„Но какви ги вършите в Канзас Сити?“ – чува се от другата страна на слушалката гръмовният глас на Жак Ширак. Датата е 12 септември 2001 г., а Франсоа Бюжон де л’Естан не се осмелява да каже на държавния глава, че дори не е в Канзас, а на около десетина километра от него. Спрял е на паркинга на търговски център в Индипендънс, Мисури. Той обяснява на президента, че предния ден пътувал със самолет за Солт Лейк Сити за среща за зимните олимпийски игри, когато пилотът обявил, че поради „извънредна ситуация в национален план“, въздушното пространство на САЩ е затворено и всички самолети са приканени да се приземят.
Едва когато се приземяват, дипломатът научава за атаката срещу Световния търговски център. Той осъзнава, че неговият самолет е излетял от летището в Дълес само пет минути след разбилия се в Пентагона. Няма самолети, няма и влакове. Все пак, успява да намери кола под наем за следващата сутрин. Посланикът успокоява президента, че е на път и за нула време ще стигне столицата, на 1 700 км е от нея, жена му кара, а той говори по телефона.
Междувременно сред съюзниците на Съединените щати се заражда изключително силно, спонтанно чувство на симпатия и солидарност. Франция предлага да изпрати специализирани пожарникари, които да помогнат на колегите в Манхатън, сериозно засегнати от атаките.
„Всички сме американци“, пише главният редактор на „Монд“ Жан-Мари Коломбани на първата страница на вестника. Това заглавие във френски вестник, който далеч не винаги е бил мил към чичо Сам, се възприема като знак за единодушието на Запада около една ударена суперсила. Между другото, не само западните държави, но и президентът Владимир Путин също ще предложи своята помощ в борбата срещу тероризма, която самият той по свой си начин води в Чечня.
След 11 септември – неограничена солидарност
От юли месец се планира официално посещение на президента Ширак в Съединените щати, като датата, за която е планирано събитието, е 18 септември. От Елисейския дворец питат Белия дом дали Джордж У. Буш би желал да отложи визитата предвид случилата се трагедия.
„Не, продължаваме“ – отговаря съветникът му по националната сигурност Кондолиза Райс: „Ние имаме нужда от приятели в изпитанието”. „Елате“- потвърждава и американският президент.
Джордж Буш младши и Ширак се разбират добре; френският президент е първият чуждестранен лидер, с когото американските управляващи се срещат след атентата – това става през декември 2000 г., като по онова време мандатът на Буш младши още официално не е започнал – той е току-що избран след много оспорвани избори.
Така, много скоро след атентатите, Жак Ширак пристига в една травмирана страна с отворени рани. В Белия дом, припомня си посланикът, Буш повтаря като развалена плоча войнствените си намерения срещу тези „кръвожадни терористи“, които нанесоха удар срещу Америка. Два дни по-късно британският премиер Тони Блеър, който на свой ред ще пристигне, за да демонстрира солидарността си, ще реши, че Буш е много спокоен.
След това френският държавен глава заминава за Ню Йорк, където посещава Ground Zero и прелита над града с хеликоптер заедно с кмета Руди Джулиани. Френската загриженост е добре дошла. Също както и тази на другите съюзници в НАТО, които за първи път в историята на Атлантическия алианс се позовават на член 5 за колективна защита на нападнат съюзник.
Този момент на единство, който ще продължи и по време на войната в Афганистан, често се представя като важен символ на трансатлантическия неразривен съюз, изкован след Втората световна война, когато намесата на САЩ позволява Европа да се освободи от нацизма. Така например, в книгата си Allies At War („Съюзници във войната“, издателство McGraw-Hill, 2004 г., все още непреведена) изследователят от Европейския съвет по външни отношения Джеръми Шапиро и помощник държавният секретар на САЩ от администрацията на Клинтън – Филип Гордън приветстват тази „неограничена солидарност“.
„Американците и европейците се изненадаха в положителния смисъл на думата“, пишат Шапиро и Гордън.
