Не еротика, а интимност

Н

Андре Асиман. „Назови ме с твоето име”. Превод от английски Ростислав Пламенов. София: Black Flamingo, 2018. Цена 18 лв.

По следите на Пруст

Разговор с Ростислав Пламенов

– Кой е Андре Асиман и какъв е пътят му към тази книга?

– Андре Асиман е американски писател и университетски преподавател, роден в Египет в средата на миналия век, автор на нашумял мемоар, в който разказва за живота на няколко поколения от еврейското си семейство в космополитна Александрия. Семейството му напуска Египет по политически причини в средата на 60-те, след което Андре временно пребивава с майка си и брат си в Рим, докато баща му е в Париж. Завършва литература в Ню Йорк, а по-късно защитава докторат по сравнително литературознание в Харвард. „Назови ме с твоето име“ е четвъртата му книга, но едва първият му роман. За пръв път попаднах на името Андре Асиман преди около седем години, когато прочетох унищожителната му критика на прекрасния (по мое скромно мнение) превод на „По следите на изгубеното време“ на Пруст от американската преводачка и писателка Лидия Дейвис (която остава сред най-фрапантните липси в превод у нас). Заради обсесивното вглеждане и разчепкване на превода на Дейвис и последвалите сравнения с по-ранни преводи на Пруст, реших да проуча Асиман и попаднах на романа му „Назови ме с твоето име“, издаден през 2007-а. Важно е да се спомене, че Асиман е изследовател на творчеството на Пруст – нещо, за което бях подготвен и дори очаквах да открия в книгите му.

В какъв контекст се появява у нас „Назови ме с твоето име“ – и от какъв контекст се нуждаем, за да разберем романа за връзката между 17-годишния Елио и 24-годишния Оливър, асистент на неговия баща.?

– Не мисля, че читателят се нуждае от контекст, за да разбере романа. Аз самият не срещнах трудности в разбирането му, макар че не съм бил роден по времето, когато се развива действието. Ако читателят се нуждае от нещо, то е малко време и желание да види света открито и честно през чужди очи. Инак книгата е пълна с препратки към философи, писатели, художници, а Пруст скришом присъства във всеки един ред; читателите, които познават “По следите на изгубеното време”, ще се забавляват в откриването на препратки, които на места са явни, а на други по-скоро изискват по-внимателно вглеждане и асоциативност.

– Какви са отношенията между книгата на Асиман и филма, режисиран от Лука Гуаданино през 2017? Продукцията спечели „Оскар” за най-добър адаптиран сценарий и беше номиниран в три други категории.

– Предпочитам да не ги сравнявам, а да гледам на тях като на независими едно от други изживявания, които в най-добрия случай се допълват. Когато гледах филма за пръв път, бях впечатлен от липсата на глас зад кадър, като тази липса за мен остава най-голямото достойнство на адаптацията на Джеймс Айвъри. По-късно попаднах на по-ранна версия на сценария, в която гласът зад кадър присъства и обговаря обстоятелства, които не са нужни на зрителя, за да разбере конфликта; сещам се за гласа зад кадър в контекста на червения бански (=опасност) и други детайли, които киното може да разработи в драматургичен конфликт доста по-пестеливо от литературата. На мен лично ми беше интересно, че тази пестеливост и ефирност, дори бих казал лежерност на филма в известна степен се бият с натрапчивата емоционалност в романа, която поне при мен обуслови един екстремно субективен пръв прочит през погледа на Елио, заради което преживях разговора му с баща му (Самюъл) в края на романа като възможност да се върна назад и да видя образите, включително образа на Оливър, с други, не толкова осъдителни очи. Средствата в киното от друга страна предполагат по-балансирано, по-обективно съпреживяване. Разбира се, във филма липсват някои образи от романа, а и нека не забравяме, че филмът приключва след раздялата, ако можем да я наречем така, докато книгата едва тогава набира скорост и тепърва разкрива своята (Прустова) тема за спомените, които предопределят цял един живот. Макар темата във филма да е болезнена и красива, тя остава някак свита и не дръзва да тръгне отвъд (раз)очарованието на първата любов.

– Колко точно еротика може да понесе българският литературен език?

– Болезнен въпрос. Българският език е грапав, негостоприемен по отношение на еротиката, точно както не понася смесването на висок и нисък стил, за разлика от английския, където една ругатня може да се впише елегантно в иначе дълга върволица от думи на висок литературен стил. В българския език подобни превключвания са същи кръпки, точно както еротичното – колкото красиво и високо литературно да е то, стои ръбато, насечено, като че езикът ни се стреми да потуши, да усредни интимното.

Ростислав Пламенов е преводач и медиен анализатор. Учил е режисура и скандинавистика.

 Никой не може да каже кое е „истината“

Разговор със Светла Енчева

– Какво научаваме за отношенията между мъжете от „Назови ме с твоето име“?

– За мен този въпрос има две измерения, между които не мога да поставя твърда граница. От една страна, той се отнася за отношения между мъже. От друга, невинаги е възможно категорично да отличим отношението просто между мъже от това между човешки същества. Включително – и особено – в тази книга. Там тези два пласта се преплитат непрекъснато. За мен няма отговор дали в отношенията между Елио и Оливър интелектуалното възхищение прераства в еротичен копнеж или напротив – еротичното желание си намира интелектуални оправдания. Като че и двете са верни.

