„Какъв кошмар!“ – възкликва Тони Блеър на френски и потъва във фотьойла си в своя кабинет в централата на Института за глобална промяна, организацията, която ръководи в централен Лондон. На разумно разстояние от „Уайтхол“, кварталът с министерствата и Уестминстърския дворец, където се намират сградите на Парламента. „Кошмарът“, разбира се, може да е само „Брекзит“, който изглежда предопределен в онзи октомврийски ден заедно с хаотичното му, но сигурно развитие до ръба на пропастта. От учтивост или може би от състрадание, събеседниците на Блеър му отговарят, че кошмарът в този момент е общо явление в целия западен свят. „Не и във Франция!“ – отвръща той с блеснал поглед.
*
Тони Блеър не е на власт от дванадесет години, но в онази сутрин предпочита да говори тъкмо за Еманюел Макрон, отколкото за очевидния срив на социалдемокрацията – тема, предварително обявена за централен фокус в интервюто ни с него. Сякаш, споменавайки името на младия френски президент още в самото начало, Блеър иска да отблъсне мисълта за смъртта на европейския център-ляво – политическа конфигурация, която усилено се е стремял да създаде. А Макрон знае как се печелят избори двадесет години след примера на Блеър – със същото реформаторско говорене, характерно за архитекта на „новия лейбъризъм“.
„Най-важното нещо за френската социалистическа партия е да разбере защо изведнъж се оказа с Макрон“, казва бившият британски премиер. Питам го какво е неговото мнение.
„Защото е сред политическите лидери с най-ясна мисъл, защото разбира технологичната революция и си дава сметка, че не можем да отговорим на предизвикателствата на съвременния свят с национализъм или с остаряла лява политика. Вероятно има хиляди неща, в които хората могат да го обвинят, но външният поглед в онзи момент показва, че Франция е по-скоро във форма.“
Ненадминат хоризонт
Макрон е обявен за престолонаследник от самия Блеър. Ако има някой, който сериозно се е опитал да вдъхне нов живот на социалдемократическия идеал в началото на XXI век, това е Тони Блеър. Той дори успява да го направи, като ръководи старата Британска лейбъристка партия, освежавайки я с полъха на новия лейбъризъм. Партията му може да се похвали с три последователни победи през 1997 г., 2001 г. и 2005 г., преди през 2007 г. Блеър да отстъпи мястото си на стария конкурент Гордън Браун.
Напускането му по време на третия мандат най-малкото ще му спести унижението от поражението на лейбъристите през 2010 г., когато приключи епопеята на трансформирания блок център-ляво. В останалата част от Европа упадъкът на социалдемократическите партии вече бе започнал, дори и да не си давахме сметка за това. Изборът на Франсоа Оланд през 2012 г. може би караше френските социалисти да вярват, че всичко продължава „както преди“.
„Както преди“ … но преди какво? Без съмнение – преди 1989 г. И за левицата в Западна Европа революциите в Изтока, заедно с краха на комунистическата идеология, представляват основна повратна точка. Първо, наистина има повярвали в алтернативата, че след разпадането на СССР и прехода на Китай към пазарна икономика, „капитализмът се явява непреодолимият хоризонт на нашето време“, обобщава социалистът Анри Вебер, перифразирайки думите на Сартр за марксизма. От друга страна, западните социалдемократи, на фона на общата еуфория, по онова време дори не подозират, че тези революции носят в себе си ферментите на собствения си упадък.
По онова време Франсоа Оланд е депутат, избран от Корез. Той е един от онези, които не виждат надигащата се буря. „Не можехме веднага да си дадем сметка какво се случва [през 1989 г.]“ – уверява ни той тридесет години по-късно, седнал на заседателната маса в кабинета си на улица „Риволи“ в Париж, където работи след края на своя мандат като президент. В краката му лежи Филае – неговият черен женски лабрадор.
