За мъдростта и преживяната болка
– Дали дипломатическият пост, дипломатическата работа е добра позиция за осмисляне на миналото?
– Зависи, в конкретния случай – да. За мен дипломатическият пост в Турция беше голямо професионално предизвикателство. Да работя за развитието на отношенията между България и Турция е изключително отговорна задача и изисква мобилизирането на целия ми политически опит. Казват, че най-трудно е да си посланик в съседна страна. Трябва да осмислиш миналото, да познаваш добре политическите възможности на настоящето и да търсиш перспективи в контекста на новите реалности. Светът се променя драматично пред очите ни, но кризата винаги носи и възможности, които опитният дипломат може да използва за интересите на страната си.
– На вас ви върви да сте на портите на знаменателни събития, на евро-присъединяването ни, например, а сега сте, ще използвам думите на турския президент, на портите на Европа, където тлее голямо изпитание за единството на ЕС. Не смятате ли, че поканата на госпожа Меркел към един милион бежанци беше изключително рискова?
– Рискова беше, всички се уверихме в това. Германия вероятно имаше своите аргументи, но несъмнено това промени Европа. Изправи я пред предизвикателства, с каквито тя не се беше сблъсквала от десетилетия. Вярно е, че темата за бежанците не е нова за Европа. През вековете големи бежански маси са се движили в различни посоки вследствие на военни конфликти, икономически или политически кризи. Но нова Европа, Европейският съюз не се беше изправял пред такова голямо изпитание. И именно това изпитание показа слабостите в ЕС – тромавост на вземане на решения при кризисни ситуации, липса на задълбочена експертиза на глобалните политически процеси и най-важното, липса на единство в сферата на външната политика и сигурността. Според мен, това трябва да бъде основното предизвикателство пред новата ЕК.
– Както често се случва в политиката, в историята, в дипломацията, това, което е заченато с добри намерения, често пъти има много опасни последици. Така и с тази покана, която се отрази недобре на кариерата на госпожа Меркел, а и в крайна сметка предизвика много самосъхранителни действия от самите европейски страни, които се почувстваха застрашени и, на практика, това предизвика нова аритметика в ЕП.
– Определено. Проблемите с бежанците смениха дневния ред на Европа, изправиха я пред сериозните проблеми за нейната сигурност. Отвори се големият дебат за рисковете и за съюзниците, с които можем да ги пресрещнем. На последното заседание на делегацията на ЕК в Анкара, където основно се дискутираше бежанската криза, аз призовах ЕС да направи честен и задълбочен анализ на геополитическите си интереси и да прецени колко далече иска и може да стигне в отношенията си с Турция. Турция преговаря вече повече от десет години с ЕС и очакванията на турското общество продължават да бъдат много високи. През годините Европа зададе на Турция една политическа линия, съобразена с геополитическия й избор. Но времената се промениха, политическите елити също. Процесите в Турция през последните години повдигнаха редица тревожни от европейска гледна точка въпроси. Дебатът в европейските общества по отношение на възможно членство на Турция в ЕС се изостри, което направи европейските лидери още по-колебливи. Но това, което дължим и на Турция, и на нашите общества, е честност. Европа е длъжна да направи задълбочен анализ на плюсовете и минусите от едно възможно членство на Турция и на базата на него да реши какво може да предложи. Много е важно да се стигне до някакво решение, което да бъде ясно артикулирано и защитено и пред Турция, и пред европейските граждани. Защото, когато няма достатъчно информация и убедителни аргументи, емоциите преборват разума. Нужно е силно европейско лидерство. Ако Европа прецени, че няма интерес от членството на Турция, че политическите обстоятелства са неблагоприятни и в дългосрочен план няма намерение да приеме Турция, но е склонна на някакъв друг вариант, трябва да го каже откровено и ясно. И да е готова да плати цената. Ако все пак Брюксел прецени, че геополитическият му интерес е достатъчно голям и си заслужава Турция да бъде допусната в европейското семейство, това ще предполага, че е наясно с усилията, които трябва да положи, за да бъде европейската общност успокоена и убедена в ползата от подобна стъпка. Дадох за пример как постъпи правителството на ОДС по време на косовската криза, когато взе крайно непопулярното у нас решение да подкрепи НАТО, въпреки че все още не членуваше нито в НАТО, нито в ЕС. Тогава ние, министрите от правителството, обиколихме страната и в лични срещи с хората обяснихме защо трябва да подкрепим НАТО, какви опасности крие за нас, българите, войната в Косово, какво може да се случи на Балканите, ако Милошевич не бъде спрян. И успяхме да променим обществените нагласи. Смятам, че посланието ни беше ясно. Успешното лидерство е да знаеш кое е добро за националните интереси или в случая – за интересите на общността, и да поведеш хората. Не да ги следваш и да се оправдаваш със страховете им.