„Буш изненада европейците с търпеливите си, внимателни и пропорционални действия в Афганистан. Европейците, отричайки стереотипите, решително подкрепиха военните действия. (…) В продължение на месец Америка водеше сериозна война от другата страна на земното кълбо, а най-големият проблем за европейските съюзници бе, че искаха да изпратят повече войски, отколкото Вашингтон беше готов да приеме.“
Войната в Ирак
Очевидно е, че на тази идилия се набляга на фона на едно събитие с обратен знак – войната в Ирак, заради която този красив съюз щеше да се разпадне осемнадесет месеца по-късно. Но американците искат да виждат само добрата и, в някакъв смисъл, повърхностната страна на нещата. В действителност, веднага след 11 септември по трансатлантическата фасада вече се появяват пукнатини, предупредителни знаци, че предстои разпадане. Че пропукванията ще стават по-сериозни. Някъде – загатнати, другаде – набиващи се на очи, докато в един момент, посред бял ден, Доналд Тръмп предизвиква рухването на конструкцията. Тук отново погледът назад към изминалите тридесет години показва до каква степен1989 г., с разпадането на комунистическия блок, е повратна точка в трансатлантическите отношения.
Бившият външен министър и близък сътрудник на Франсоа Митеран Юбер Ведрин смята, че различията са настъпили много по-назад във времето. „Без заплахата от Сталин никога не би имало западен блок“, разказва той. „По време на Първата световна война американците изчакват 1917 г., за да се намесят, а през Втората те се заявяват едва след нападението над Пърл Харбър [7 декември 1941 г.]. Атлантическият алианс, създаден срещу СССР на Сталин, продължава да съществува и след смъртта на вожда – десетилетия наред, с много спорове, при които САЩ винаги имат последната дума“, коментира с ирония Ведрин. Крахът на Съветския съюз в края на 1991 г. създава нова ситуация заради изчезването на общата заплаха.
В началото, в първите две или три трескави и шеметни години след края на комунистическия свят, съюзниците работят заедно по забележителен начин, за да спасят стабилността в Европа и нейната сигурност. Те преговарят да поставят под защита ядрените оръжия, разположени в Украйна и Казахстан. „Упражнение по колективно лидерство на много високо ниво“, отбелязва Ведрин. Доста скоро обаче от двете страни на Атлантическия океан се очертават различни гледни точки по въпросите за бъдещето на Европа, на НАТО и отношенията с Русия. В същото време, Вашингтон инстинктивно затвърждава своята доминираща позиция.
Франсоа Митеран смята, че НАТО, в крайна сметка, ще изчезне, след като във военен план е загубила смисъла на своето съществуване. Ето защо се възползва от възможността да насърчи създаването на европейска отбрана. Според бившия посланик на Франция в НАТО Беноа д’Абовил, Митеран със задна дата подценява желанието на САЩ да реагират, за да запазят онова, което смятат за свой стратегически интерес, а именно да измислят нова роля на НАТО. Франция си има своята идея за европейската защита, от която в Париж не се отказват никога! Парадоксално, но тъкмо Тони Блеър води Жак Ширак да подпише Декларацията от Сен-Мало през декември 1998 г., за която се предполага, че е своеобразен зачатък на европейска отбранителна система.
Париж разбира колко е различен в мрачните дни на септември 2001 година. Французите вече са имали опит с терористични атаки на тяхна територия. Макар искрено да съчувстват на американците и да са солидарни с тях в страданието им, те имат подозрения по отношение реакцията на Съединените щати. Французите се притесняват, когато Джордж Буш младши говори за двубой „между доброто и злото“. „Трябва да не губим чувството си за реалност“, предупреждава френският министър-председател Лионел Жоспен. И е категоричен, че „не трябва да се оставяме да бъдем убедени да участваме в сблъсък между западния и ислямския свят“.