Той се връща към спомените си: идеята е, че Горбачов ще измисли система, която ще допусне смекчаване и либерализация, без това да означава, че съветските печати и граници ще изчезнат. Когато най-накрая системата се срива напълно, тогава, по думите на бившия държавен глава, настъпва голямата победа за социалдемокрацията – рухващият свят е голямата идеологическа победа. Комунизмът се е провалил, след като свободата е надделяла.
Краят на стария социализъм
Любопитното е, че лидерите на новите демокрации в Централна Европа нямат желание да станат социалисти. „Представяхме си, че социалдемокрацията ще формира бъдещите лидери“ – продължава Оланд. Но Бронислав Геремек или Вацлав Хавел не бяха социалдемократи! За тях бе невъзможно да бъдат свързани с думата „социализъм“, нещо, което ние трудно можехме да разберем.”
От своя страна, през 1989 г. Тони Блеър бързо вижда „края на стария социализъм“. Тази промяна доказва необходимостта да се постигне баланс между държавата и пазара в рамките на демократичната система.
„Това е поуката, която си взехме от онова време, и тя очевидно облагодетелства хора като Бил Клинтън в Съединените щати [избран в края на 1992 г.] и мен – във Великобритания.“
Пет години по-късно, когато е на 41 години, Блеър застава начело на лейбъристите. „Бях решил“ – пише той в „Спомени“[1] – „да бъда архитект на революционен проект, който се развива постоянно и не подлежи на оспорване“.
Но според историка Ален Бергуниу, автор на няколко книги за социализма, „с падането на комунизма социалдемократите са лишени от враг. Те губят част от силата си, възможността да бъдат между двете – между капитализма и комунизма“.
Изчезването на полезния идеологически противник е свързано с две други чувствителни явления от края на 80-е години на миналия век: началото на икономическите мутации на глобализацията и културните еволюции, предизвикани от обществата в развитите държави. Ален Бергуниу си припомня, че 1989 г. във Франция се свързва със случая, известен като „забрадката от Крейл“[2]. Това е първият конфликт, който разделя левицата по въпросите на секуларизма и ислямската бурка – тема, която продължава да разделя тридесет години по-късно.
Парадоксалното е, че по онова време социалдемокрацията, голямата надежда на посттоталитарна Европа, започва да набира сили. Тя жъне изборни успехи в първите години на новия век и дори изглежда, че ще царува дълго на континента – в края на хилядолетието от петнадесет държави членки на Европейския съюз, дванадесет са управлявани от социалдемократически партии. Европа е розова. Какво, всъщност, се е случило?
Как стана толкова бързо този преход – първо бяха успешни, а днес залязват? Защо днес тези партии са в „терминален стадий“, като например във Франция; или бележат спад в подкрепата от 40% на 20% – като, например, в Германия; или се разтварят в невероятни коалиции, противно на характера си, като, например, в Швеция? С други думи, кой уби социалдемокрацията?
Отворихме кутията на Пандора
„Социалдемокрацията се глобализира с пълна сила. С пълна сила!“ Питайте затова Жозеп Борел, сегашния външен министър на Испания. Той е социалист от самото начало, но таен по времето на Франко. Той обаче няма нищо да ви отговори. Белязан е от един исторически епизод. Държавен секретар е по финансовите въпроси в правителството на социалиста Фелипе Гонсалес и представлява страната си на европейско съвещание, на което трябва да вземе решение за либерализацията на движението на капитали. Годината е 1988.
Глобализацията, подчертава Жозеп Борел, „означаваше, че за капитала няма да има граници. Франция и Испания, управлявани от социалистите, се противопоставяха на желанието на всички останали циркулацията на капитали да бъде либерализирана без предварителна фискална хармонизация. Накрая, в един момент, от Елисейския дворец склониха да отстъпят и Мадрид ги последва“.