– Но споразумение с Турция има?
– Да.
– Как се спазва и спазва ли се изобщо?
– Споразумението между ЕС и Турция е в сила и двете страни стриктно изпълняват своите ангажименти. Турция полага забележителни усилия да удържа бежанския натиск, Европа дава финансова подкрепа, но процедурите, по които се отпускат средства от ЕС, са сложни и дълги; и често отнемат повече време.
– Колко са бежанците в нейните предели?
– Над 4 милиона. Част от тях са в бежански лагери, в които има изградени училища, болници, детски градини. По-сложно е за онези, които живеят извън бежанските лагери, в градовете. Турция се стреми да им предостави възможност за квалификация, за да могат по-лесно да си намерят работа и да се интегрират. Както знаете, Турция настоява за създаване на зона за сигурност в Сирия на дълбочина 32 км от турско-сирийската граница, където бежанците да могат да се завърнат безопасно заедно със семействата си.
– С военната операция срещу кюрдите?
– Да, с военната операция.
– Тя не е популярна…
– Тревогата на Европа е, че военната операция може да повлияе на стабилността на целия Близък Изток и на политическата ситуация в района. Според някои анализатори, има риск операцията да нанесе удар и на успехите срещу международния тероризъм, като даде възможност на освободени от кюрдите бойци на Ислямска държава да се възползват от хаоса. Турция от своя страна настоява, че целта на операцията е да се създадат условия сирийските бежанци да се върнат на сирийска територия и да живеят в зона, която е защитена от военни действия. Така семействата ще се съберат и впоследствие ще могат да се върнат по родните си места. В този смисъл, ЕС също би имала полза от създаването на подобна зона. И САЩ, и Русия не са чужди на тази идея. Интересът на България всичко това да се случи е оправдано голям. В момента бежански натиск няма, но това в голяма степен се дължи и на двустранното ни партньорство с Турция. Турските сили за сигурност действат ефективно и не допускат бежански потоци към нашата граница. Но и бежанците я избягват, защото я пазим добре. Предпочитат да минават през гръцките острови, които са по-лесно достъпни. Въпреки че морският път е изключително опасен, те го предпочитат, защото по-трудно се охранява.
– Но за да се засели зоната със сирийци, прогонват се сирийските кюрди. Това не е само тежък проблем, той е и нехуманен.
– Имате предвид изтласкването на формированията?
– …на сирийските кюрди от тази зона.
– ЕС смята, че силата, която използва турската страна спрямо кюрдите в региона, е непропорционална. Зоната е под контрола на YPG и PYG, за които Турция твърди, че имат пряка връзка с ПКК, организация, обявена от ЕС за терористична. YPG и PYG дълги години бяха използвани от САЩ в борбата им на терен срещу ИДИЛ. Но Турция ги възприема като пряка заплаха за своята сигурност и интересът й е да ги изтласка колкото е възможно по-далече от своите граници. По този въпрос тя е абсолютно непреклонна.
– Това ме подсеща за категоричния отказ на Иван Костов да приеме косовски бежанци на българска територия, аргументирайки се, че присъствието на косовари на наша територия ще застраши не само националната ни сигурност, но и мира на Балканите. Именно тази позиция отвори сериозен разлом между него и президента Петър Стоянов. Нещо повече, смята се, че тази несговорчивост му струва политическата кариера. Как този конфликт се отрази на вас в ролята ви на външен министър?