И много скоро, след като са протегнали ръка, европейците осъзнават, че американските лидери всъщност предпочитат да се справят без тях. „Задейства се някакъв рефлекс за запазване на гордостта“ – припомня си високопоставен служител. Европейците се почувствали наранени и унизени: „Не, благодаря, ние ще се справим сами!“.
Някои високопоставени европейски военни трупат горчив опит. В края на септември началникът на Генералния щаб на френските въоръжени сили генерал Жан-Пиер Келш изпраща четиризвездния си генерал Жан-Пол Рафен, придружен от четирима полковници, до Тампа, щата Флорида. Там се намира CentCom – централното командване на американската армия – „сърцето“ на военните действия на оперативно ниво, които се подготвят в Афганистан. Французите изпращат „тежката артилерия“, „с някои много конкретни предложения как ще помогнат на САЩ в Афганистан“, казва източник, близък до френските висши военни. Но все още чакат отговор.
Френските части в качеството си на партньори, също както и другите съюзници в НАТО, са разположени на уважително разстояние от американското командване – в казармите на CentCom. „Те се опитват да скъсят дистанцията с американските си колеги, но веднага получават отрицателна реакция“, продължава източникът. И добавя: „Французите не са ценени. Всъщност, никой не е възприеман за важен. Дори англичаните, с които има призната по-специална връзка.” Те все пак са допуснати в „светая светих“, но са с ограничен достъп. „Американските офицери са много потайни. Те са ужасно напрегнати и не говорят с никого.“
Два пъти седмично, а понякога и три, министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд или неговият заместник Пол Улфовиц слизат от Вашингтон в CentCom. Там представителите на съюзническите части получават информация, но при „изключително неприятна атмосфера“. Мисията на френските свързочници в Тампа ще бъде поддържана в продължение на няколко месеца, но френските военни ще изпитат силно огорчение. В резулат, ще направят важно откритие: съществува нов американски едностранен подход, който е под фасаден натовски мултилатерализъм.
Голям ритник в шахматната дъска
На 7 октомври американските сили започват настъпление срещу талибаните, но са само с британците. Военни части от страните на НАТО ще дойдат да ги подкрепят на по-късен етап. На 6 ноември Жак Ширак пристига отново във Вашингтон. Френският посланик в САЩ Франсоа Бюжон де л’Естан го придружава до Белия дом.
„Не мина кой знае колко добре“, спомня си Бюжон де л’Естан. Френският президент иска да знае какви са плановете на американците след свалянето на талибаните.
Той има сериозни подозрения, че Джордж Буш младши и неговият екип от месиански настроени неоконсерватори искат бързо да се преместят в Ирак, където бащата – Джордж Буш старши, води първата война в Персийския залив през 1991 г., но без да стигне до Багдад. Бившият генерален секретар на НАТО, испанецът Хавиер Солана, разказва как в края на 2000 г., когато Бил Клинтън подготвял плавния преход от управлението си към това на наследника си Джордж Буш младши, той го попитал какви са приоритетите му във външната политика. Буш му отговорил: „Саддам Хюсеин и противоракетната отбрана“.
Изправяйки се пред американския президент, Ширак започва да дава мъдри съвети: „Скъпи мой Джордж, внимавай с Близкия изток. Равновесието е много крехко, не бързайте!“ Но Буш, „изплъзващ се като сапун“, според впечатленията на посланика, изобщо не разкрива намеренията си. Един час по-късно в присъствието на медиите той благодари на „личния си приятел“ Ширак за съветите му, „които смята за много ценни“…
Пропукването в отношенията между двамата президенти настъпва в онзи момент, когато Ширак започва да се съмнява в американските проекти. Той признава за тези свои колебания на канцлера на Германия Герхард Шрьодер, а след това на руския си колега Владимир Путин, който също споделя неговите чувства. Във Вашингтон посланикът Франсоа Бюжон де л’Естан продължава работата си, като си сътрудничи с Конди Райс. Тя е съветник на Джордж Буш по въпросите на националната сигурност и е изключително директна – „не цепи басма на никого“. „Президентът иска да промени всички тези баланси, за които говорите, че трябва да бъдат запазени“ – казва му тя един ден. „От нас се иска да ритнем шахматната дъска и да гледаме как фигурите падат“ – допълва още Кондолиза Райс.