За Борел тази голяма отстъпка от страна на Париж и Мадрид, която отваря пътя към данъчната конкуренция и лишава държавите от възможността да продължат да облагат капитала с данъци, „отслабва базовия ресурс на социалдемокрацията“. А дали по онова време някой изчислява какъв ще е ефектът от решението? „Аз, да“ – казва с лека полуусмивка Борел. „Казах им, внимавайте, че отворихме кутията на Пандора!“
Либерализация без ответна мярка
„Това е история за баланса на силите“, коментира днес Юбер Ведрин. В книгата си „Световете на Франсоа Митеран“ (2016) бившият министър на външните работи от кабинета на социалистите дава своето обяснение за конфронтацията: именно Германия на консервативния Хелмут Кол в началото на 1988 г. настоява за либерализация на движението на капитали в контекста на единния пазар.
„Не бяхме в състояние да му откажем. Щяхме да сме единствените“ – пише Ведрин.
Но Митеран се бори най-вече срещу Маргарет Тачър, за да постигне и хармонизация в облагането на спестяванията и да избегне данъчния дъмпинг. В края на юни Хелмут Кол изглежда склонен да пощади Франция, но влиза в конфликт с либералите в коалицията си. В крайна сметка, германският канцлер „ни обърна гръб“, съжалява Ведрин. Така либерализацията на движението на капитали се извършва, без да се предвидят ответни мерки в сферата на данъчното облагане.
Шведският ветеран на социалдемокрацията Ингвар Карлсон, който наследява убития през 1986 г. министър-председател Улоф Палме, а после изкарва и втори мандат, продължава и на 85-годишна възраст да размишлява върху залеза на политическото движение, с което толкова силно се идентифицира родината му.
– Да – казва той – направихме голяма грешка. Ние подценихме политическата сила на неолиберализма.
Самият той е бил убеден, че „скандинавският модел“ е толкова дълбоко вкоренен в разбиранията на шведските избиратели, че те ще продължат да го предпочитат. Хвърляйки поглед назад, той стига до извода, че силите на социалдемокрацията са отстъпили пред авторитета на икономисти, като Фридрих Хайек, Милтън Фридман и колегите им от Чикагската школа – авторитет, с който те се ползват в академичните среди; отстъпили са пред аурата на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, а не на последно място, и пред влиянието на света на бизнеса върху мозъчните тръстове и политическите партии.
„Глобализацията допълнително засилва неолибералните сили“, казва бившият шведски премиер. „Държавите са загубили част от своята власт; капитализмът лесно се разпространява през границите. И икономическият прогрес, който постигаме в полза на хората, драстично се променя през последните тридесет години: разликата между богати и бедни се увеличава, големи групи хора се чувстват изключени и социалдемократическите партии губят много от избирателите си в полза на десните популистки партии.“
Следователно, глобализацията и неолиберализмът са големите виновници. Питър Манделсън, блестящ съратник на Тони Блеър в приключението „нов либерализъм“ – министър, а след това еврокомисар, стига по-далеч в самокритиката. „Изпитвахме прекалено самодоволство от способността на глобализацията да променя нещата – както по отношение големината на пая, така и по въпроса за умението ни да го разделим по равно“, казва той. „Ние, политиците, не си свършихме работата, която се състоеше в това да създадем приобщаваща и справедлива глобализация.“
И все пак, това е работа на „новия лейбъризъм“: да приеме глобализацията и помогне на гражданите да намерят своята ниша, да станат конкурентоспособни дори, вместо да я отхвърлят. Двамата талантливи политици, оставили следа през 90-е години именно с визията си за прогрес, адаптиран към революцията на глобализираната икономика, са Бил Клинтън и Тони Блеър.
Двамата мъже стават много близки още преди Блеър да дойде на власт. Те са млади, амбициозни, отлични оратори, убедени, че вече не се занимават с политика като в ерата на бейби бума и не се страхуват от иновации.
