Новая газета:
На 21 октомври т.г. в предаването „Вести недели” водещият Дмитри Кисельов заяви, че в Русия трябва „да се ограничи свободата на словото или по-точно, полето на свободата на себеизразяването”. Водещият отбеляза, че забраните трябва да не бъдат административни, а „нравствени”. А на 25 октомври, изказвайки се пред събрание на Руската академия на образованието, телевизионният водещ даде „поръчение” на кандидата за председател на Академията „да създаде нова светска етика”, тъй като ефективно общество не съществува „без вътрешни забрани”.
Инициативата на Кисельов дойде на фона на съобщения, че режисьорът Алексей Красовски работи върху филм за Ленинград по времето на блокадата със заглавие „Празник”: мнозина го наричат комедия, въпреки че това силно опростява жанровото съдържание на филма. Режисьорът отбеляза, че филмът не осмива ужаса на блокадата. Главната цел на кинотворбата е да покаже „разрива между богатите – при това незаслужено и неоправдано богати – и всички останали”, което се чувства по-силно при такива трагични обстоятелства като глада през 1942-42 г. в Ленинград.
Красовски отбеляза, че филмът е авторска измислица и че авторът има право на това. „В противен случай трябва откровено да кажем, че в страната има цензура и ни е забранено да говорим по някои теми, а и да снимаме филми по тях”. Цитирайки тези думи, Кисельов сравни действията на режисьора с гьобелсовата пропаганда, която разказвала по време на войната „как преяждат в Смолни, а по това време гражданите мрат от глад”. Кисельов нарече още неизлезлия на екран филм „опит да се обезцени огромния масов подвиг”.
Обаче думите на Кисельов за необходимостта да се ограничи свободата на словото и действията му за ограничаване на свободата на себеизразяване” също приличат на действията на „министъра на пропагандата”. Обърнахме се към няколко експерта с въпрос наистина ли в Русия има толкова много свобода на словото, която така наскърбява Кисельов, и трябва ли да се измислят някакви „етически кодекси” за обществото.
Сергей Боярский, депутат в Думата: Има различни етически кодекси – за журналисти, за творчески работници. Правила, чието спазване е доброволно. Ние сме свободна страна и опитът да се регулира свободата на изразяване, освен при екстремистки изяви, е доста опасен път, според мен. Президентът Путин не веднъж е подчертавал, че у нас няма цензура.
Светска етика – това не е лошо предложение, опит, достоен за внимание. В момента обаче, когато се появи ново превило, веднага се научават да го заобикалят. Спомнете си колко трудно през съветско време творците получаваха разрешение да печатат или прожектират своите творби, а сега се отнасяме към тях като към шедьоври. Сега у нас се наблюдава опиянение от свободата, то е като предозиране на лекарството – понякога се изразява в гадене и повръщане. Когато се появява желание да направиш комедия за Ленинградската блокада, това е предозиране, повръщане. Но нищо, ще мине. Аз мисля, че едва ли филмът ще получи масово разпространение. Създателите му ще получат от колегите си и от обществото достойна вътрешна оценка.
Зрителят трябва сам да решава и да гласува – с рублата, така да се каже. Но и вътрешното усещане на автора трябва да решава, съвестта му, отговорността му. А държавата като минимум може да не подкрепя проекти, които й се струват (да го кажем така) недостойни. Това е нейно право.
Николай Сванидзе, историк и журналист: Мисля, че нова светска етика – това е посока, която е смъртно опасна за нашата страна. Това е поредното „затягане на гайките”, поредната система от забрани на всекиго и всичко. Създава се впечатление, че ни се предлага да търсим какво още не са успели да ни забранят и къде не са запалили още „червеният цвят”.
А всъщност, трябва не да се забраняват, а да се разширяват правата на гражданите, възможността им за себеизразяване. Това важи за културата, за образованието, за историята – за всичко. В противен случай можем да се окажем в Русия на брадите отпреди Петър, в много дълбока историческа яма, от която ще бъде трудно да се измъкнем.
Владимир Познер, писател и журналист: Дмитри Кисельов каза, че не е нужно да се забранява със закон [свободата на словото] и че всеки за себе си изгражда моралните си принципи, в съответствие с които решава, че има неща, за които не бива да се говори. Много хитро казано. Той ловко избягва формалната забрана. На това е трудно да се възрази, защото става дума за лично решение на всеки човек. Аз решавам за себе си, че не мога да създам еди какъв си филм, но това го решавам Аз. Това не значи, че седящият до мен човек не може да направи това. За всеки човек има неща, за които той смята за невъзможно да говори, и шеги, които той смята за неприлични (в морално-етичен план).
Според мен, предложението на Кисьов не бива да се нарича препратка към съветските времена. Тогава забраните бяха официални, на цензора трябваше да се носи всичко, което се печаташе или излизаше в ефир. Освен това, имаше и неписани забрани за определени изказвания, които в сталинските времена просто биха изпратили човека на разстрел, а в други времена, може би в ГУлаг. Така че, да се приравнява със съветските времена това, за което говори Кисельов, е несправедливо. Аз не съм съгласен с нищо от това, което той говори; неговото изказване съответства на неговите възгледи и на неговия морал. Но аз не бих му обръщам много внимание – казал, казал, това е.
Аз се учудвам на друго – на разговора за филм, който никой не е гледал, който никъде не е прожектиран, а вече го обсъждат. Пуснал се слух, че някой от трагедията на Ленинградската блокада, когато милиони страдаха и умираха от глад, прави комедия – и всички веднага наскачаха: блокадата на Ленинград е героична и трагична страница, а някой й се надсмива. А после ще се появи някой трезвен и ще каже: „Момент, кой се смее? Кой е видял филма? Кой е чел сценария? Кой може да говори по този повод?” Ще се окаже, че никой.