Вътрешно европейско разделение
Останалото е известно: видяхме как падаха фигурите. През март 2003 г. САЩ нахлуват в Ирак, за да свалят Саддам Хюсеин. Твърдят, че разполагат с доказателства, че в Ирак има оръжия за масово унищожение. Този път се нуждаят от помощта на Европа, но тя е разделена в резултат на активния натиск на администрацията на Буш, която, по думите на министъра на отбраната Доналд Ръмсфелд, създава два лагера: „новата Европа“ срещу „старата Европа“. Това е малко преувеличено, тъй като, освен Великобритания, към американската коалиция се присъединяват и Испания на Хосе Мария Аснар, и Италия на Силвио Берлускони. Германия и Франция са начело на старата Европа, която представлява малцинство. Към нея се присъединява и Русия, която не желае да изпусне последния влак.
Това вътрешноевропейско разделение е донякъде следствие на революциите от 1989 г.: новите демокрации в Централна Европа са решително пронатовски настроени. Те са благодарни на Рейгън и на Буш старши, че са им помогнали да се освободят от лапите на съветския империализъм. Че са им съдействали да се присъединят към НАТО и че са гарантирали тяхната сигурност. Тридесет години по-късно, при Доналд Тръмп, това разделение все още е валидно.
Но лошите „ученици” от западния лагер – от Париж и Берлин – плащат скъпо за съпротивата си. В нота до Буш, разсекретена по-късно, Ръмсфелд пише, че е убеден, че „Франция иска да унищожи НАТО“. През пролетта на 2003 г. американските медии приписват на Конди Райс следната формула: „Накажете Франция, игнорирайте Германия, простете на Русия“. Париж се бори с всички сили да получи разрешение да изтегли в родината им седемте френски гражани, задържани в залива Гуантанамо през 2002 г. по подозрение в тероризъм. Според преценката на дипломата от НАТО, целият този период се характеризира с това, че „САЩ престават да смятат, че техните съюзи са най-важни“.
Атмосферата е отровена не само по линия на Атлантика. И между отделните европейски държави отношенията са отвратителни. Когато става ясно, че авантюрата в Ирак е катастрофа, ариите от типа „Нали ви казах“ в изпълнение на френския президент възбуждат британеца Тони Блеър. Карат го да вземе отношение по тях по време на европейските срещи на върха.
Питър Манделсън, който е министър в кабинета на Блеър, преди да бъде назначен за еврокомисар, признава до каква степен разривът заради инвазията в Ирак е отровил Европейския съюз (ЕС). Той го разделя в период, когато трябва да се започнат реформи и разширяване на Съюза. „Ирак лиши Блеър от възможността да председателства ЕС“, заявява бившият еврокомисар по търговията Питър Манделсън. След приемането на Лисабонския договор, Ангела Меркел и Никола Саркози се разбират, че през 2009 г. Тони Блеър [който напуска британската политика през 2007 г.] ще бъде първият президент на модифицирания Съюз. Но последиците от разрива заради Ирак са твърде сериозни. Вероятно ситуацията днес би била много по-различна, ако Блеър бе имал възможност да председателства Европейския съюз.
Джордж Буш е преизбран през 2004 г. и решава, че е дошъл моментът да залепи счупените парчета. През февруари 2005 г., малко след номинацията си, той започва да го прави, обикаляйки Европа. В Брюксел, Майнц (Германия) и Братислава е приет добре от европейските си колеги. Там също решават да започнат отначало, противно на общественото мнение, което е изключително враждебно към екипа на Буш. Но се очертават и други разделителни линии: по отношение на Иран и Китай, където европейците искат да отменят ембаргото, особено оръжейното спрямо Пекин.
