- Международен филмов фестивал в Ню Йорк
Помня стихове на някакъв съветски поет: „имаше първа любов, и втора, и трета, а първата неотдавна срещнах”. Двадесет години следя международния филмов фестивал в Ню Йорк и на 56-ото му издание в Лънкълн център любовта най-сетне дойде. Тя е най-важното. Всичко, което не е любов, предизвикваше по-скоро недоумение, отколкото отстранение или протест. Затова ще направя предварителни изводи. Окончателните ще направи комитетът за „Оскар” – почти всички чуждестранни участници в Нюйоркския фестивален маратон са издигнати за „Оскар” от своите страни. И тук е първата му странност – обикновено на фестивал трябва да бързаш, за да видиш това, което няма да попадне в американското разпространение. Сега основната част от филмите вече е в ръцете на Netflix. От една страна, няма проблем с разпространението, от друга – извращение е да се гледа панорамно кино на телевизионен или компютърен екран. Затова трябва да се следи програмата на кината. Филмите ще бъдат на голям екран, но както разбрах – не задълго. Две седмици. Това е условието на оскаровия комитет – в съревнованието може да участва само филм, който е показван в кино. В Кан избухна конфликт и филмите, създадени с участието на Netflix, не бяха допуснати в конкурса, тъй като Netflix се смята за производител на телевизионно кино. За първи път се сблъскваме със сериозно противоборство – разпространението не се радва на новия играч на кинопазара. И това е разбираемо – филмите, произведени от Netflix, рязко се различават от останалата продукция. Във всеки от тях се усеща равното дишане на художника, който не бърза за никъде и не се мъчи да съкращава нещо в угода на разпространението. Никой не го ограничава в нищо – мрежовият показ позволява филмът да се раздели на няколко серии и художникът не трябва да спира да работи. Това е нечувано, тъй като дистрибуторите винаги решават кое е по-добре за зрителя. И се намесват в замисъла. Освен това, те придобиваха правата за разпространение на филма, деформираха го и на самия автор му се налагаше да чака с години, за да получи правото да възстанови собствения си филм в първоначалния вариант. Нямам предвид техните игри около превода, когато по цензурни съображения разпространителят намаляваше остротата на диалога. Всеки зрител би могъл да оцени мащаба на бедствието с „Малкият Буда” на Бернардо Бертолучи. Четвърт век филмът беше на екран във вариант, съкратен с почти час. И когато правата се върнаха при автора, се появи т. нар. „режисьорска версия” – Бертолучи собственоръчно върна по местата всичко, което разпространителите бяха орязали. Такива „режисьорски версии” са много. Сега с Netflix всичко е така, както го е замислил художникът. И това е голям плюс.
И така, предварителните изводи.
Трийсет филма бяха показани в основната програма и около сто и петдесет – в съпътстващите. Имаше маса американски премиери. Три главни филма са безупречни, независимо дали ви харесват или не: „Фаворитката” на Йоргос Лантимос, „Рома” на Алфонсо Куарон и „Ван Гог: Пред портите на вечността” на Джулиън Шнабел. Всички ще бъдат в кината и на „Оскар”. Надявам се Куарон да победи.
„Рома” е чернобяло описание на живота на семейство в Мексико през 1970 г. Някаква голяма къща, семейството са татко, мама и четири деца, тъща, прислуга (готвачка и бавачка), кучета… Всеки ден е едно и също. И всеки 20 минути са като цезури във фуга на Бах – спирки в повествованието – прекъсване – заради намесата на стихиите. Например, земетресение в Мексико… И така монотонно и последователно е до края на филма – всекидневната рутина е прекъсвана от буйството на стихията. И на финала, когато семейството е отишло на плаж, океанската вълна е пред теб като стена, а ти сто пъти си казала, че не умееш да плуваш, да направиш крачка в бурния океан си е направо постъпка. Равна по дух на стихиите. Да влезеш в океана, да прихванеш давещия се и да го извадиш на брега. За да започнеш на сутринта отново рутинната работа. И бавачката извършва тази постъпка. И става равна на тези стихии.
