Беше 18 октомври, около 24 градуса на слънце, когато професор Велислав Калинов забеляза, че са сложили коледната украса. Гирлянди от снежинки, прилични на сиви парцали под яркото слънце, висяха през няколко метра. От двете им страни бяха окачени мръсни тръби във формата на ангели. Вечер щяха да светят в розово, жълто, зелено, но в момента наслоената по тях плътна пелена прах действаше потискащо. „Все по-рано идва Коледа и все по-малко ми се празнува – помисли си той, докато влизаше в университета. Сигурно е от годините.“
Първата му лекция за следобеда беше приключила, когато научи новината. 46-годишният разследващ журналист Стилиян Трифонов е намерен мъртъв у дома си. Имаше предсмъртно писмо. Случаят беше ясен.
Професорът сложи един валидол под езика си и набра номера на Огнян – негов приятел и главен лекар на педиатричното отделение в най-голямата държавна болница в града. Даваше заето. Телефонът на Олга – съпругата на Стилиян – беше изключен. Трябваше да влиза за следващата лекция.
Някои от студентите бяха прегледали новините на телефоните си преди часа и му изказаха съболезнования. Не искаха да говорят или слушат за Шекспир. Обсъждаха написаното в предсмъртното писмо, разпитваха професора за работата и живота на Трифонов. Споменаха ставащата все по-обичайна за коледните празници депресия. От там разговорът се прехвърли върху коледното пазаруване, рекламите и невъзможността вече да съществуват революции – след като всичко може да се купи и продаде, значи няма за какво да се бориш, можеш само да се включиш в наддаването. За пръв път, откакто го познаваха студентите му, професор Калинов не взе участие в дискусията, не им зададе неочаквани въпроси и не направи паралел с учебния материал, в случая с Шекспир. Той мислеше само за последното, което му беше казал Стилиян, като се видяха преди няколко дни: „Напипах нещо много голямо, ако успея да събера всички доказателства, поне двама министри би трябвало да са зад решетките.“ Велислав се пошегува, че е непоправим оптимист – толкова разследвания и мръсни ризи бяха излезли през последните години без особени последствия за когото и да било. Бързаше за катедрен съвет и не го разпита повече. Вече съжаляваше за това и се чудеше дали подмятането не е било зов за помощ, който не е успял да разчете.
В края на лекцията, докато студентите се готвеха да си тръгват, едно момче се приближи и попита: „Професор Калинов, мислите ли наистина, че става въпрос за самоубийство?“.
По горната устна на Велислав изби пот, извини се, че трябва спешно да се обади по телефона и изхвърча от залата. Чу сигнал свободно. От другата страна вдигнаха:
– Олга?
– Ела довечера у дома, Вели – отвърна тя през плач и затвори.
Мобилният на Огнян не успя да даде свободно дори веднъж, сякаш го беше чакал да звънне всеки момент.
– Разбрах, Вели – избоботи той. Изстрел в слепоочието, казаха колегите от съдебна. Всичко изглежда ясно. В писмото си обяснява за непреодолими семейни проблеми и дълго крита депресия, с която вече не може да се справя.
– Стилиян нямаше семейни проблеми! – няколко любопитни лица се обърнаха от другия край на коридора. Явно професорът беше изкрещял, без да се усети.
– Депресията е състояние, за което понякога не знаят дори най-близките ти хора. Възможно е…
– Ще ти обясня довечера в Олга – и затвори.