Подобно на Клинтън и неговата Демократическа партия, и Блеър работи с мисълта да пренасочи лейбъристите. „Новият лейбъризъм“ е „самолетоносачът“ на „третия път“, разработен от социолога Антъни Гидънс и екип от блестящи британски интелектуалци. Това е най-сериозният опит за предефиниране на социалната демокрация в условията на света след 1989 г. Блеър, който има дълбоко европейско виждане, се съюзява с Герхард Шрьодер, германския канцлер социалдемократ. През юни 1999 г. те публикуват общ манифест, представен в медиите като „англо-германския трети път“, който вероятно ще изстреля традиционното ляво към висините.
Двамата автори предлагат на Лионел Жоспен, тогава социалистически премиер, да се присъедини към тях, но той отказва. При споменаването на този епизод, Тони Блеър се усмихва: „Френската традиция е различна, бих могъл да го разбера“, казва той. „Винаги съм харесвал Жоспен и несъгласието, което имахме помежду си, не ме смути“.
В действителност, разногласието между дуото Блеър-Шрьодер, от една страна, и Жоспен, от друга, представлява спор по същностни въпроси. „Да“ за пазарната икономика, „не“ за пазарното общество – казва Лионел Жоспен. Самият той настоява за „контролирана модерност“. За френските социалисти линията на Блеър е тази на социаллиберализма, дори на „Тачеризма с човешко лице“: Партията на френските социалисти въплъщава традиционния социализъм, истинския.
Спрен Франсоа Оланд, манифестът [Блеър-Шрьодер] пропагандира пазара, конкуренцията, промените на пазара на труда в по-голяма степен, отколкото бихме искали. Ние държим на тезите си, когато държавата все още е играела роля и е била по-социалистическа, по-традиционна, като 35-часовата работна седмица. Ето затова не сме съгласни и се обявяваме против.
Пропусната ли е възможността за създаване на голямо модерно европейско социалдемократическо движение? Лионел Жоспен не пожела да отговори на нашите въпроси, като избра да „продължи да не говори публично“.
Бодо Хомбах от германската Социалдемократическа партия, който беше написал манифеста за Герхард Шрьодер, също отказа да ни даде интервю. Що се отнася до Герхард Шрьодер, той днес е по-зает с дейността си в големи руски компании, отколкото с анализ на упадъка на неговата партия. Избран за канцлер през 1998 г., той загуби изборите през 2005 г., след като започна реформите от Програмата си за 2010 г., преобразили германската икономика. Но от тях полза извлича християндемократът Ангела Меркел.
В звездния миг на социалдемокрацията има някои опити за обединяване на красивите енергии. През ноември 1999 г. „Срещата на върха за модернизацията“ събира звездите на новата левица във Флоренция. „На форума се бяха събрали Клинтън, Блеър, Шрьодер, Жоспен, италианецът Масимо Д’Алема и дори бразилският президент Фернанду Анрике Кардосу“. „Клинтън е начело на кормилото, харесва сблъсъка на идеи“, припомня си Франсоа Оланд. Шрьодер е последователен, прагматик. А този, който мисли и концептуализира със сериозен интелектуален багаж зад гърба си, е Блеър. Той е векторна величина. Събирането е престижно, но до трети общ път не се стига.
Когато на следващата година в Берлин се организира подобна среща на върха, историкът Пиер Розанвалон дори го описва като „електрошок“ в книгата си „Нашата интелектуална и политическа история, 1968-2018” (Seuil, 2018). Той е изключително впечатлен и намира дискусиите за „разочароващи“ – „сякаш бях се озовал в клуба на уморените старци – мъдреци“. Моментът за действие е отминал. Кутията с идеи е празна.
11 септември и финансовата криза
Двадесет години по-късно Франсоа Оланд не крие възхищението си от Тони Блеър. „Блеър беше блестящ, емблематичен и съблазнителен, въпреки че не ни донесе радост“, казва той. Срещу него имаме Жоспен, който въплъщава френския социализъм и реформата на държавата. Но провалът на Жоспен на президентските избори през 2002 г. доказва преимуществото на Блеър. В края на 2002 г. Блеър събира лидерите на европейските социалдемократически партии на „Даунинг стрийт“ 10. И Оланд е там.
