Световният фестивал на анимационния филм във Варна до последно висеше на косъм. В края на миналото издание се усети песимизъм за бъдещето му. Затова и всички се питаха ще го има ли или ще изчезне за втори път. Тъкмо се беше вдигнал високо в небето на анимацията и правеше красиви лупинги, но можеше и да се разбие в незаинтересоваността на институциите. Артистичният директор Анри Кулев, с „нечовешката си енергия”, отново направи невъзможното; и ето – от 12 до 16 септември 2018 фестивалът се състоя. Ася Кованова, талантлив режисьор и един от организаторите, сподели, че финансирането се движи обратно пропорционално на натрупания опит и броя на изданията. Иначе казано, „фестивалът расте, но се смалява”… Тази година средствата не стигат за международна селекционна комисия и пресяването се прави от екипа, който гледа и избира от 800 предложени заглавия. Трудностите остават, но художественото ниво е безкомпромисно и по нищо не отстъпва на големите фестивали по света. Ася е и автор на плаката, уловил поразително духа на ситуацията – кахърен заек в цирково трико балансира на старовремски велосипед, като умело жоглира с цветни топки. Теренът под него е несигурен, отзад има вълни и нощ, но той стоически се крепи и продължава представлението…
А представлението си струваше! Голямата награда на XIV световен фестивал на анимационния филм във Варна 2018 отиде при необикновения филм „Тази прекрасна торта!” на Марк Джеймс и Ема Рулс-Дьо Суаф (Белгия/Франция/Нидерландия), който отмества границите на анимацията. Това е куклен филм, но обратно на масовото очакване за забава, се занимава с много сериозна тема – колониалното наследство. Артистизмът в замисъла и изработката на типажите е колкото поразителен, толкова и рискован, защото представя реално съществували исторически личности. А това, което завладява, е убийственото чувство за хумор, игнориращо политкоректността. То прави поносими за екрана действията на белгийските колонизатори при допира им с една абсолютно чужда действителност, на която те гледат единствено като на средство за бърза печалба. Става дума за трите белгийски колонии в централна Африка от XIX век и за варварските действия, поръчани от крал Леополд II (1835-1909) върху невинно население, а жертвите се изчисляват между 3 и 22 милиона. Масови убийства и робски труд за безогледен добив на слонова кост и каучук. Но филмът съвсем не е плакатно-политически. Ситуацията е видяна от окуляра на европейците-колонизатори, които гледат на Африка като на прекрасна торта. Фино е осмяна пълната им безчувственост към реалностите на един тайнствен и богат континент, към съдбата на чернокожите, ползвани дори не като роби, а като предмети за удобство (една от мини новелите в този едва 44-минутен филм е „Пепелник”, където пигмей в униформа на пиколо е ползван като подпора за пепелник). На мушка е взета комичната неприспособимост и жалката некадърност на изнежените и галантни във всичко белгийци, стегнати в изисканите си костюми, неспособни да разберат света около тях. И понеже това става посредством кукли, ефектът е зловещо-забавен. Персонажите и декорите са направени от филц, което създава усещане за топлота и уютност, но пък стряскащо контрастира с жестокостите в кадър. Подходът е като при игралното кино – сложна драматургия и психология, разкадровка, мизансцен, осветление, гледни точки. Зрителят е въвлечен в уж позната територия, където обаче постоянно се случва нещо заплашително-необичайно, защото героите са плъстени кукли, при това детайлно физиономично и психологически разработени. Авторите дори ни вкарват в подсъзнанието и кошмарите им, разработени с разрушителен сарказъм (кралят се е напикал в леглото си, но в съня си се вижда като градински бюст, от устата и ушите на когото текат водни струи – несъмнено подигравка с емблемата на Брюксел „пикаещото момченце”). Има и други сюрреалистични епизоди, като например нежната любов към грамаден охлюв… Целият филм, съставен от 5 новели, изобличава безчовечността, коравосърдечието и комичната претенциозност на колонизаторите чрез съпоставката им с нормални хора (чернокожите дори говорят на своя си език) и девствена природа Тук авторите на нашумелия преди години „О, Уили”, който целеше главно да шокира с кукленско-нудистките си изпълнения, доказват, че решително са еволюирали в посока на сериозното кино. Неслучайно филмът беше включен и в ”Петнадесетдневката на режисьорите” в Кан, а членът на журито Сергей Меринов справедливо отбеляза, че той обновява киноезика.