Подобно поведение говори много за състоянието на нашето общество, което живее със слухове, много обича да ги обсъжда и да им се наслаждава. И това не е първият пример. Според мен, не е това сега случаят, който трябва да се обсъжда широко. Колкото повече говорим, толкова повече значение му придаваме.
Елизавета Кирпанова
25 октомври 2018
Коммерсантъ:
В медиите и социалните мрежи продължава да се коментира злостно филмовият проект „Празник“, който, видите ли, се бил надсмивал над жертвите на ленинградската блокада. Над него приключва работа режисьорът Алексей Красовски, чийто дебют „Колекторът“ м. г. бе награден с „Ника“. В центъра на сюжета на „Празник“ е привилегировано семейство, което живее на широка нога, а в същото време неговите сънародници са на ръба на гладната смърт.
Тези вселени почти не се докосват, а ако се срещнат, трудно се разпознават. При това, нито проф. Возкресенски, работещ в секретна лаборатория и ползващ специално снабдяване, нито съпругата му, която не може да разреже кокошката без помощта на прислужницата, нито наивните им деца са изобразени като чудовища; те са видени обаче през хиперболичната оптика на социалната сатира. Ако авторът успее до края да удържи лавирането между реалност и гротеска, без да изпадне в карикатурата, може да се получи дълбок и обемен филм – сценарият, който прочетох, дава тази надежда. Но дори това да не се случи, няма основания за обвинения – особено дивашки на фона на обстоятелството, че още няма филм, а и никой от „прокурорите“ не е чел сценария.
Ако действието на тази история се развиваше в царска Русия или в елцинските 90-те, тя нямаше да предизвика възражения, а във втория случай не е изключен и прилив на ентусиазъм. Но сега се започна: кощунство, деградация на съзнанието, тържество на цинизма. По сигнал скокнаха троловете във фейсбук: да се отлъчи режисьорът от професията, да се набие, да му се счупят краката, да се набучи на кол… Включиха се, разбира се, и акулите от телевизионната пропаганда. Но най-силно впечатление ми направи коментарът на редови ползвател на интернет: „Какво може да се очаква от стоматолог…“ (първата професия на режисьора Красовски, вж. „Уикипедия“, незаменимият източник на знания).
А народните избраници, заседаващи в Държавната дума, не знаят друг език, освен: „да се забрани“, „да се възпрепятства“; в най-добрите класически традиции: „да се влачи и да не се пуска“. Филм още няма, а те вече изискват от Министерството на културата да го лишат от виза за разпространение, която от неотдавна стана действен инструмент на цензурата – да си спомним забраната на „Смъртта на Сталин“, също, прочее, комедия.
Провинилият се жанр, макар и да се смята за „лек“, всъщност принадлежи към почтените, дори има израз „висока комедия“. Зрителите за това не подозират или трайно са забравили, защото режисьорите с високо комедийно дарование почти престанаха да се раждат у нас, пък и в чужбина не са много. Не една и две класически за световното кино комедии са заснети върху военен, т.е. трагичен материал. Например, „Голямата война“ на Марио Моничели и „Голямата разходка“ на Жерар Ури. Такива филми в изобилие пълнеха екраните на 60-те, когато Европа лекуваше раните от Втората световна война. Появиха се и у нас – например, „Женя, Женечка и „Катюша“, и тогава също звучаха недоволните гласове на обявилите за несъвместими войната и смеха. Прочее, още през 1942 г. Ернст Любич снима в Холивуд една от най-добрите комедии за всички времена – „Да бъдеш или да не бъдеш“. Действието й се развива в окупирана Полша и поляците страшно се обидили, че режисьорът „се надсмива над военна трагедия“. Дори двайсет години след войната излизането на култовия филм по полските екрани е трябвало да се съпровожда с разяснителни думи на киновед.
Военно-лиричните комедии нервираха мнозина, но сатирата, насочена не само към враговете-фашисти, а и към псевдопатриотите, използвали войната за гешефт, веднага попадаше под подозрение. Обаче такива сюжети се появяваха дори по цензурното съветско време. Те влизаха като епизоди във филми, далечни от комедиите. Сметкаджии, бюрократи, „тилови плъхове“ се срещат в „Балада за войника“, в „Летят жерави“ един такъв се стреми срещу пари да се повози из Москва в линейка. Спомням си проспериращата еснафка от „Огледало“ на Тарковски, която взема обеците на героинята-интелигентка срещу храна; спомням си го и защото в „Празник“ иронично е обигран мотивът за кокошката, която трябва или да се заколи, или да се нареже. Жанрът на филма на Красовски изобщо не е никаква комедия, а е трагикомедия или трагифарс. Именно той е основополагащ в културата на ХХ и ХХI век, в която, за разлика от живота, няма място и за чиста трагедия (тази теза отдавна е доказана от театроведите).
Ако обикновените зрители, нападащи „скандалния“ проект, могат да бъдат заблудени, то властниците и обслужващите ги идеологически структури добре знаят на какво и защо се противопоставят с всички сили. Въпреки фактите и документите, те искат да почистят нашата история от нейния реален трагизъм, от всякаквите там соловецки камъни и т. н. Те се виждат като наследници на съветската система и инстинктивно я защитават. И за пореден път Гилдията на кинокритиците пое удара върху себе си, защитавайки „Празник“. Само че дали превъзбуденото общество ще чуе гласа на професионалистите?
Андрей Плахов
24 октомври 2018 г.