– Аз категорично подкрепих позицията за неприемане на косовски бежанци. И пред американския посланик в България, и пред държавния секретар на САЩ Мадлин Олбрайт обясних защо правителството е взело подобно решение. България е съседна държава и приемането на бежанци би дало възможност на част от тези хора, поради още неукрепналите ни институции, лесно да се снабдят с оръжие и да започнат набези през границата, което би въвлякло България в конфликт с тежки последици. Ако бяхме допуснали това да се случи, България най-вероятно щеше да се дестабилизира, а НАТО и ЕС щяха да се превърнат в недостижима мечта. Вместо това, ние предложихме логистична подкрепа. Построихме лагери на територията на Македония, които да могат да задържат бежанците близо до техните родни места, така че, след прекратяването на военните действия, те да имат възможност бързо да се върнат по домовете си. Оказахме съдействие на македонското правителство и материално, и логистично, и политическо, нещо, което беше високо оценено в Македония. След прекратяването на военните действия бежанците се прибраха в Косово, което показа, че решението ни е било правилно. Активната политика на България по време на косовския конфликт демонстрира лидерство, стратегическо мислене и изигра ключова роля за приемането ни в НАТО и ЕС. В ключов за света момент България показа не на думи, а на дела, привързаност към демократичните принципи и ценности, доказа, че на нея може да се разчита и че може да взема и отстоява трудни решения. А в политиката доверието е всичко. Казахте, че нашата политика по отношение на Косово коствала политическата кариера на Иван Костов…
– Така се говори.
– Как се прави политика или дипломация без позиция, аз не знам. От българския министър-председател и от българския министър на външните работи се очакваше да защитават на първо място българските национални интереси, а както стана ясно впоследствие, взетите решения бяха в интерес и на стабилността на региона, и на Европа като цяло. По време на конфликта в Косово ние отказахме да приемем косовски бежанци на наша територия, но същевременно успяхме да защитим тази своя позиция и пред НАТО, и пред ЕС с аргументи и със самочувствие. От доказателствата, които предоставихме на главното командване на НАТО, стана ясно, че потоците от бежанци са вследствие на политиката на етническо прочистване, провеждана от Милошевич в района, а не вследствие на натовските бомбардировки, както твърдеше руската пропаганда. Това беше т. нар. план „Подкова“, според който косовските бежанци трябваше да бъдат изтласкани към съседните държави и така те да бъдат въвлечени в конфликта. Западните политици трябваше да бъдат подложени на натиск от своите граждани да спрат военните действия и по този начин Милошевич, с подкрепата на Русия, да осъществи своите намерения за недопускане на НАТО в региона. Ние подкрепяхме не войната, ние подкрепихме усилията на НАТО да спре политиката на етническо прочистване, която щеше да запали много голям конфликт на Балканите. Част от тази наша подкрепа беше и недопускане прелитането на руските самолети над България и кацането им на летището в Прищина – акт, който щеше да обърне хода на военните действия. Това не беше никак лесно решение. Всички тези събитията около Косово показаха как едно българско правителство може да защитава българските национални интереси – убедено и аргументирано, без да се страхува от последиците за публичния си имидж. И аз смятам, че това трябва да бъде пример за онези, които идват след нас.
– Конфликтът между Петър Стоянов и Иван Костов се отрази тежко и на президентските избори, а след това и на парламентарните. Това ли бе непоправимият удар в историята на демократичната партия?
