Има диригенти, които ти внушават отрадното чувство, че спокойно можеш да се облегнеш на стола и да се концентрираш в музиката. Излъчват увереността на този, който знае, може, разчел е музикалния текст и е съумял да внедри прочита си в инструменталните проявления на оркестъра. С много други „мечтатели с палка в ръка” седиш нащрек – ще се чуе ли този или онзи глас, ще се проведе ли тази или онази линия, ще се случи ли музиката? Практическите срещи с тях и това, което те наричат изкуство, често са изпитание, от което човек си тръгва разочарован.
Отдавна Павел Балев е убедил артисти, оркестри и публики, че е автентичен диригент. Пътят му на музикант не е изпълнен с космически фойерверки, той малко говори, не занимава хората със себе си. Предпочита да се изразява през музикалния автор, а който разбрал, разбрал. Не можех да пропусна „неговата” Трета симфония „Божествена поема” от Скрябин (много рядка възможност тук), защото от срещите си с неговото изкуство знам, че ще бъда свидетел на смислен, умен подход към този автор, чиято музика може да бъде и е удобен плацдарм за бездарни спекулации с „романтичната емоция”.
Впрочем, самият абонаментен концерт на Софийската филхармония бе сполетян от внезапното заболяване на солиста Мариан Краев, а публиката се лиши от цигулковия концерт на Сибелиус. Остана интригуващото съчетание между Втория концертен валс за оркестър на Глазунов и Скрябиновия монумент – чувствена, меланхолично оцветена елегантност, която сякаш се вля в мащабната мистериозна трагика на симфонията. Тричастната крупна форма на Скрябин се изпълнява с атака между частите, с което над 50-минутната композиция се разгръща по-цялостно в своето прозвучаване. Както за драматургията на симфонията, така и за категоричния прочит на огромната първа част (обхваща повече от половината музикален текст), съществена свързваща роля играе императивното въведение към първата част „Борба” – властна, зловеща тема-епиграф в ниския слой на оркестъра – тромбони и туба, фаготи и контрафагот, чели и контрабаси, която се извисява през тромпетите като скулптура в сложен хармоничен контекст, за да се разтвори в хоризонталните фигурации на високи струнни и арфи, отразени в педалната звучност на останалите инструменти. Балев използва това своеобразно „стопяване”, за да постигне атмосферата на тревога и ужас, на мистериозност, изискана от композитора в партитурата в самото начало на неговия разказ. Скрябин, подобно на Малер, дава чести указания за характера на фразата.Това предполага тънко нюансиране на инструменталното движение, за да се реализира смисловата и емоционална артикулация на формата; изисква пределна концентрация от диригента и оркестъра. Балев „написа” драматичен, дори катастрофичен разказ с въздействаща вътрешна енергия, с великолепно функциониращи преходи между отделните фази на развитие. Звуковото изграждане балансира между дисциплинираната фраза и мощните ерупции на пластовете в музикалния разказ. В своята работа той държи и на полезния за изразността щрих, за неговото ясно „изричане” – детайлна работа, а в същото време, музиката течеше цялостна, недокосната сякаш, но точно такава, каквато трябва да се чуе. И надхвърляше очакванията чрез звуковата неутолимост – например, специфично разтърсващата кулминация в първата част, пълен оркестър, низходящи хроматизми във фортисимо, но и авторът изписал над петолинията „écroulement” (срутване) – като звуков синоним на ада. Всеки тематичен импулс и лайтмотив се появяваше неусетно, структурираше прочита, изплувайки от инструменталното многогласие на огромния Скрябинов оркестър. Във втората част – „Наслади”, диригентът предпочете по-плътния, но и леко приглушен звук… Така в романтичната пасторалност (удивително бистри сола на концертмайсторката Калина Христова в контекста на „птича” картина, изваяна от флейтите), където отново проехтява императивът на епиграфа (неговото лайт-присъствие е до края), преобладаваше пастелният рисунък като различна звукова възможност в емпирията на тълкуването. Всеки глас бе важен зи в третата част – „Божествена игра”, в която и вълните на емоционално въздигане, и светлите химнови моменти, и изненадващата „тристановска” безкрайност, така безкомпромисно и вълнуващо изваяна към финала, бяха зашеметяващи със стигащия до екстаз интензитет.
В концепцията на Балев няма нищо случайно. Не знам дали българските му колеги посещават негови концерти, но ми се струва, че доста елементи от неговото диригентско изкуство биха могли да им бъдат полезни. Е, идеите за смисъла на творбата, концепцията за нейната драматургия и реализацията й – това, естествено, е въпрос на личен прочит. Прочитът на Балев бе впечатляваща комбинация от структурна логика, екстазен характер на движението и прецизност в инструменталната игра на изработения от него оркестър.
