Деветдесетгодишният юбилей на Столичната библиотека е добър повод да се направи равносмeтка на постигнатите успехи, сравнение с по-добрите, планове за бъдещото развитие. Събитията от миналото остават в служебните отчети и доклади, но и в паметта на хората, чиито разкази оживяват сухите факти. Понякога спомените на съвременниците дават по-интересни сведения, не намерили място в официалните документи. В архива на Столичната библиотека се пазят разказите на Величко Вълчев и Елка Симеонова [i]за живота на Библиотеката през 40-те години на миналия век – пълноценни, но и много трудни години.
Сградата
На 1.12.1941 г., понеделник, тогавашният кмет инж. Иван Иванов открива Столичната библиотека, която се настанява за първи път в самостоятелна сграда на пл. „Бански” № 3. Дотогава тя сменя няколко адреса, но винаги е приютявана в тесни и непригодни помещения. Сигурно са били наистина много неподходящи, щом служителите се радват на новата обстановка, детайлно описана от Елка Симеонова: „През 1941 г. библиотеката беше на пл. „Бенеш” 3 (старото име на несъществуващият днес пл. „Бански”, намирал се на мястото на ЦУМ) – стара сграда, неприспособена за библиотечна дейност. На партера беше разположена читалнята; горе, близо до тавана, имаше балконче и това беше складът с книгите за домашен прочит. Книгите бяха подредени на стелажи в крайно неудобна обстановка, защото балкончето беше много ниско и ние се движехме превити, дори пълзяхме. Освен това, за да не нарушаваме тишината на читалнята долу, бяхме обути в терлици. На етажа на балкончето отвън имаше коридор, който идваше от стълбището и беше много тесен, тъмен и задушен. Там се получаваха книгите за домашен прочит. Каталозите се намираха в коридора срещу гишето. Периодиката беше подредена в мазето. Читалнята беше една зала, не много голяма. На най-горния етаж направиха архив към библиотеката.”
На 30.03. 1944 г. върху сградата на Библиотеката пада запалителна бомба и тя изгаря. След войната е настанена в „една пострадала от бомбите къща на ул. „Славянска” № 13 (къщата на ген. Никола Бочев). Разказът на Елка Симеонова продължава „При ремонта участвахме и ние. Навън – 20 градуса, ние с кожухчетата изнасяхме варта навън и внасяхме материали на майсторите да работят. После изчистихме всички помещения, пренесохме оцелялото и с един много малък фонд от около 2000 книги открихме новата библиотека на „Славянска” с един коктейл. По това време възможностите бяха ограничени, колежките бяха приготвили нещо за почерпка. Бяха поканени писатели, художници – един такъв културен елит на София.”
Директорите
През 1941 и 1942 година директор на Библиотеката е Орлин Василев, а от края на 1942 до 1944 г. директор е Панайот Савов. В управлението участват през различни периоди и Петър Славински, и Стефан Станчев. За тях разказва Величко Вълчев. „Ако Петър Славински, Стефан Станчев, Панайот Савов внасяха в колектива една ведра, приятна атмосфера, тъй нужна за плодотворна работа, то Орлин Василев се стремеше да поддържа дисциплината с прекомерна строгост, понякога с драстични похвати… Веднъж при дежурната в читалнята беше дошла нейна близка и двете разговаряха тихо. Влязъл в читалнята, Орлин свъси вежди и викна силно:
– Госпожице, вън! – и след това продължи да укорява с гръмливия си глас.”
Според други спомени (Владимир Свинтила), Орлин Василев май съзнателно е поддържал образа на строг, но всъщност е бил добронамерен и добър ръководител. Отстранен е от длъжността по политически причини. На негово място е назначен Панайот Савов – мил и възпитан човек, който се отнасял с уважение към всеки служител. По време на бомбардировките на София той остава в библиотеката и когато там избухва пожарът на 30. 03. 1944 г., той се опитва да го потуши сам.
След 9 септември1944 г. за кратко директори на Библиотеката са Петър Славински, Николай Стайков, Младен Исаев, Димитър Йоцов.
Книгите
Четиридесетте години на миналия век са период на активно изграждане на фонда на Столичната библиотека. За това разказва Величко Вълчев.
„Въпреки тежкото финансово положение, столичната община отпускаше щедри суми за набавяне на нови книги. В писмо на столичните училища се съобщаваше да предадат на Градската библиотека ученическите библиотеки, за да може тя да обслужва по-голям брой читатели. На мен и на Иван Сестримски ни беше наредено да опишем и приемем библиотеката на училище „Иван Денкоглу”. В нея се съхраняваше библиотеката на големия български благодетел…Споменът за тази наша дейност и досега ни тежи в известен смисъл – не затова, че сме изпълнили едно предписание на столична община, а защото при пожара от 30. 03. 1944 г. изгоряла и библиотеката на Денкоглу.
Все по това време ръководството на Столичната градска библиотека и архив се зае със събиране на личните архиви на видни учени, писатели и общественици, работили в София. Величко Вълчев с радост приема тази задача, защото му възлагат срещата с любимия му професор Александър Теодоров- Балан. Вълчев предава официалното писмо от Библиотеката, но академик Балан иска да се провери дали дарената от него преди време книга е запазена. За съжаление, не се открива посоченото заглавие, въпреки щателното търсене. И „Колкото първата ни среща беше приятна, толкова втората беше тягостна. След кратко мълчание, Балан каза:
– Щом не е инвентирана и запазена такава ценна книга, как да имам доверие и да дам за съхранение архивните си материали и други книжа?