– Това не са лични конфликти, въпреки че мнозина имат интерес да ги представят така. Те са предопределени от различна житейска философия, от различно възприемане на света, от различни ценности. При кризисни ситуации, особено при управлението на една държава, различията стават много видими. Това не е феномен само за България. В европейската политика има много такива примери. Несъмнено сблъсък на две личности – и то на високи позиции в йерархията на една държава, има своите тежки последици, както се случи в България. Колкото до това дали този конфликт имаше своите последици и върху развитието на десницата, отговорът ми отново е, за съжаление, да. Този сблъсък на различни жизнени философии на практика стана причина за позициониране на различни крила в партията и обособяването на различни групи, подкрепящи единия или другия лидер. Аз смятам, че от дистанцията на времето, всеки според собствения си начин на мислене ще даде оценка на случилото се. Склонна съм да вярвам, че историята и хората, които ще дойдат след нас, ще дадат обективната оценка. Същевременно обаче смятам, че не бива да се омаловажава онова, което тези четири години означаваха за България, и това, което всеки един направи, за да може България да получи своя силен старт. Много се говори кога е започнал и кога е завършил преходът. От геополитическа гледна точка, преходът завърши, когато започнаха преговорите за приемането ни в ЕС. Докато от политическа гледна точка, преходът завърши, когато се създаде многопартийната система и изборите започнаха да следват политическите настроения в българското общество. Оттам нататък, доколко убедително партиите успяваха да предложат своите концепции за развитие на България, вече до голяма степен зависеше от умението на техните лидери. Но през всичките тези години над България несъмнено тегнеше и мрачната сянка на миналото през невидимата намеса на комунистическите тайни служби. И то не само и единствено от морална гледна точка, но и от гледна точка на зависимостта от тайните. Това преобрази много хора, превърна ги в маши срещу промените. Тези тайни още оказват влияние върху българското общество. Трябваше досиетата да бъдат отворени още в самото начало, както направиха другите бивши комунистически държави, за да бъде освободено обществото от бремето на своето минало, да изживее своя катарзис и да продължи напред. Правителството на ОДС започна процеса, но непреодолими в онзи момент фактори възпрепятстваха усилията му.
– Въпросът е, че цялата тази риторика антикомунистическа и всички действия, които бяха вашето кредо, мобилизираха реваншизъм. Безспорно на реваншистко равнище бяха организирани много съпротиви. И в крайна сметка, надделяха при заемането на материални позиции тъкмо хора от това тесто – реваншисти, с позиции в миналото, номенклатура или държавна сигурност. Това също гради част от аргументите на Петър Стоянов, който си запази правото да бъде критик на действията на ОДС. Можеше ли да бъде друго?
– Ние знаехме, че ще има реваншизъм. Когато правиш фундаментални реформи и променяш геополитическата ориентация на страната, няма как статуквото да не окаже съпротива. На практика се смени системата, по конституционен път се декриминализира частната собственост, извърши се приватизация, поземлена реформа, пенсионна реформа… Но именно реформите станаха причина за старта на преговорите с ЕС. Когато комисарят по разширяването Ханс Ван Дер Брук дойде в България за първи път, той беше категоричен, че не сме готови да започнем преговори за влизане в ЕС. Ние самите съзнавахме, че при тази тежка икономическа криза, която наследихме от правителството на БСП, при тия заплати от по няколко долара, при тази страхотна инфлация и при банкрута на банките, е абсурдно да бъдем поканени. Само в рамките на две години и половина България покри критериите за стартиране на преговорите. Ако обвиненията за корупция, ако обвиненията за недобросъвестност на правителството бяха верни, ЕС никога нямаше да започне преговори с България. За разлика от НАТО, където аргументите за приемането често са геополитически, в ЕС кредит на доверие се получава само при стриктно изпълнени критерии и при съгласието на всяка страна членка. Още един пример ще ви дам. През 1993 г. правителството на Любен Беров е поело ангажимент пред ЕК да затвори четирите блока на АЕЦ „Козлодуй” до 1997г., за което получава финансова помощ от 24 милиона екю. Договорът не се изпълнява, но правителството на БСП изхарчва парите за други цели. Когато за първи път се срещнахме с комисията в Брюксел, комисарят по разширяването Ханс Ван дер Брук настоя България да изпълни поетите ангажименти. Ние обяснихме, че сме правителството, току-що встъпило в длъжност, че сме заварили икономиката в ужасно състояние, че ако сега затворим АЕЦ „Козлодуй“, това би означавало пълен банкрут на държавата. И само благодарение на изключително убедителната програма за реформи, която представихме, Брюксел се съгласи на отсрочка. По-късно ние започнахме преговорите с ЕС без първоначалното условие за затварянето на четирите блока. Беше подписан меморандум за АЕЦ „Козлодуй“, според който се постигна съгласие първи и втори блок да се закрият не по-късно от 2003-а, а за трети и четвърти блок позициите на България и ЕК останаха раздалечени – позицията на Европейската комисия беше те да се затворят не по-късно от 2006 г., а ние настоявахме това да стане съответно 2008 и 2010 година. Дори за хора, не изкушени от политиката, е ясно, че такова ключово решение, взето единодушна от всички членуващи в ЕС държави, може да бъде постигнато само, ако сме успели да спечелим напълно доверието им. Това, което ЕС направи тогава за България, би трябвало отдавна да е затворило устата на всички критици на правителството на ОДС. ЕС никога не би загърбил своите интереси, за да прави услуга на когото и да било. И аз смятам, че това нещо трябва да се каже много ясно; и един път завинаги да получи отговор въпроса как се е представило правителството на ОДС, преди да започнат преговорите с ЕС.
