В този скандал има нещо повече от скандала. До такъв извод стигнах, след като дълго се колебах дали и аз да се занимавам с банана на Маурицио Кателан (1960) и то на страниците на вестник „К”, и то в предпоследния му брой. Но сякаш усещането за отказ на културата от собствените й ценности, което се налага, свързва по някакъв начин изчезването на вестника с появата на банана.
Италианският художник-сатирик, извоювал си правото да използва кражбата и измамата като творчески методи, участва в седемнадесетото издание на фестивала-базар „Art Basel Miami Beach”, определян като „надбягване за милиардери”, с произведение (в три екземпляра), наречено „Комикът”, което се състои от банан, купен „на място” и прикрепен с тиксо върху стената на една от галериите в Маями.
Скандалът, предизвикан от Кателан (кой ли поред?), този път започва от пределната липса на усилие в създаването на произведението – къде-къде по трудоемко е до скулптираш папата „в детайл” и да го премажеш с парче метеорит, за да пародираш есхатологичната идея за Апокалипсиса; или дори да произведеш клозетна чиния от 18-каратово злато и да й дадеш името „Америка”, за да осмееш презокеанския опит с пари да се прави култура от отсъствието на такава. Страстите обаче се нагорещяват, когато два екземпляра от „Комикът” веднага са купени за по 120 000 долара, което качва цената на третия на 150 000 долара и предизвиква взрив от публикации в медиите (включително и в някои наши). Тонът е общ и е на почуда и омерзение – упреците са в цинизъм, безумие („Америка е полудяла”), социална безвкусица, проявяваща чудовищните неравенства в днешния свят.
Но в една по-специализирана интерпретация бананът на Кателан, въпреки и тъкмо заради незначителността си, започва да трупа значения. Като най-напред, разбира се, вследствие на устойчивата му фалическа символика, те са психоаналитични – в плана на страха от кастрация. После, също близко до акъла, идва ред на екологията – бананът е изчезващ вид или поне през последния век са изчезнали много негови сортове, някои от най-вкусните. Как да пренебрегнем и факта, че той е любим попартов герой в логиката на сладката риторика на вещите срещу репресивната риторика на думите – като се тръгне от Уорхол и се стигне до Баумгартел, който е правил всичко с банани и е слагал банан навсякъде, та даже и в дупето на Ердоган.
За банана на Кателан обаче са водещи не символизациите или отмяната им, а – в продължение на писоара на Дюшан, интересът към „машинарията” на естетическата комуникация. Въпросът на писоара преди един век е: какво е необходимо, за да твърдиш, че си създал изкуство; днес въпросът на банана е: какво е необходимо, за да твърдиш, че притежаваш изкуство. Не само създаването, но и притежаването му са станали концептуален жест и нищо друго не можеш да купиш, освен собственото си купуване. Утопизмът на размяната е присъщ на цялата „бранд-търговия” (вещ, произведена от виетнамски работник за половин долар с етикет на световна марка, се продава за хиляди долари), но в „Комикът” той е изведен до пароксизъм с миризма на изгнил банан за 120 000 долара.
