на яйцето” (2011), “Митология на погледа” (2013”, това е поредният том, в който Теофилов споделя с нас перипетиите на своя живот – и веднага можем да доловим как личните беди и политическите бедствия са култивирали издълбоко поетическото, драматургическото и преводаческото му творчество. Между предизвиканите му записки има спомени за свидни интелектуалци, публикувани първо във в. “Култура”, или горчиви редове като тези: “Някои поети не удържат демона в себе си и често запушват устата му и заговарят вместо него. Но това, което изричат от негово име, много рядко се оказва поезия.” Или пък тези: “В младостта възприемаме присъствието си в литературата като малко шоу. Като всеки млад човек, и мен ме владееха шумните общувания, а тогава те бяха в повече; владееха ме в изобилие измамните неща: показът, похвалите, самонадеяността, тоест, дяволското в нас. Но когато всичко това отиде на вятъра и се събрах в себе си, вече знаех, че писането на поезия е историята на живота като лично преживяване, че мога с повече воля да превърна житейските си преживелици в градивен материал”. Само изречение или дълъг мемоарен фрагмент, превод на любими стихотворения от нобелистите Бунин и Бродски – “Гласът на тишината” обаче е монолитна книга. Може би защото Иван Теофилов признава искрено житейските си пукнатини – и ги измерва с благородната мяра на поезията. И е органично щедър към тези, чиито пукнатини несъмнено е забелязал. Една негова любима дума ми се наби в съзнанието и този път: шемет. Иде реч за шеметната впечатлителност на големия автор, за изумяващата синестезия на неговите литературни панорами, съхранени и на тази патриаршеска вече възраст. Шемет, който обаче не игнорира критическата язвителност на Теофилов към всеки тоталитарен излив, пред който той лаконично изразява погнусата си. (Книгата беше представена на 16 т.м. в новия софийски клуб “Книгата”, създаден от Мирослав Боршош на ъгъла на “Раковска” с “Левски”).