– Вие имахте изключително щастливо преживяване, когато се отвориха границите и цялото народно събрание ви даде своето признание. Малцина с вашата политическа биография са били така спонтанно адмирирани. Бяхте ли изненадана от този консенсус между исторически противници?
– Този ден наистина беше уникален. Различията отстъпиха пред спонтанната и неподправена човешка радост, че нещо добро се случва за България. Всички го искахме, поколения наред бяха очаквали този ден, това усещане за свобода и възвърнато национално достойнство. Вечерта, часове преди последните преговори с комисията в Брюксел, разговарях с премиера Костов по основните позиции. Не спах цяла нощ. На сутринта преговорите с Гюнтер Ферхойген започнаха трудно, прегледахме цялата огромна документация и след няколко часа той заключи: чудесно, но имате още малко работа. Знаех,че не мога да се върна с подобен отговор. Настоях за конкретност, за личното му ангажиране с България. Той се изненада от директността ми, засмя се и каза: добре, подготвям ви план, ако го изпълните, аз лично се ангажирам в двустранните разговори с отделните държави да ги убедя, че трябва да свалят визите. Това съобщихме и на пресконференцията пред журналистите. На първи декември визите паднаха.
– Вие във вашата кариера сте получавала и признание, и неприязън. От 1990-а ли започна вашата политическа сага, така да се каже?
– От 1990-а с правителството на Филип Димитров.
– С поканата на Михаил Неделчев…
– Да. Покани ме да стана шеф на международния отдел на Радикалдемократическата партия. След това, когато спечелихме първите избори „с малко, но завинаги“, както откровено смятахме, Филип Димитров ме покани да стана говорител на правителството. След като правителството загуби властта, бях отново говорител на СДС. След това бях депутат и през 1997 станах министър на външните работи. След като нашето правителство загуби изборите през 2001, се върнах в СДС, бях депутат отново, лидер на СДС, както и евродепутат…
– Сгрешихте ли, като приехте да оглавите СДС?
– Истината е, че когато ми предложиха председателския пост след загубата на изборите, отказах. Не се чувствах подготвена за тази позиция.
– Защо? Каква подготовка е нужна?
– Извеждането на една партия в опозиция след загуба на избори е сериозно нещо, което изисква сериозен партиен и административен опит. Изисква добро познаване на структурите по места. Като външен министър, аз пътувах много извън страната и нямах възможност достатъчно да контактувам с хората, не познавах задълбочено партията и смятах, че поемането на такава тежка отговорност ще бъде и в мой ущърб, и в ущърб на СДС. Постарах се да се аргументирам пред колегите ми от НИС и въпреки сериозния натиск да приема, отказах. Впоследствие партията одобри като временен председател Екатерина Михайлова до провеждане на Националната конференция. И тогава, за голяма моя изненада, вместо казусът да приключи, срещу мен започна яростна кампания за моето дискредитиране. Бях млада и това много ме огорчи. Не можех да си обясня как само допреди няколко дни ме убеждаваха, че съм звездата на партията, а после, след отказа да я оглавя, за същите тези хора се превърнах във врага с партиен билет. На конференцията по-късно, на която се кандидатирах, казах, че през всичките тези години мога да бъда упреквана за много неща, може би неволно съм огорчила хора, може да съм имала неверни преценки за ситуации, но в едно не мога да бъда упреквана – че съм играла нечестно. Конференцията ми гласува доверие и бях избрана за лидер на СДС. Периодът след това беше изключително тежък поради оформилите се два лагера в партията. Тази битка между съмишленици ни изтощи и всички платихме много висока цена. Днес от позицията на времето си мисля, че ако бяхме разговаряли, ако бяхме търсили общо решение, може би щяхме да преодолеем този конфликт. Но партийните изпитания ме научиха на много неща, научиха ме да анализирам повече, да не прибързвам с оценките си, да влагам по-малко емоции и да мисля рационално. Казват, че мъдростта е пропорционална на преживяната болка.
