Появяват се от време на време книги – редки и изключителни във всяко едно отношение, – които не само променят своите читатели отвътре, тяхното възприятие на литературата, на изкуството на разказа, на романа, представите им за света, хората и животните в този свят, а сетне и отделните му краища, България да кажем, но освен това променят – точно такива редки и изключителни книги – и писателите, които са ги прочели, и то тъкмо в тяхното разбиране какво е литературата и какво изобщо би могла да бъде, както и във виждането им за самата структура и архитектура на художествения текст. Особено важно е такава книга да бъде навреме разпозната, да не остане непрочетена и подмината и в крайна сметка, да не завърши в библиотечните хранилища, все едно никога не е била написана, преведена, публикувана.
„Физика на тъгата“ е точно такава, преобразяваща и преломна книга, а нейният автор, Георги Господинов (1968 г.), е един от най-важните европейски писатели от нашето поколение. Най-важните освен всичко друго означава и най-впечатляващите, най-интересните, но вероятно парадоксално – и най-забавните. Макар че не е публикувал много (заедно с два сборника с разкази и много поетични книги, „Физика на тъгата“ е едва вторият му роман след „Естествен роман“), Господинов е писател с пределно осъзната и ясна поетика, която впрочем се движи по ръба не само на литературните жанрове, но и на самата литература. Неговият свят е свят и на образи, и на думи, и на документи, и на устни предания… От всички балкански писатели той е отишъл най-далеч и най-смело в онова, от което, за жалост, заради някакви свои провинциални комплекси бягат не само хърватските, но и босненските и сръбските писатели, а това е живото пресътворяване на художествения жанр и съдържание по моделите на устните, бабини, дядови и улични истории, сказки, суеверия. Господинов се занимава с всичко онова, в което човек, особено докато е дете, може да повярва; занимава се с онзи голям, неизследван и многозначен свят от времето, предхождащо всяко неверие и всеки заучен рационализъм, въплъщавайки го – този луд и свободен свят – в някаква привидно документална и реалистична конструкция.
„Физика на тъгата“ започва с един каламбур около възрастта и годините на главния герой, но той бързо се разрешава, читателят схваща простите в основата си правила на играта, които ще го водят през този роман. Ако в това движение се изгуби, а сигурно ще се изгуби поне три-четири пъти, то ще бъде целенасочено и по заслуга – по-малко от страна на писателя, отколкото на разказвача, но всеки път леко, без да губи нищо от страстта на четенето, ще влиза отново в правия път, воден от невероятната наративна енергия на Георги Господинов. Той е един от онези писатели, да повторим пак – така изключителни и малобройни, над чийто текст всеки път отново ни се струва, че всъщност е все едно за какво точно разказва, защото с еднакво напрежение ще го четем; и ако например ето сега, та до края на романа започне да ни излага съдържанието на логаритмични таблици. Разбира се, че става въпрос за илюзия, но зад тази илюзия се крие истински български чар. За този чар впрочем значително е допринесла Ксения Банович със своя почти непостижимо съвършен превод на „Физика на тъгата“. Става дума за преводачката с най-богат личен речник на съвременната хърватска сцена. Богатството на нейните думи, фрази и конструкции далеч надхвърля стандарта на хърватската преводаческа актуалност, но и на живата родна литература, което за превода на романа на Господинов е от особена важност, понеже по този начин се съхраняват не само стилистичните особености и разнообразие в границите на разказа, но се създава и онази твърде рядка илюзия, че четем не превод, а изворно написан текст.
С увереност и лекота, присъща на малцина други писатели, Господинов се заиграва с есеистичните гласове в повествователния текст. Така например, той включва кратко разсъждение за тъгата, а после изведнъж – голямо, фрагментаризирано разсъждение за Минотавъра. Характеристика на неговото есеизиране е, че е невъзможно да му постави границите. Макар да знаем кога започва нефикционалният по съдържание и тон фрагмент, дори не се усещаме кога отново сме се подхлъзнали обратно в разказа, в голямата и малка история, в легендата, спомена, мистификацията, в случките от времената на българския социализъм, в онова голямо и страстно разказване, каквото с удоволствие – често и без основание – ще свържем с епическите култури на Балканите. Макар да си служи със стилистичния репертоар на постмодернизма, макар текстът му да е подчертано хибриден и в своята хибридност често неуловим, зад всичко и над всичко това Георги Господинов е на първо място голям разказвач. И то такъв, който в един роман може да сбие сюжетите на няколко големи романа.
