„Преглед на законодателството в областта на културата и медиите” бе темата на втория форум за културни политики, организиран от гражданско движение „Реформи в културата”, създадено по инициатива на Александър Кьосев на 24 май от 45 български интелектуалци.
Първият форум се проведе в Пловдив на 16 юни, като темата му бе „Обща оценка на културните политики. Критически поглед върху подготовката на Пловдив като Европейска столица на културата”. Вторият форумът се състоя на 16 октомври в Център за култура и дебат „Червената къща” с водещ проф. Александър Кьосев. По време на срещата културологът коментира, че инструментът на правото в областта на културата не само че не хомогенизира културната хетерогенност, а допълнително я фрагментира, правейки я на кръпки. Той обърна внимание и че участниците във форума очертават определени повтарящи се характеристики на българския законодателен процес в областта на културата, а именно: отсъствие на стратегическа рамка, хаос, кампанийност, волунтаризъм, произвол, вегетиране на неясни субекти, възползващи се от постоянното отлагане на законодателни промени и пречещи да се създадат прозрачни правила. А ето накратко за какво се говори по време на срещата.
Първото изказване бе на проф. Нели Огнянова, озаглавила анализа си „С поглед напред”. Тя започна от Закона за радиото и телевизията, приет в началото на прехода с точно определени цели – да либерализира пазара, да въведе демократични медийни стандарти, да синхронизира българското право с правото на ЕС. Реално законът безусловно постига само първата си цел. От друга страна, за 20 години той претърпява над 50 промени, от които едва около 6 имат хармонизиращ характер, а много други са приети, за да отговорят на политически или корпоративни интереси. Огнянова обърна внимание, че има основания за приемане на изцяло нов закон предвид факта, че в момента тече радикална ревизия в сектора на цифровата икономика и цифровото общество в ЕС, засягаща личните данни и авторското право. Освен това се очаква да бъде ревизирана и така наречената „европейска медийна директива”, чиито промени ще трябва да бъдат въведени в българското законодателство до есента на 2020 г. Те няма да бъдат маловажни и ще засягат и регулатора, и хората с увреждания, и сътрудничеството между държавите, и производството на аудиовизуални произведения. Не на последно място, ще засегнат и рекламата, като промените ще бъдат насочени към либерализиране, което означава – все повече реклама, все повече търговско слово, все по-често продуктово позициониране.
По отношение на обществените медии, Огнянова посочи, че за да бъдат наистина реформирани, трябва да се промени принципът им на финансиране, който в момента е на час програма. Тя обаче се обяви за противник на идеята на аудиторията да се налагат такси, защото обикновено домакинствата са привързани към някакво крайно устройство, а то не е най-подходящият вариант на отчитане в цифровата ера.
Огнянова обърна внимание на последните промени в БНТ – освен първата, политематична програма, има и БНТ 2, БНТ 3 и БНТ4, като втората програма е получила целеви средства, за да се развива като регионална, а реално предлага същия продукт като БНТ 1. Според Огнянова, при подобна промяна е необходимо да се потърси и общественото мнение.
А по повод така наречения „Закон на Пеевски и на група депутати от ДПС”, анализаторката коментира, че това, което се предлага, е осветяване на част от възможните източници на финансиране на медиите. Подходът обаче не е съвременен и пространен, а частичен и селективен. Освен това, той предвижда промените да се позиционират в Закона за задължителното депозиране на печатни издания, като в същото време предлага мерки, засягащи не само тях, но и радио и телевизионни програми, дори сайтове.
Вторият участник в срещата – адвокат Маргарита Гигова – посвети изказването си на законодателните инициативи в областта на културата на 44-тото Народно събрание.