Олга беше у дома с дъщеря си. Петгодишното момиченце седеше в единия ъгъл на стаята и не отделяше уплашен поглед от майка си. Велислав разказа какво беше споделил с него Стилиян при последната им среща. Олга призна, че знаела, че работи по сериозно разследване и то от дълго време, но не искал да й разкаже нищо повече. Не знаела и дали са го заплашвали, нищо такова не й бил казвал. Огнян се опита да я разпита деликатно за предсмъртното писмо. Беше трудно, защото малката не излизаше от стаята и попиваше всяка тяхна дума. Когато Олга се разплака за пореден път, момиченцето изскочи от ъгъла с крясъци и го обсипа с юмруци. Той я гушна с мечешките си ръце, зашепна и се заклатушка с нея из стаята. Олга изтри сълзите си, взе я и отиде да я сложи да си легне. Двамата мъже останаха в дневната. Мина поне половин час, преди от детската да се чуе сънен глас, който пита дали дядо Коледа няма все пак да върне баща й у дома, ако се откаже от други подаръци. Когато Олга се върна при тях, им разказа още веднъж как го е намерила, какво знае, което беше почти колкото знаеха и те, и че не е подозирала, че мъжът й е в депресия. Помоли ги да носят ковчега на погребението. Тримата бяха неразделни от студентските си години и трябваше те да го изпратят.
Долу на улицата, преди да се разделят, Огнян напомни на приятеля си за собствената му депресия, за която знаеха само неколцина от най-близките му хора. Дори Олга вероятно не беше наясно, освен ако Стилиян не й беше споделил. На Велислав му се прииска да го удари. Чувство, което беше изпитвал за последно в подготвителен клас в гимназията, когато по-големите момчета го джобеха, а той не можеше да направи нищо. Вместо това, се обърна и тръгна към спирката, без да му каже чао.
На първи ноември най-старият и наистина независим всекидневник в страната обяви, че в края на декември ще пусне последния си брой и след това ще спре да излиза. Официалната версия беше, че изданието няма достатъчно финансиране. Междувременно се шушукаше, че две телевизии и три вестника са станали собственост на един и същи политик, който умее да се разправя с конкуренцията.
Стилиян Трифонов от две седмици вече лежеше в централното гробище. Кметът и премиерът бяха изпратили венци на погребението. Олга не каза нищо по повода. Скоро спряха да обсъждат случая дори във Фейсбук. Всичко беше приключило.
През целия ноември професор Калинов беше връхлитан от неочаквани пристъпи на плач на публични места и често изпадаше в тревожни състояния, които го караха да телефонира на децата си през час, за да ги проверява къде са. Синът му беше на 15 и търпението му започваше да се изчерпва. Малката беше на възрастта на дъщерята на Олга, затова телефонът вдигаше жена му. Търпението и разбирането, които проявяваше към него, му изглеждаха безгранични и това също започваше да го притеснява. И на нея беше разказал какво му е доверил Стилиян. Беше добавил и въпроса, който неговият студент му зададе: „Откъде сме сигурни, че е самоубийство?“. Жена му беше отговорила доста убедително.
Валеше ситен, досаден дъжд, небето беше с цвят на бетон. Така се и усещаше – като да натиска града все по-надолу, сякаш вижда колко неуместно са щръкнали новите офис сгради на по 20–30 етажа и иска да ги разчисти. Вечер улиците ставаха по-приветливи – коледната украса светваше. Витрините на магазините също вече бяха с коледна декорация и надписи, които обещаваха на клиентите, че с коледното намаление идва и коледното настроение.
По новините представиха социологическо проучване на потребителските нагласи преди празниците: 80% от населението смяташе да похарчи между 200 и 500 лв. за подаръци.
Малко след началото на декември Олга Трифонова сподели с приятелите си, че смята да се премести заедно с дъщеря си в Испания. Сестра й живееше в Барселона и през годините многократно беше подканяла семейство Трифонови също да се преместят. Стилиян винаги беше отказвал да тръгне с довода, че е нужен и полезен в страната си. Сега вече нищо не задържаше вдовицата му тук. Беше се записала на ускорен курс по испански и имаше едно-единствено желание – никога повече да не се връща. В отговор на въпроса на Велислав какво смята да прави с архива на мъжа си, се пошегува, че ще му го подари за Коледа.
Още през септември трите семейства – Калинови, Страшимирови и Трифонови, бяха наели обичайната къща в планината, в която да прекарат коледните и новогодишните празници. Въпреки събитията, решиха да не отменят резервацията. Бяха се разбрали да няма украса, подаръците да са само за децата, просто да се съберат всички заедно. Никой не го каза, но всички си го помислиха – не беше ясно кога ще им се случи отново.