Дядото, който тъкмо си отива от този свят, в края на Втората световна война е воювал в Унгария. Там, бягайки от плен, попада в мазето на една селска къща, скрит от всички, освен от домакинята. Онова, което се е случило между тях, между българския войник и унгарската селянка, няма да бъде изречено. То в действителност не е и известно. От тази неизвестност обаче писателят създава удивителна любовна история, която хваща читателя така здраво за сърцето, че той вече не знае накъде оттук насетне и с книгата, и със самия себе си. Това се случва по-близо до началото, отколкото до средата и края на романа, така че читателят за момент може да реши, че става дума за подранила поанта, само че веднага след това Господинов го понася по долините и върховете на своята необичайна книга, която, също като „Естествен роман“, оставя впечатлението за книгата на живота му, събрала целия му опит и всичките му знания.
По-насетне българският комунизъм като лайтмотив на „Физика на тъгата“. И как да не бъде лайтмотив на такъв роман, ако е логичен лайтмотив на живота на Господинов. Само лошите писатели – а те, за съжаление, са твърде много – се срамуват от собствените си житейски обстоятелства и личен опит, както и само лошите литературни критици – а те са почти колкото и лошите писатели – са в състояние да говорят за изтърканите литературни теми, за да обявят после опита на цяла една епоха за изтъркана тема. На Господинов обаче му е все тая. За житейския опит зад желязната завеса той пише така, все едно никой преди него не го е правил, описвайки подробно инвентара на всекидневието, включвайки дори онова, в което при комунизма се е вярвало, колкото и да е било абсурдно. Как изглежда светът, наблюдаван от българските исторически провинции?
Така изведнъж, сякаш от нищото, изскача влюбената Жулиета, която си е въобразила, че е годеница на Ален Делон. Чака го пред киното в малкия град, за да дойде и да я отведе в Париж. Неграмотна е, така че години наред търси кой от нейно име да пише на славния артист любовни писма. Всички, естествено, се подиграват с нея, освен писателят, който сериозно и отговорно възприема работата, за която е нает, и става неин пълномощен писмосъчинител. И тъй, докато чака своя годеник, носейки със себе си всичко свое за из път, на Жулиета й минава времето. Край нея отрастват деца, сменят се партийни секретари, преместват се царства, само едно нещо си остава непроменено. „Един ден Делон, стар и забравен, ще научи, че в град Т. пред някогашното градско кино всеки следобед в продължение на 40 години (тук Пенелопа се смалява от срам) го чака една жена с целия си багаж в малък сак.“
Епизодът за Жулиета, който не е просто епизод, както не е такъв и епизодът за дядото в Унгария, приключва с една документална фотография. Нека бъдещият читател открие кой е на нея – Делон не е, но не е и Жулиета, – а настоящият читател вече има угризения на съвестта, че с преразказа си е осквернил историята. Трябваше обаче, понеже тази история е най-добрата написана досега парабола за живота зад желязната завеса, за тъгата и копнежа на този свят. И тук отново се връщаме на уж изчерпаната неизчерпаемост на великите теми, а всъщност на неизчерпаемостта на онова, което просто ни е било съдено така, както на Минотавъра му е била съдена неговата човеко-бича двойственост. За какво друго да свидетелства Минотавъра, ако не за това?
Разбира се, че „Физика на тъгата“ е преведена навсякъде по света, разбира се, че този роман попада във финалите на седем големи европейски и американски награди, разбира се, че най-авторитетните европейски литературни критици го обсипват с възторжени оценки и похвали. Дали защото Господинов пише онова, което Западът очаква от него? Е, не, скъпи мои комплексирани и фрустрирани господа! Нито Западът очаква нещо от писателя от Изтока, нито добрите и международно успешни писатели пишат, разсъждавайки за това какво се очаква от тях. Това, което и на Запад, и на Изток се очаква от писателя и което Георги Господинов до крайна степен цени – тъй като и самият той е читател, а добрите писатели по правило пишат онова, което самите те биха искали да прочетат – е да пише за онова, за което наистина нещо знае и което е неговият единствен житейски опит.
Превод от хърватски Людмила Миндова
- 09. 2018 г.
Бел. ред. Отзивът е публикуван в блога на големия хърватски писател Миленко Йергович, отдавна познат на читателите на вестник „Култура”. Романът „Физика на тъгата” излезе в Загреб тази година с марката на издателство Fraktura. Преводач е Ксения Банович.