– Какво е вашето обяснение за началото на края на комунистическата система и демократическите революции? Как се случи това странно нещо Изтокът и Западът да си подадат ръка?
– Трябва да си даваме сметка, че по редица исторически причини, българското общество по-трудно формира прозападната си ориентация в сравнение с другите страни от Източния блок. Полша става отново държава след война с Русия. България се появява на световната карта след война между Русия и Турция. Дълги години тази война беше интерпретирана като освободителна, без да се споменава за ролята на Русия в последващите въжделения на народа ни за съединение и независимост. Поколения българи бяха учени, да не кажа принуждавани, да бъдат безапелационно признателни на Русия и това наложи силни русофилски настроения. Това съвсем не означава, че българите по-малко обичат свободата от чехите, поляците или унгарците, че са по-малко чувствителни към човешките права. Но всеки опит за различност през годините е бил жестоко смазван, а и източното православие осигури още един безпроблемен подход към сърцата и душите на хората. Културният и политически елит на България е бил ликвидиран, българската интелигенция е пазела, кога принудително, кога доброволно, мълчание. Трябва да е ясно, че всеки, който иска да лидира общественото мнение, трябва да си дава сметка, че това има цена. Да си лидер, не означава да си любимец. Означава да си готов да се принесеш в жертва за една кауза. Защото пътят на един народ минава през готовността на неговите водачи за саможертва.Само такива лидери могат да го изведат до високата цел.
Въпреки тези исторически предпоставки, България успя в много голяма степен да промени своята история. Смятам, че първоначално тя беше по-скоро в периферията на плановете на Запада. В центъра бяха държавите от Вишеградската четворка и прибалтийските републики. Вишеградската група отдавна тръгна по пътя на демокрацията. Тя винаги е приемана като неразделна, исторически обособена част от Запада. Балтика пък има важно геополитическо значение. Докато Балканите в началото не бяха еднозначно подкрепени от Европа. Разбира се, посещението на Митеран и закуската с дисидентите беше знаково събитие. Сериозна беше подкрепата и на САЩ за демократичните промени. Но все пак, имаше известна колебливост по отношение на България. България беше известна като най-близкия сателит на Съветския съюз. Влиянието на Русия в България винаги е било много силно. България обаче успя да се пребори за вниманието на Запада и да го убеди, че мястото й е сред демократичните европейски народи. Правителството на Филип Димитров зададе една много ясна политическа линия на промени, включително по отношение на геополитическата ориентация. По-късно правителството на Иван Костов взе по категоричен начин най-важните стратегически решения – политически, геополитически и икономически. Решенията бяха необратими въпреки огромната външна, но и вътрешна съпротива. По време на косовската криза у нас имаше силно движение за подкрепа на Милошевич, понеже сме съседи, православни християни и славяни. Тогава България защити европейските ценности и премина Рубикон. Същевременно, комунистическата номенклатура много от рано беше наясно, че Съветският съюз губи Студената война. Още преди промените нейни представители изнесоха държавните авоари в чужбина и по-късно се включиха в приватизацията, за да изкупят цели сектори от икономиката. Те разчитаха чрез вътрешнопартийния преврат със смяната на Тодор Живков да копират модела на Русия. Малко гласност, малко демокрация и много власт за тях. Най-вече икономическа, която при новите условия ще им донесе и политическа. Даваха си сметка, че колкото по-бързо станат капиталисти, толкова по-голяма власт ще имат. Те бяха много активни и при подготвянето на документите за европейското членство. Изобщо станаха първи европейци. По-късно и натовци.
– Какво трябваше да преодолявате в Европа. Какви хора срещнахте там?