Симптоматичният Ирак
Изследователят от Европейския съвет за външни отношения в Лондон Джеръми Шапиро признава, че е напълно възможно тъкмо американската реакция на 11 септември да е „посяла семената“ на трансатлантическите разделения. „Съединените щати прекалиха“, признава той.
„Те започнаха твърде много да си вярват колко морална е тяхната кауза… и това беше разкрито в иракската афера.“ Въпреки това, Шапиро е твърдо убеден, че интервенцията в Ирак и действията срещу режима на Саддам Хюсеин е трябвало да бъдат подкрепени от европейците: „От 25 страни членки на ЕС 14 бяха в коалицията. И от шестте големи европейски държави четири бяха начело“. Но за него не Ирак разделя Европа, а Съединените щати: „Въпросът беше – подкрепяме ли САЩ в това глупаво приключение или не? Питането не беше дали приключението е глупаво“.
Той също така смята, че трябва да търсим причините за отдалечаването на Съединените щати от Европа тъкмо в започналите трансформации през 1989 г., а не толкова в 11 септември или във войната в Ирак. „Ирак беше само симптом“, казва той. „По времето на Съветския съюз САЩ си даваха сметка колко важно е европейското единство. Виетнам можеше да бъде първият Ирак, но европейците не му се противопоставиха, защото беше Студената война.“
След Студената война Европа вече не е толкова интересна за Вашингтон.
НАТО като „охранителна фирма“
Центърът на тежестта на света се измества. Барак Обама прави прочутото си „завъртане“ към Азия и обявява европейците за „потайни пътници“, които искат да се възползват от американската система за сигурност, без да плащат. Доналд Тръмп не казва нещо по-различно, но се изказва по-грубо, когато атакува Ангела Меркел по време на първата им среща на върха на НАТО.
Тръмп ръководи НАТО „като охранителна фирма“, казва Юбер Ведрин. „Нещо, което европейците не желаят да проумеят“, съгласява се Джеръми Шапиро и добавя: „Но и Америка не се интересува от тях. Единственото, за което Тръмп го е грижа, е къде да продава оръжията си. Те трябва да се купуват“. Накратко, Европа може да прави каквото си поиска, стига да запази абонамента си за „охранителната фирма“. Но нещата не са толкова прости… защото продължава да съществува тази вечна американска неяснота по отношение на европейската отбрана: Вашингтон моли европейците сами да се грижат за безопасността си, но когато те започнат да го правят, Съединените щати веднага се активират. Те са неспособни да се откажат от господството си над Европа и настръхват, когато французите рекламират концепцията си за „стратегическа автономия“. Достатъчно е словосъчетанието „европейска армия“, използвано от Еманюел Макрон, за да се разпалят страстите.
Въвеждат се и други форми на военно сътрудничество. Американските офицери, които не обърнаха внимание на френския генерал в Тампа през 2001 г., са бесни на французите, които подкрепят борбата срещу тероризма в африканския Сахел. „Френските военни заеха мястото на британците по скалата на ценностите на Пентагона“, коментира с ирония американски експерт.
Причината е, че военните от Обединеното кралство, травмирани от иракското фиаско, изправени пред обществено мнение, враждебно на всякакъв тип намеса, и обезкървавени от бюджетните съкращения на консервативното правителство на Дейвид Камерън, вече не са интересни за командващите щабове от другата страна на Атлантическия океан. За хората, довели до катастрофата в Ирак. Това е само една от трансатлантическите ударни вълни след 1989 г. в момент, в който през ноември 2019 г. френският президент Еманюел Макрон обявява, че организацията на Северноатлантическия договор е в „мозъчна смърт“ и трябва да се бори за оцеляването си.
Западът вече не е въпрос на ценности, а на интереси, които понякога се сближават, но в повечето случаи се разминават.
Силви Кофман
Монд (със съкращения), 12.11.2019
Превод от френски Иван Николов