Не беше сполучлив и опитът ми да получа личния архив на Емануил Попдимитров, при все че за срещи с него отделих много повече време. Когато го посетих за първи път, Попдимитров ме посрещна с радост. Идеята да предаде на съхранение своето богато архивно наследство беше и негова. Беше го подредил в кутии и папки. Освен ръкописите на многобройните си произведения, авторът на „В страната на розите” имаше и ценна епистоларна сбирка.” С неудобство писателят помолва за малка сума срещу архива си, която му е необходима „за да се церя”. Бюрократични изисквания забавят помощта и Емануил Попдимитров почива на 23.05 1943 г. на 58 години.
Елка Симеонова допълва: „По време на евакуацията се занимавахме с още една дейност. На гражданите, които искаха да спасят библиотеките си, но не можеха да се справят сами, ние приемахме книгите, а след евакуацията им ги връщахме, а те ни оставяха като дар част от тях. Една от тези библиотеки беше на проф. Михалчев. Семейството му беше евакуирано, не присъстваше, когато отидохме в дома му с камион, извадихме книгите и ги закарахме в Драгалевци… След като почина Кирил Христов, жена му ни подари неговата библиотека. От бившата „Обществена безопасност” на Лъвов мост” получихме около стотина книги – помня, че аз ходих да ги взема. Те бяха нелегални издания отпреди 1944 г. – отваряш и четеш, да кажем, „Джек Лондон”, започва някое негово произведение и някъде навътре започва прогресивна литература, няма нищо общо с обявения на корицата автор.”
Евакуацията на библиотеката
Библиотекарите
В Библиотеката през 40-те работят известни личности, тогава млади и не дотам известни – Павел Вежинов, Богомил Райнов, Матвей Вълев, Иванка Димитрова, Росица Босева, Богомил Нонев. Само трима от библиотекарите са били с библиотечно образование, но всички е трябвало да имат препоръка, за да работят там. Величко Вълчев с гордост споменава, че неговата е от Петър Динеков, тогава асистент в Софийския университет. „Те (Орлин Василев и Петър Славински) бяха създали един сплотен колектив. Сътрудниците работеха с желание, проникнати от съзнанието за културното дело, на което се бяха отдали в тревожните и тежки времена. Ние запазихме един към друг най-добри чувства и уважение дълги години, след като не бяхме вече на работа в Градската библиотека. Когато след Девети септември се срещахме, спомняхме си за това толерантно, колегиално отношение и взаимно уважение. И обикновено при такива срещи си признавахме, че никога вече не се случи да работим при такова разбирателство и приятелство.” – Величко Вълчев.
С добро чувство за тези години, но и за трудни моменти, си спомня и Елка Симеонова. „Наредиха ни да разнасяме книги по болниците на ранените във войната войници. Това бяха най-трагичните ни работни дни. Натоварваха ни в един камион с книгите и всеки ден от сутрин до вечер посещавахме Александровската болница и други болници. Най-голяма беше в Горна баня, Бузема. По-скоро с усмивките и с младостта си помагахме на тези войници, отколкото с книгите. И с каквото можехме, им помагахме в последните часове на живота – да им кажем някоя дума, да ни погалят по ръката… Беше много тягостно. В Драгалевци (където Библиотеката е евакуирана) организирахме среща с читатели и писатели. Кои бяха те? Кирил Христов, Боян Болгар, Петър Славински, Младен Исаев. Имахме успех с тези срещи. Те говореха пред читателите – разказваха спомени из живота си, споделяха за книгите, които пишат, и после ние им поднасяхме букет.
Естествено, аз бях свикнала с хората от библиотеката и всички новопостъпили колеги имаха спомени, че съм ги посрещала внимателно и любезно. Когато бяхме на „Славянска” 13, бях стопански отговорник – това беше по времето на купонната система. Снабдявах колегите си с хранителни продукти, със стоки, които трудно се намираха тогава – брашно, олио, ябълки, тенджери, с мъжки връзки… На големите празници Нова година, Осми март водех колектива в най-големите ресторанти на София да празнуваме там. Освен това, в библиотеката постоянно устройвахме разни празненства по различни случаи. Купувахме си колбаси, правехме си сандвичи… По случай Нова година съм канила камерния оркестър „София” и те с фракове са идвали в нашата читалня на „Гурко” 1 – идвали са два пъти, после им подарявахме по бутилка шампанско. Танцувахме, за танците съм канила оркестъра на Сашо Михайлов, те идваха с голямо удоволствие. До 3 часа през нощта сме танцували и хора се спират на улицата да видят какво става горе. Много хубаво сме си прекарвали. През годините, когато съм била в Библиотеката, имаше хубав колектив – нямаше разправии, нямаше неразбория… Така живеехме. Добър колектив, добра работа.”
[i] Величко Вълчев работи в Столична библиотека от 1942 до 1944 г. След това в Народна библиотека „Кирил и Методий” и в къщата-музей „Иван Вазов”, изследовател на живота и творчеството на поета. Елка Симеонова работи в Библиотеката от 1941 до 1983 г. Запазен е оригиналният правопис на цитатите.