Телевизиите бяха започнали да излъчват миналогодишните коледни филми поне две седмици преди Бъдни вечер. Беше стартирала и ежегодната коледна благотворителна кампания. Този път събираха пари за закупуване на нови кувьози. Огнян Страшимиров беше поканен да коментира кампанията в дискусионно телевизионно предаване. Изказването му, че това са пари, вложени не където трябва, защото на болниците в малките градове са нужни първо специалисти, които да работят в неонанологиите, предизвика огромно възмущение в зрителите, грозни нападки във Фейсбук и приятелско предложение от шефа да си вземе отпуската за празниците малко по-рано.
Проф. Калинов не се обади на приятеля си по телефона, не му писа за подкрепа, не се видя с него, преди да тръгнат за къщата в планината. Не защото не беше съгласен с мнението му, а защото чувстваше, че двамата предават Стилиян. Освен това му беше ядосан и защото знаеше, че е прав – може да е бил в депресия, може да е ровил твърде надълбоко и да са го самоубили; каквато и да беше истината, не беше по силите на един професор по английска литература да я изкара наяве. Още повече, ако е с мекушав характер, хронична депресия и две деца. И заради яда, и заради предателството изпитваше чувство за вина.
На 23 декември по обед всички пристигнаха в къщата. Мъжете разтовариха багажа, жените занесоха продуктите в кухнята и започнаха да готвят. Малките деца бяха поверени на по-големите. Огнян и Велислав стърчаха насред стаята и за първи път, откакто се познаваха, никой от тях не знаеше какво да направи или какво да каже. Някое от хлапетата зададе спасителния въпрос: „Кога ще запалим камината?“ и двамата се втурнаха към навеса, под който бяха подредени дървата. Още докато пътуваха, беше завалял сняг и вече беше успял да натрупа. Внесоха дървата и по-късно изобщо не можа да се сети чия беше идеята – негова или на Оги – да отидат в гората, за да потърсят дрян.
Облякоха се и излязоха от двора. Свиха надясно покрай затворения магазин, заобиколиха затрупаните със сняг останки от детска площадка и поеха нагоре по хълма към гората. Беше около три и половина следобед. Горската пътека се беше превърнала в снежнобял тунел, недокосван от човешки крак. Двамата вървяха един до друг, парата, която излизаше от устата им, се смесваше, студът дразнеше ноздрите им. Наоколо притъмняваше. Всичко, което трябваше да правят, е да местят краката си. Да не спират, докато не стигнат до мястото с дряна, да накършат колкото клони им трябват, да се върнат обратно и да продължат със слагането на масата, играта с децата, разговорите, съня, следващите дни.
Велислав си мислеше за вечерта, в която жена му разказа как преди година Олга й доверила, че смята да поиска развод. Много обичала Стилиян, но не можела да живее с него, чувствала се несигурна за себе си и за детето.
Умът на Огнян все бягаше към нещо, което беше дочул да се шушука из коридорите на съдебна медицина – че, кой знае защо, деснякът Стилиян се е застрелял с лявата ръка.
Мълчанието помежду им все повече се превръщаше в усещане за обща тъга. Доскоро имаха приятел, а сега вече нямаха. И каквато и да беше истината за смъртта му, нямаше да го върне. Накършиха клоните и докато се връщаха обратно, започнаха да си разказват истории със Стилян. Първо Вели – започна с най-смешните, още от детските им години. После Оги – още от първата вечер в студентското общежитие. После пак Вели, после пак Оги. Колкото повече случки си разказваха, толкова по-близки се чувстваха. Всяка тежест бе изчезнала от телата им, сякаш бяха снежинки, нищо че снегът беше спрял да вали. Небето беше вече съвсем черно, с блещукащи звезди по него. Луната се беше подала над гората, точно за да види как двама мъже излизат измежду дърветата и тръгват надолу по хълма към селото. Ръкомахат, смеят се, от време на време спират в снега, за да си разкажат нещо. След това тръгват отново. Ето, вече стигат двора на тяхната къща. Вътре свети, от комина излиза пушек. На луната й се струва, че през вратата влизат трима.
