Атанас Ташев, „Обекти и алегории“, изложба живопис, галерия „Райко Алексиев“, 25 октомври – 10 ноември 2018
“Романтиката е сега в моторите“, беше писал Вапцаров през 40-те години на миналия век. Още по-рано, в началото на ХХ век, футуристите бяха първите, които възхваляваха в творбите си красотата на скоростта и машините. В годините на комунистическия режим красотата на машините беше превърната в естетическа норма. Машините бяха символ на прогреса, на мощното развитие на науката и техниката в „народните“ републики, на овладяването на природата от човека. Разбира се, в произведенията на социалистическия реализъм машините бяха под контрола на човека, те бяха инструменти на познанието и труда. Сцените с работници, работещи на машини в заводите, бяха често срещани. В ОХИ-тата от 50-те, а и по-късно имаше много картини, посветени на „социалистическия труд“, в които беше пълно с машини: кранове, багери, стругове, мотокари и т.н. Най-големите машини бяха самите заводи, които блестяха, огрени от слънце в индустриалните пейзажи.
Атанас Ташев, Шестцилиндров
Точно индустриалните пейзажи в годините на комунистическия режим се превърнаха в място за формалистични експерименти от много млади художници, дебютирали през 60-те и 70-те години на миналия век. От една страна, тези пейзажи бяха начин да покажеш, че приемаш идеологията и нейната естетическа програма, но, от друга, това беше начин да избягаш от директно пропагандните творби. Заводите и другите индустриални обекти бяха съвсем реална част от заобикалящия художниците роден пейзаж. Те не бяха лъжа като партизанските борби или светлите чувства на трудещите се към диктатора. Това, с което обаче индустриалните пейзажи бяха особено привлекателни за младите художници, беше възможността да експериментират с формата. Самата архитектура на заводите е модерна по дефиниция и позволяваше на художниците да се занимават с чисто „формалистични“ задачи в платната си. Най-ярък пример в това отношение са индустриалните пейзажи на Петър Дочев от този период.
Голямоформатните платна на Атанас Ташев, подредени в галерия „Райко Алексиев“, са продължение на тази линия в българското изкуство. Разликата е, че той се обръща към машините не по идеологическа принуда, а воден от естетически подбуди. Естетическият възторг от машините, както казах, не е нов. Ташев се възхищава от чистотата и строгостта на формата при машините и им придава монументален характер в картините си. Какви машини са това обаче? Определено машини, които вече са излезли от употреба; машини от вече „мъртво“ поколение. В този смисъл, платната на Ташев са заредени с носталгия по определен машинен дизайн, който вече е остарял. Той му върши работа в чисто пластически план със своите едри, ясни и категорични форми, тоест, служи като реалистична легитимация на собствените му формални търсения.
Картините на Атанас Ташев могат да се възприемат като израз на носталгия по един изчезващ индустриален свят и опит за неговото монументализиране пост мортем, но също и като носталгия по една монументална естетика, която днес изглежда доста остаряла. Носталгията по принцип е подозрителна в изкуството, защото лесно се превръща в инструмент за митологизиране и фалшифициране на определена действителност. В модата и дизайна тази носталгия се експлоатира по отработен начин, за да се въведе поредното ретро. В картините на Атанас Ташев носталгията по мощната форма се нуждае от ироничен контраст, за да избегне патетиката, която неизбежно я съпровожда.
Що се касае до алегоричния аспект на неговите платна, той изглежда неубедителен. Лостовете като алегория на властта. Фигурите на пластмасовите човечета в джагите като алегория на манипулирането на нашите животи от страна на Играчите – политици, бизнесмени, журналисти и т.н. Всички това са доста изтъркани от употреба образи на страховете на модерния човек. Съвременният начин на контрол на индивидите в нашите свръхмедиатизирани либерални общества изисква друг тип образи и алегории. Образите на поточните линии и тежките механични машини не са способни да изразят характера на съвременните властови техники на контрол.