– Имаше много предразсъдъци, много негативни възприятия по отношение на България. Не само в Европа и САЩ, но дори сред бившите съветските републики. В Тюркмения, например, президентът ме попита в частен разговор защо сме искали да станем съветска република. Както после каза, ние нямахме избор, но вие имахте. Беше обидно за мен като българка, независимо че нямах нищо общо с онзи режим.
– А нямаше ли в началото от страна на Европа, на Америка една ласкателност, доброжелателност, която по-късно се изпари?
– Имаше любопитство, премесено с недоверие. По време на първата си специализация в САЩ бях единствената българка сред множество поляци, чехи, унгарци. Дори първоначално не бях включена в политическите обучения, а само в журналистическите. Целта на подобни обучения беше да се запознаем как се провеждат демократични избори, какви рискове за демокрацията могат да се появят. По онова време ние не знаехме и не подозирахме, че изборите могат да бъдат така нагло манипулирани. Освен САЩ, много ни помогнаха Франция, Германия, фондацията „Конрад Аденауер“, срещите с “Големите” от световната политика. Те ни дадоха самочувствието да се борим, да поставим България на световната картата. Бяхме млади, пълни с романтизъм и кураж. И това понякога компенсираше дефицитите в опита ни. Този кураж и искреност ми помогнаха дори по време на срещата с Примаков…
– Бихте ли я припомнили.
– Беше по време на заседанието на НАТО в Синтра. Имах среща с Мадлин Олбрайт. След срещата излязохме навън и тръгнахме по алеята, за да се присъединим към останалите. Фотографите ни следваха и този кадър обиколи всички световни агенции. Журналистическият интерес постави на картата нова България и завъртя дебата към посоката, по която поемаме. Не закъсня и отговорът. Руският външен министър, тогава Евгений Примаков, отказа предварително планирана среща. И когато се върнах в България, ми поискаха оставката заради разваляне на отношенията с Русия в резултат на проамериканските ми изяви. На пресконференцията заявих, че България е суверенна страна и сама определя своята политика. А колкото до отказа за среща на външния министър на Русия, поведението му доказва, че той или не иска, или не може да води цивилизован диалог. Последва напрегнат период. Неочаквано получих покана от Примаков да направя официално посещение в Русия. Примаков ме очакваше на улицата пред дачата, любезност, която никой от нас не очакваше. Срещата продължи повече от четири часа. Бях пределно откровена. Казах му, че България иска да стане член на НАТО. Попита ме защо. Отговорих, че сме малка държава на ключово геополитическо местоположение и не можем сами да се защитим, ако останем по средата на нищото, ако не сме част от една обща система за сигурност. Попита ме от кого искаме да се защитим. Отговорих му, че да имаш контрол над Балканите, е доста изкусително нещо и сме прочели уроците на историята. На пресконференцията след срещата повторих онова, което казах вътре. Изненадата дойде от Примаков, който каза, че въпреки позицията на Русия против разширяването на НАТО, те уважават суверенното право на България да търси гаранции за своята сигурност… Това беше изключителна новина в онзи момент. Дотогава никой руски политик не беше артикулирал, че признава каквото и да било суверенно право на България. През годините с Примаков запазихме добри, даже мога да кажа, приятелски отношения. Дори по време на драматичната история с българските медици в Либия, в която, без всякакво съмнение, имаха пръст и руските служби, ние успяхме да запазим добрия тон. По-късно по време на едно свое посещение, свързано с представянето на една своя книга в България, Примаков даде две поредни интервюта за „Труд“ и за „24 часа“. В тях той специално отделя място на казуса Либия и заявява, че знае, че съм направила всичко, което е било по силите ми, за освобождаването на медиците. Каза още, че в резултат на моя настоятелна молба, той също е направил всичко по силите си да помогне, първо, като външен министър, по-късно и като премиер. След тези две интервюта темата за Либия беше свалена от българското публично пространство и казусът засекретен.
– В какъв смисъл засекретен?
– Няма достъп до досието на процеса.
– Какво ли там се крие?
– Вероятно един ден ще разберем.
– А може би не.
– Да запазим надежда.
27 ноември 2019 г.