До момента в Комисията по култура и медии обект на разглеждане са били 19 законопроекта. По повод законодателната й работа, Гигова отправи пет критични бележки: 1. недостатъчна координация между законодателните инициативи, изразяваща се в това, че законодателните промени се правят на парче и заради това някои законопроекти и закони претърпяват две редакции в рамките на една календарна година (пример – Законът за филмовата индустрия); 2. тенденция на пренасяне на наредби, подлежащи на утвърждаване със заповед на ресорен министър, на ниво закон, като често сроковете, заложени за приемане на съответната наредба, не се спазват (пример – Закон за изменение на Закона за обществените библиотеки и по-конкретно липсващата и до този момент наредба на министъра за създаване и поддържане на публичен регистър на обществените библиотеки); 3. ускоряване на законодателния процес чрез внасяне на законопроекти, които принципно би следвало да бъдат законодателна инициатива на Министерски съвет – по този начин не се провеждат дискусии в работни групи, имащи за цел съгласуване на текстовете със заинтересованите лица и организации, а това се отразява негативно върху качеството на приеманото законодателство (пример – Законът за авторското право и сродните му права – тук Гигова уточни, че ускоряването се налага, защото България се забавя близо година и половина с пренасянето на европейска директива и заради това срещу страната ни започва наказателна процедура); 4. Избор на неудачна законодателна техника (пример – промените в Закона за авторското право и сродните му права, при които в един единствен член 94 са вмъкнати 54 нови текста). Така структурата на закона се пренатоварва; 5. Неудачна терминология в законопроектите (пример – в Закона за филмовата индустрия е въведено понятието „труден филм”; според законодателя това са филми, които имат една единствена оригинална версия на български език).
Културологът Нели Стоева разгледа въпроса дали е необходим Закон за сценичните изкуства в България, уточнявайки, че от 2010 г. насам по темата цари мълчание. Преди това проект на закон в областта на сценичните изкуства е бил обсъждан, като той е предвиждал разделяне на театрите в различни категории и на тяхна база определяне на специфичен механизъм на функциониране и финансиране. Той е регламентирал учредяване на Национален съвет за сценични изкуства, имащ за задача да разработи стратегия за развитие на сценичните изкуства; предвиждал е и създаване на единен публичен регистър на сценичните организации и решаване на проблемите им със сградната собственост.
Конкретните подбуди за инициирането на проектозакона през 2010 г. били свързани с необходимостта от въвеждане на нов механизъм за финансиране на сценичните изкуства. В крайна сметка, механизмите за финансиране са приети без закон, а с постановление на Министерски съвет.
Общо взето, обобщи Стоева, от началото на 90-те години културата в България се управлява преди всичко с постановления на МС и с методики, изготвени от Министерство на културата. Това, според някои крайни мнения, развързва ръцете на изпълнителната власт и узаконява пълния произвол при определяне механизмите за финансиране на сценичните изкуства.
Стоева коментира, че през последните 30 години провежданите реформи в сценичните изкуства често стоят на ръба на законността. Най-големият проблем е, че те влизат в противоречие с основните принципи на националната културна политика, заложени в Закона за закрила и развитие на културата, сред които са недопускане на цензура, децентрализация в управлението, равнопоставеност. В действителност, цензурата, вместо идеологическа, става икономическа; българските общини все още не са адекватно включени в управлението и финансирането на театрите и страната ни продължава да бъде рекордьор – с най-голям брой държавни театри в Източна Европа; равнопоставеност няма, тъй като държавните културни организации могат да получават субсидии от държавата за постоянната си дейност, а останалите видове организации могат да се конкурират единствено за проектни субсидии.
В края на изложението си Стоева изложи три аргумента „против” и три аргумента „за” Закона за сценичните изкуства в България. В първата група тя изброи, че:
1. съществува установена работеща система за финансиране на сценичните изкуства в страната, която при всичките си дефекти очевидно устройва институтите; 2. въвеждането на нов закон ще изисква твърде много неоправдани ресурси и усилия; 3. липсва ясно декларирана и аргументирана заявка от страна на гилдията, че такъв закон е необходим.