„Блеър ни каза: „За да спечелите изборите, първо, трябва да наложите тема; след това да видите темата, защитавана от противоположния лагер. Ако успеете едновременно с това да наложите и своята идентичност, тогава победата ви е напълно постижима“.
Междувременно настъпва 11 септември 2001 г. и светът става друг. „Докато се играе със социални и икономически политики, е добре“ – казва Оланд. „Но когато тероризмът и сигурността излязат на дневен ред, нещата се променят“. Партията на френските социалисти води предизборната си кампания 2002 г., говорейки за заетостта. „Жоспен преди нас разбра, че нещата няма да станат по план: той преживя 11 септември отвътре, в правителството. Въпросите за идентичността, сигурността и миграцията стават част от кампанията.“ Но това не са теми на социалдемократите и резултатът за тях е фатален.
Тони Блеър идентифицира две събития, които обясняват в очите му краха на център-лявото: „След 11 септември“ – това е метафора както за войната в Ирак, така и в по-голяма степен за финансовата криза от 2008 г. Всичко това промени контекста. Левицата започна да бърка кризата на финансовата система с пазарната криза. Тя видя доказателства, че капитализмът не може да работи – което, разбира се, не е вярно! И левите партии завиха наляво. Това, плюс идеята, че изолационизмът е единственият отговор на интервенциите в Афганистан и Ирак, са грешки. Те обясняват защо левицата вече не е на власт почти никъде в западния свят.“
Питър Манделсън е по-самокритичен. В глобализацията, анализира той, „имаше повече губещи, отколкото очаквахме. Въпреки че новият лейбъризъм беше социалдемократичен и водеше силно преразпределителна политика, ние не обърнахме достатъчно внимание на неравенствата, създадени от финансовата глобализация. Тя не бе регулирана в достатъчна степен“.
Кризата от 2008 г. е истинско земетресение, тя е пагубна не само за социалдемократическите партии. Ударите й все още се усещат във всички демократични политически системи – и отдясно, и отляво. Класическият модел на политическата партия е в дълбока криза. „Политиката е преобърната, както всичко останало в XXI век“ – отбелязва Манделсън.
Тони Блеър, който изглежда вечно млад на 66 г., намира разцепването сред политическите партии по линията „отворено-затворено“ по-актуално от опозицията „ляво-дясно“. Той определя себе си като „модерен, прогресивен социалдемократ“ и казва, че ако беше министър-председател днес, „щеше да се фокусира като лазер върху имиграцията“. „Ако не сме готови да се сблъскаме с тези проблеми, десницата ще ги експлоатира“, добавя той. От нас зависи! Проблемът вляво е, че левицата иска да се занимава само с теми, с които се чувства комфортно…
„Европейският социализъм, отслабен и разделен, преминава през нова криза на идентичността“, заключава историкът Ален Бергуньо.
Като отглас от неговите предупреждения левицата на лейбъристите под ръководството на Джеръми Корбин току-що постави на дневен ред въпроса за Клауза IV. Това е член от Кодекса на труда, формулиран през 1917 г. – клауза, защитаваща „колективната собственост върху средствата за производство, дистрибуция и обмен“. Тя бе изменена през 1995 г. след шест месеца разгорещени дебати по настояване на Тони Блеър. Днес лейбъристите настояват за връщане на старата Клауза IV в устава на партията и са сформирали работна група по въпроса.
След кризата от 2008 г., „европейският социализъм, отслабен и разделен, преминава през нова криза на идентичността“, заключава историкът Ален Бергуньо в края на нашето интервю.
Той става, но в момента, в който си тръгва, изведнъж променя позицията си. „Винаги е интересно да се говори за изчезнал континент“ – добавя той.
Силви Кофман
Монд (със съкращения), 14.11.2019
Превод от френски Иван Николов
[1]„Mémoires“,издателство „ Albin Michel“, 2010
[2] Във френския град Крейл три гимназистки решават, че ще стоят в клас със забрадки.