Важен сегмент от програмата на фестивала беше детското кино и тук безспорен фаворит и победител сред 17-те заглавия беше прелестният руски филм „Два трамвая” на Светлана Андрианова по стихове на Манделщам. Той също е куклен, но е светъл и симпатичен разказ за два старомодни трамвая Клик и Трам. Излизайки сутрин от депото, те общуват доста емоционално по релсите на живописен град и търсят измеренията на приятелството. Направен с остро пластично чувство за фактурата на декора и детайла, съчетаващ сложни техники при съвместяването им, „Два трамвая“ радва, вдъхновява и забавлява не само малките. В тази категория специален диплом получи и друг руски филм – „Хоботчо” на Екатерина Филипова, рисуван, истински детски за красотата на различията: едно слонче има прекалено дълъг хобот, който от недостатък се превръща в негово качество, когато трябва да помогне…
При късометражните филми (39), изборът е бил по-труден, но все пак сред много добри 5-6 филма журито открои иранския „Лисугерът” на Садех Джауади Никжа. Първото, с което поразява този авторски филм, е изумителният тайминг, ритъмът и динамиката на изображението в перфектно съчетание с музиката и звуковата част. Историята разказва за млад лисугер, пленен от ловец, който слага на врата му звънче. Лисугерът е влюбен и започва шеметна борба за оцеляване, любов и отмъщение; и разказът завършва трагично. Освен със силната визуална експресия, филмът прави впечатление и с метафоричността си и философските обобщения за свободата, манипулацията, загубата на идентичност, предателството. С високото си художествено ниво и професионализъм напоследък иранската анимация има видими художествени успехи и Варна не пропусна да отбележи този възход. Специален диплом получи кукленият „Непътуване” на Ана Неделкович и Никола Майдак-младши (Сърбия и Черна гора) –тъжен размисъл за утопичната мечта на момичета да избягат от своята сива родина-затвор към една имагинерна по-добра Чужбина. Авторите правят оригинален прочит на актуална тема с впечатляваща визия и атмосфера, събрали цялата ни балканска безизходност. Другият почетен диплом отиде при белгийския „Симбиоза на плътта” на Росио Алварес – поетично есе за любовта, за първичното привличане между мъжа и жената, с прекрасна рисувана анимация, изображение и ритъм.
При студентските филми сред представените 17 заглавия журито избра апокалиптичния „Въздишка на въздишките” на Ким Бо-сон от Южна Корея. Мрачното му графично решение действително респектира, но историята с мъртъв кит, който изплува и гние в разпадащ се обезлюден крайбрежен град, действа силно депресивно. В тази категория емоционалният баланс беше възстановен от специалния диплом, присъден на чешкия изрезков филм „Облачните плодове” на Катерина Карханкова – разказ за странни мили същества, обитаващи дупки в земята. Те се хранят със семена от небето, превръщащи се в плодове, които се реят и светят като фенери в топло оранжево. Едно животинче се престрашава, излиза от дупката си и тръгва да търси откъде идва тази благодат. Открива я във вълшебно поле с огнени цветове. После я споделя с другите. Топъл филм, говорещ през великолепното си визуално изграждане за така липсващата ни съпричастност.
При телевизионните серии изборът е бил лесен – от 3 представени заглавия журито отличи „Джордж и Пол” – 11-ти епизод „Ваната” за изключително оригиналната комбинирана техника, с която е направен.