Невероятен филм. Куарон казва, че това е неговото детство. Че това е неговата страна, неговият район Ла Рома, неговият дом, неговите оживели близки. Трудно е да се гледа този филм, но е задължително.
„Ван Гог: Пред портите на вечността” на Шнабел видях на закриването на фестивала. Да се гледа е мъчително и скучно, но е необходимо, тъй като всичко е много сериозно. Създателите му не флиртуват със зрителя и не се боят да покажат колко са отвратителни „обикновените хора”, „народът” на Франция, унищожил своя художник, с когото днес се гордее и търгува. Филмът е биографичен – в кадър са Винсент ван Гог и неговите страдания. До самата му смърт. Да си призная, досега не знаех колко чудовищно е починал. Тъй като събитията се развиват в хронологична последователност, филмът е лишен от привичния наратив. Композиционно той е набор от „винетки”, както поясни на пресконференцията Джулиън Шнабел. Разпръснатите епизоди от живота на художника са органично разделени от черни дупки, които са характерни за самия герой. На Винсент му причернява пред очите, изгубва съзнание, а после идва на себе си и открива, че е на друго място. Безрадостни са тези места – окаяни стаи, лудници. И навсякъде, ако не рисува, Винсент говори, че му се рисува. Животът, в който е отлъчен от света, цвета, четките и платната, е изтезание. И рисува малко. Повече седи с усмирителна риза. Това е непоносимо за гледане. Известният американски актьор Уилям Дефо се наслаждава на ролята – вижда се и от присъствието му на екрана, и от поведението му след прожекцията, когато излезе на сцената. Разбираемо е – такава роля идва веднъж в живота. Диалозите за изкуството са съвременни и органично се вписват в сюжет със стогодишна давност. Винсент вижда себе си като човек и художник от утрешния ден, обърнат към зрителя и ценителя, който все още не е роден – фактически към нас, хората в залата. А народът, който го трови и унищожава, е още по-съвременен от художника. Но излизаш от прожекцията с ясното съзнание, че Винсент не е Рубльов, а Шнабел не е Тарковски. Прочее, да посъветвам всички да гледат съветския филм, макар че вече е късно.
Така че главните особености на фестивала са три: активното излизане на Netflix на сцената, филмите-предложения за „Оскар”, обръщането на авторите към миналото.
От филм във филм – по избор – зрителят може да се отправи или във времето на Гоген-Ван Гог в слънчевите поля на южна Франция, към лоши хора и малоумен художник, или в град Мексико от 70-те в „Рома”, или в Полша през 50-те в „Студена война” на Павел Павликовски, или към английската кралица Ана в резиденцията, която се е променила малко за сто години във „Фаворитката”. Най-близък по време до нас е „Неигрално” на Оливие Асаяс, където парижаните – писатели-издатели, са узнаваеми, но разгърнати в спомени и необременени от дрънкалките на фирма Apple. Те планират да правят нещо в блогове и повече говорят за секс, отколкото „постват картинки”. Кинонаблюдателите датираха събитията във филма през 2001 именно по тези подробности. Прочее, днес за секс вече не може така да се говори. Движението #metoo даде нов обрат на историческото време и нов начин да се датират събитията във филма.