А към втората група аргументи тя включи следните:
1. приемането на подобен закон ще позволи установяването на ясни, прозрачни и устойчиви правила за функционирането и финансирането на сценичните изкуства; 2. осигуряването на относителна стабилност и сигурност при финансирането ще позволи отделните институти да разработят дългосрочни програми и стратегии; 3. приемането на закона ще позволи да се направи категоризация на театрите и начинът им на функциониране и финансиране да се диференцира съобразно спецификите им – собственост, район на работа и т.н.
Адвокат Даниела Симеонова говори за така нареченото „дисонантно” или противоречиво културно наследство, към което се числят, например, паметниците на Съветската армия в страната, Дом-паметник на БКП на Бузлуджа, паметникът „1300 години България”, някогашният Мавзолей на Георги Димитров.
Действащата у нас правна рамка при управлението на паметниците, изградени до 1989 г., е изключително усложнена, като в практиката на публичните институции, ангажирани с културната политика, е характерно да решават ad hoc съдбата на един или друг монумент. Симеонова даде примери и с противоречива съдебна практика по отношение на конкретни казуси с паметници, създадени преди 1989 г. Софийският районен съд, например, приема, че боядисването на Паметника на Съветската армия не е хулиганство и деянието не съставлява престъпление, а е акт на изразяване на политическо мнение с художествени средства. При друг случай Благоевградският районен съд приема, че има осъществен състав на престъплението „хулиганство” и че какъвто и да е паметникът – спорен, дисонантен и т.н., никой няма право да се отнася неуважително към него. Налице е и съдебна практика на административни съдилища срещу административни актове на общински съвети, свързани с решения за преместване и демонтаж. Оспорвано е и бездействието на местните власти, обвинявани затова, че паметниците са изоставени.
В края на доклада си Симеонова направи следните предложения: 1. преодоляване на парадигмата, че културното наследство винаги и неизменно е позитивно благо; 2. разработване на специален статут на дисонантните паметници, включително и въвеждане на специален режим от процедури, предназначен конкретно за тях; 3. търсене на възможен правен механизъм за изразяване на позиция към дисонантното наследство, без риск негативното мнение към политическия контекст, с който се свързва наследството, да бъде прочетено като хулиганство; 4. законови промени, с които да се предоставят възможности за активно включване на обществото в дебатите и решенията за дисонантните паметници.
Последният доклад на форума – на адвокат Александра Стеркова – бе озаглавен „Директор на културен институт – професионалист или чиновник”. В него тя разгледа Наредбата за провеждане на конкурси за директорите на държавните културни институти, включително на тези с национално значение, както и на българските културни институти в чужбина. Стеркова отбеля, че: няма логика за различните културни институти да се предвижда различно съдържание на концепцията, изисквана от кандидатите за директори; наредбата съдържа вътрешно противоречие – при описанието на процедурата за допускане до конкурс е посочено, че комисията класира кандидатите след преглед на постъпилите документи – диплома, трудов стаж и концепция, а по-нататък в наредбата е записано, че пликът с концепцията се отваря непосредствено преди явяването на кандидата пред комисията; не е предвиден никакъв последващ контрол как се изпълнява концепцията след избора на директор; концепцията, до която имат достъп само и единствено членовете на комисията, са засекретени с гриф; при конкурс за директор на държавен културен институт с национално значение е възможно събеседване с кандидатите да не се провежда, ако така е предвидил министърът на културата в заповедта за обявяване на конкурса; приложението за въпросника, по който комисията оценява кандидатите за заемане длъжността директор на Народен театър „Иван Вазов”, е същото, което се попълва и за кандидатите за директор на Центъра за подводна археология.
Накрая Стеркова завърши изложението си с предложението концепциите да станат публично достъпни, а събеседванията – задължителни и излъчвани онлайн.
В хода на срещата нееднократно се посочваше отсъствието на национална стратегия за развитие на културата, като бе напомнено, че проф. Нели Огнянова през 2012 г. е един от шестимата членове в Наблюдаващия комитет на Националната стратегия за развитие на културата. Ето защо в следващите форуми на „Реформи в културата” се очаква гражданското движение по някакъв начин да хвърли мост към извършеното тогава от над 150 творци и хора, свързани с културата.
Теодора Георгиева