Българското участие на фестивала беше забележимо – 9 заглавия, от тях 3 студентски. Студентският дебютен „Етно” на Елица Костадинова беше отличен с Наградата на Съюза на българските художници. Макар и само 2-минутен, той впечатлява с графичния си минимализъм и умението да вмести обемни категории и понятия в крайно изчистени геометрични форми: цикълът на селския живот от раждането до смъртта, побран в един ден и изразен символично през красотата на шевици и народна музика. В третирането на фолклорните елементи тази миниатюра се вписва в традицията на „Веселяци” и „Женитба” (да споменем само някои от най-силните филми), оглеждащи бита и традициите на българина. Другият български филм, който се открои на този фестивал, е „Докосване” на Велислав Казаков (родоначалник на „ку-ку движението” с легендарния „Куку” от 1983). Той получи Наградата на Съюза на българските филмови дейци. Сценарият е на Слав Бакалов, най-продуктивният сценарист в българската анимация, и неслучайно се е получило шеметно сюрреалистично есе, коментиращо с ирония великата фреска на Микеланджело „Сътворението на Адам”. Филмът има универсално звучене и може да се разчете като притча за овладяване на хаоса през изкуството или обратното – като саркастична реплика на несъстоялото се божествено „докосване”. Според автора, е и едното, и другото, като се визира също животинското и духовното начало, агресията и хармонията с вечната им борба… „Докосване” е артистичен и визионерски филм, философски и фрагментарен и, струва ми се, с голям фестивален потенциал.
Освен 5-те конкурсни програми с многото достойни филми (да не забравим и 6 пълнометражни сред тях), фестивалът по традиция представи и много съпътстващи програми и събития. Тук, разбира се, са ретроспективите на членовете на журито: Весела Данчева, Сергей Меринов и Мариуш Вилчински. Тук е изложбата Анимационни рисунки на студенти от НБУ и станалата традиционна вече изложба Комикси Валония-Брюксел, посветена този път на юбилея на смърфовете, „родени” през 1958. Тук е и специалната лекция „Еротика, порнография и анимационно кино” на Жорж Сифианос, преподавател по анимация в Националното висше училище за декоративни изкуства в Париж, която очаквано събра много слушатели. Богато илюстрирано с кадри и откъси от филми, изложението на Сифианос запозна аудиторията с някои малко известни или почти неизвестни филми от историята, скандални за своето време, и разположи темата в широк исторически и естетически контекст от еротичните скулптури в романските християнски църкви от XI-XIII век до видеоигрите, холограмите и „туунофилията” (любов към анимационни герои) в съвременна Япония.
Фестивалът във Варна е обърнат към бъдещето, но държи и на паметта за майсторите. Тази година с ретроспективи In Memоriam бяха почетени наскоро напусналите ни Румен Петков (1948-2018) и Венелин Петков (1957-2018), както и Златко Боурек (1929-2018), един от основателите на прочутата Загребска школа.
Това, което отличава Варна от всички други анимационни фестивали, е неговата подчертано просветителска функция, настройката към идващите поколения. Освен вдъхновение, фестивалът дава на младите и възможност да се съизмерват. Започва се с най-малките – първо е „ритуалният” детски уъркшоп на Карен Миралес, който тя прави вече за осми път и заслужено е обявена за „почетен гражданин на Варна”. Следват студентите – основен дял от програмата е продукцията на реномирани филмови училища. Тук, разбира се, са Нов български университет и НАТФИЗ, но и традиционно вече Колежът по изкуства в Единбург и съвместният проект „10х10х18” – десет филма за десет дни през 2018, стартирал през 2012. Идеята е предизвикателна – да се направи завършен филм за 24 часа. Участват български и шотландски студентски екипи. Тук е Филмовото училище в Лодз с впечатляваща програма от безкомпромисни филми, Филмовата академия Баден-Вюртемберг, Националното висше училище за декоративни изкуства в Париж. „Защото вярваме, че те са бъдещето на света” – каза на откриването Анри Кулев. И добави: „Любовта към анимацията е по-силна от всички пречки по пътя“.