Конкретно за мъжете научаваме (ако не сме го знаели), че се случва между някои от тях да има сексуално привличане, дори да не са си сложили етикета „хомосексуални“. Постижение на романа е, че показва в дълбочина както психическите механизми на едно конкретно привличане, така и някои от телесните измерения на сексуалните отношения между мъже. Не като порнография, а като преживяване. Тук се сещам как в деня след първия сексуален акт с Оливър, Елио изпитва болка, която го води до прозрението, че задникът е връзката между тялото и душата.

Научаваме, че понякога не е ясно дали отношенията между двама мъже са еротични или приятелски. Че не е нужно нещо да се самоназове „любов“, за да остави дълбок отпечатък в живота на човек. И какво може да означават интимност, близост и доверие между мъже.

За мен ключ към разбирането на отношенията между двамата основни персонажи е метафората за църквата „Сан Клементе“, която е строена слой върху слой и никой не знае кой е първият. Във всеки следващ момент отношенията им се оказват не такива, каквито са изглеждали преди. Никой не може да каже кое е „истината“ за тях, дори те самите. Всичко остава частично, недоизживяно, недоизговорено, недоинтерпретирано, нито трагично, нито преболедувано.

– А какво научаваме за отношенията между бащи и синове от романа?

– В „Назови ме с твоето име“ се показват отношения между баща и син, нетипични за книги и филми на гей тематика. Клишето е – гей младеж, страдащ от родителско неприемане. Особено от бащинско. Вероятно е такова, защото много често такава е и действителността, разказана в повече или по-малко автобиографични книги като „Каквото ти принадлежи“ на Гарт Грийнуел или „Заличено момче“ на Гарард Конли, „наследник“ на Грийнуел в Американския колеж в София.

Бащата на Елио е либерален университетски професор с по-широки разбирания от тези на сина си и е превърнал дома си в интелектуално-либерален оазис. За 17-годишния Елио е важно да се впише сред връстниците си, да си докаже, че сексът с жени го привлича не по-малко от този с мъже, да се убеди, че отношенията му с Оливър не са нещо сериозно и не са определящи за неговата сексуалност. Баща му е този, който разбира Елио по-добре, отколкото той самият се разбира, и съумява да му каже, че няма нищо лошо, че е имал сексуални отношения с Оливър; и че трябва да се научи да дава воля на чувствата си.

Ала на заден план имаме семейството и бащата на Оливър. Те не се появяват като герои в романа, но става ясно, че Оливър е от консервативно религиозно семейство и че баща му би го санкционирал, ако разбере, че прави секс с мъже.

Макар Оливър да изглежда по-самоуверен от Елио, той продължава живота си така, както баща му очаква от него – жени се, има деца. А лъкатушенията на Елио се оказват по-скоро процес на приемане на себе си. Той не създава семейство. И се подразбира, че по-нататък в живота си има връзки основно с мъже.

– Какви дебати има под повърхността на този текст, станал много популярен и в елитните софийски гимназии?

– Не знам дали книгата си поставя за цел да повдига дебати или просто да разкаже история. Ако искаме книгата да бъде повод за дебат, можем да се запитаме много неща. Например – задължително ли е винаги да слагаме на сексуалната си ориентация етикети и дали тя се изчерпва с тях? Какъв е Елио – бисексуален или гей? Какъв е Оливър – бисексуален или гей под прикритие? Имаме ли нужда героите ясно да се определят, за да разбираме книгата по-добре? Или тя иска да ни каже, че човешката идентичност е сложна и понякога хората не могат да дефинират сами себе си еднозначно? Това са дебати, които се водят сред ЛГБТИ хората. Между тях има и такива, които изцяло изключват бисексуалността, смятат я за измама или самозалъгване.

Друг възможен дебат е – колко и каква еротика е допустима в „сериозната“ литература? Къде е прагът, отвъд който едно литературно произведение става скандално? Романът не ме скандализира по никакъв начин, но може би причината е, че по принцип трудно се скандализирам. Учудих се, че мои нехетеросексуални познати са смутени, а някои от тях – възмутени от някои пасажи. Не само от прословутата сцена с прасковата. Подобни еротични детайли обаче не са прецедент в литературата. И не превръщат „Назови ме с твоето име“ в еротичен роман. А напротив, разкриват интимността като човешка близост.

Вероятно множество други дебати са възможни по повод книгата, но като че още не съм излязла от четенето й като споделяне, за да се впусна в четенето й като дебат.

– Кой у нас се страхува от темите на романа – и защо?

– От самия роман не съм забелязала някой у нас да се страхува. Вероятно се движа в собствения си толерантен „балон“, но ако книгата беше възбудила сериозни страхове или протести, все щях да разбера. Въпросът не е за романа, а за темите му. В това отношение отговорът на първата му част изглежда очевиден. От говоренето за хомосексуалността се страхуват хомофобите. Много от тях си мислят, че от самото споменаване на темата, ако не е съпроводено с охулване и осъждане, човек може да се зарази с хомосексуалност. А защо се страхуват? Комай най-дълбокият им страх е да не „прихванат“ и те. Което означава, че нещо у тях допуска, че това е възможно. Ето защо немалка част от хомофобията е всъщност страх, че самите ние можем да имаме хомосексуални влечения. Романът впрочем много добре описва това люшкане между осъзнаването и отричането на хомосексуалното желание.

Светла Енчева е журналист и социолог на свободна практика и активист в областта на човешките права. Тя е редовен автор в онлайн изданието „Тоест“ и има собствен сайт – Genderland.

За автора

Категории