Дора Конова. „Лора, Яворов и аз”. Съставител Петър Величков, изд. Библиотека България, С., 2019
Повече от половин век този документ беше нещо като публична тайна и отдавна трябваше да е излязъл наяве. Неговата липса до днес доказва колко малко желание и енергия за работа из архивите са останали сред българските изследователи. Части от ръкописа са публикувани през 1977 г. във в. Труд, после публикацията е прекратена с намеса „отгоре“. Новото издание на „Романът на Яворов“ от 2019 г. извади на показ странната липса и ето че веднага след него, по щастливо стечение на обстоятелствата, се появиха в дългоочаквана книга спомените на Дора Конова, за няколко месеца и Грозева-Кремен. Публикацията и трудното разчитане дължим на Петър Величков, а стилното и богато художествено оформление – на Капка Кънева. Наистина, някой може да си помисли, че има нещо нередно, дори нечестно да се ровиш в чужди интимни тайни. И все пак в желанието да опознаеш другия има и елемент на опита да се взреш – ако не точно в себе си, то поне в общите механизми на човешкото преживяване.
Дора Конова – прословутата „малка годеница“ от любовния триъгълник, в който умира Яворов, замисля да каже своя дума по събитията, в които се оказва въвлечена, почти веднага след техния трагичен финал. От ръкописа, както и от думите на нейната племенница Мария Цанкова става ясно, че дълго е трупала свой собствен архив. В него има, от една страна, изрезки от всякакви документи и писания в пресата, както и спомени, които сама е събирала от различни свидетели. В това отношение тя странно прилича на Кремен; изглежда, че оцелелите развиват подобни травми и потребности под натиска на чувството на вина. Има, от втора страна, и едно тайнствено, винаги заключено дървено сандъче, с което не се разделя до последния си дъх в старческия дом през 1971 г. – истински реликвариум, в който лежат снимки и дребни предмети. Самото писане е започнало късно, може би още през 30-те и със сигурност в началото на 40-те години. То представлява скритият, алтернативен живот на тази душевно прегоряла жена, макар че външно нещата изглеждат наред, поне до един по-късен момент: тя завършва своите естествени науки, а после и Художествената академия, реализира се като дизайнер на тъкани и малки пластики. За разлика от някогашния си съпруг, Дора не умее да пише добре. И макар че докъм средата се старае да придаде на спомените си черти на последователен наратив, целостта постепенно се разпада в несвързан архив. Трудно е да се прецени кой точно пише разказа: 19-годишното момиче с непосредствен поглед върху ставащите събития, вече зрялата жена, обременена с техните обществени последствия и със своите лични травми, или възрастната жена, която пресъздава миналото под диктовката на късни, не винаги рационални настроения и потребности. Във всеки случай има две доминиращи и последователно изтеглени линии, които почти не се влияят от времето. Едната е тази, която попречва на спомените да бъдат публикувани преди 1989 година. Тя чертае алтернатива на онова, което знаем или бихме искали да знаем за своя голям и любим поет. Може би колективната памет винаги работи така: под всеки светъл паметник се крие тъмното мазе на един човешки живот. Втората линия за мен лично беше неочаквано тягостна и може би затова съм склонна да я отдам на по-късни или поне по-субективни наслоения в съзнанието на авторката. Тя изгражда със злостно упорство образа (дочувам отглас от мита за една разглезена буржоазна дама) на Лора Каравелова като честолюбива, суетна, капризна и повърхностна случайна съпруга на един истински (и затова невинен) мъж. Усилията да се мотивира това внушение подробно и убедително нерядко звучат като неприятното бъбрене на откровено клюкарство. Кремен също не е пощаден от последствията на тази линия: добре че не доживява да прочете как е представен като крадец на килими от един турски магазин след превземането на Одрин. И все пак спомените на Дора Конова са непреодолим документ на нашето минало. Те свидетелстват за големи личности и събития. Свидетелстват и за това, че редом с голямото върви малкото, а човешкото остава някъде по средата между голямо и малко, горе и долу.