С времето и фактурата играе още един европейски режисьор. Странният филм „Транзит” на Кристиан Петцолд дразни, сякаш го гледаш през счупени очила. Изображението се раздвоява и това е нов подход: в кадър е днешен Париж, а героите на филма преживяват драма по време на война. Те са в 1940 г. Втората световна война, трябва да бягат, да се крият и да се спасяват, а те се разхождат в съвременни дрехи из съвременен Париж. Живеят в очакване на виза, която ще им позволи да избягат от окупираната Франция там, където няма фашисти. Сюжетните разклонения ще спестя, но очакването на виза и чуждата любов неволно извикват в паметта безсмъртния „Казабланка” на Майкъл Къртис, заснет през 1942 г. Към края „Транзит” приема формата на римейк, заснет от бедни за бедни, които никога не са виждали Ингрид Бергман и Хъмфри Богарт. Ако си спомняте, там героят Рик се отказва от любимата жена и й помага да се събере със съпруга си. Самолетът се издига в небето заедно с любимата, а благородният Рик остава на земята, давайки възможност на залата да ридае над неговата саможертва. Сега влюбените отплават на кораб. Богарт-за-бедните е прекрасен, но режисьорът е безпощаден: корабът с любимата потъва, атакуван от немска подводница. Може да трепнеш, но не и да ридаеш – из Париж бродят сирийски бежанци, които охотно са станали масовка на Петцолд, и състраданието се сменя от недоумение.
Италианският филм „Щастлив като Лазар” е на млад автор – Алисия Рохвахер е режисьор, сценарист и актриса. Направен е с любов – за мил и добър глупак, който изобщо не знае в кой век живее. А когато узнава, не се учудва много. Не мога да кажа „бързайте да го видите”, но се радвам, че го гледах. Отношенията с времето във филма са построени изобретателно и причудливо: героят живее днес в глухо планинско село, което сто години не знае нищо за промените в света. А когато полицията спасява всички и героят се спуска в подножието на днешния свят, в съвременен град, само зрителят разбира какво вижда Лазар. Но няма как да му помогне. Присъства елемент на изтезание, когато съзерцаваш чуждите страдания без възможност да помогнеш. И, разбира се, цялата съвременност на Италия е показана през мургави бежанци – мошеници и крадци.
В работата с времето Алфонсо Куарон превъзхожда всички. Освен чернобелите кадри, подвижната му камера съумява да предаде усещане за суров материал, заснет за живия живот, и това почти срива границата между изкуство и реалност. Както и съкращава разстоянието между минало и настояще. Това е единственият филм, за който не се боя: няма да остарее и винаги ще бъде такъв – вибриращ, сякаш е земя, затихваща под краката след земетресение.
Събития бяха увенчаните от Европа призьори. „Студена война” на Павел Павликовски, кандидатът на Полша за „Оскар”, „Крадци от магазини” на японеца Коре-еда, удостоен със „Златна палма”, „Изгаряне” на южнокорееца Ли-Чан дон, на който предвещаваха всички награди на журито в Кан, но не получи нито една. Всеки от тях заслужава внимание и може да бъде видян. Това е зряло и професионално кино, което запознава с нови страни, сюжети, характери, неочаквани обрати. Но филмите са трудни за издържане – монотонни са, дълги, бавно размотаващи кълбетата на сюжета. Френската подборка е обичайната: познатите от години мили лица и имена – Жулиет Бинош, Оливие Асаяс, Луи Гарел, който сега не само е в главната роля, но и дебютира като режисьор. Жан-Люк Годар не дойде на своите 87, но е монтирал филма си. Благодаря на хората, които са му помогнали, но това, разбира се, не е филм. „Книгата за образи”, както е озаглавил своето произведение, е набор от визуални послания, неадресирани към никого. Знам, че истинските поклонници на Годар изгледаха по два пъти това прощално платно на Майстора.
Един филм не гледах и няма да гледам – „La Flor”, създаден в Аржентина от режисьора Мариано Линас. Времетраенето му е 807 минути. Разделиха го на три прожекции, всяка с антракт от по два часа, но аз отказах да отдам почти денонощие от живота си на запознанството с този епос, според критиците в Аржентина.
Както е казала Нина Берберова, когато отказала в Принстън да погледне електрическата крушка на Едисън: „Нека да има нещо, което да не съм видяла”.
В новом свете, 18 октомври 2018 г.
