На 10 ноември 1928 г. световната война се завръща в спомените на германците. Десет години след края на битките вестник „Фосише цайтунг” започва да публикува роман, отхвърлен през пролетта от известния издател Самуел Фишер, защото никой не искал вече да чете за страдания и смърт.
По онова време в Германия се живее сравнително добре. Германците са преживели революцията, опитите за преврат отляво и отдясно, окупацията на Рур, инфлацията, възхода на Хитлер и временното му овладяване. Те проклинат Версайския мирен договор, но са се научили да живеят с него, макар и скърцайки със зъби, могат да се поздравяват с нова конституция, нов Райхстаг и нов Райхспрезидент, герой от войната. Във вътрешнополитически план до известна степен цари спокойствие, а във външнополитически – управляващите бавно възстановяват позициите си в международната общност. Да, при германците положението отново се подобрява, като повечето от тях отново имат твърда почва под краката си.
Но ето че се появява „На Западния фронт нищо ново“ и с грозно пропукване се завръщат дълбоките разделителни линии от 1918 г. – така сякаш никога не са изчезвали.
За кратко време „На Западния фронт нищо ново“ на Ерих Мария Ремарк постига сензационен успех, а Самуел Фишер ще се изяде от яд заради най-голямата си издателска грешка. Очевидно германското общество жадува някой да му разкаже войната през погледа на младия войник Баумер и приятелите му, иска да види грозната истина от окопите, безсмислието да умреш в огромната машина за смърт. „На западния фронт нищо ново“, издаден от „Улщайн” през 1929 г., се превръща в най-продавания роман на немски автор дотогава.
Ремарк иска да разкаже за едно поколение, „унищожено от войната – макар и разминало се със смъртта по бойните полета”. За героите в романа няма нищо ценно и свято, те познават единствено насилието и смъртта. Те са загубили всякакви перспективи за бъдещето, парализирани са от артилерийския огън. Ремарк не анализира причините за войната и не заема политическа позиция.
Но романът почти изцяло е разбран и интерпретиран политически. Консерваторите и националистите смятат, че той „осквернява“ паметта за загиналите по бойните полета; националистическият автор Ханс Зьоберлейн говори за нанасяне на „повторен удар“. Либералната преса приветства възпроизведения ужас и се надява той да има отрезвяващ ефект. Левите негодуват срещу „пропагандирането на войната в мирно време”, комунистическият вестник „Червено знаме” критикува мълчанието за „причините за войната, които се дължат на политикоикономическите предпоставки за съществуването на буржоазното и капиталистическо общество”.
Не след дълго и спомените за ноември 1918 г. се завръщат. Ден преди отпечатването на първа част на романа във „Фосише Цайтунг“ на 9 ноември 1928 г., министърът на вътрешните работи Карл Зеверинг (социалдемократ) държи реч по радиото по повод десетата годишнина от революцията. Той е наясно как десницата възприема този ден:
9 ноември 1918[1] г. беше денят, в който измъчваният народ, нямащ повече доверие в своите управляващите, реши да стане ковач на собствената си съдба … (…) Който празнува 9 ноември, не чества делото на няколко въстаници, а деня, в който бе щурмувана една нова Германия, деня, в който народът издържа теста за политическа зрялост и готовност за самоуправление. Републиката – това е мирът.
Но новата Ваймарска република не обявява 9 ноември за празник, макар че националните празници могат да се броят на пръстите на едната ръка. От 1921 г. като национален празник започва да се чества 11 август – денят, в който през 1919 г. е подписана новата конституция. Сякаш републиканците не желаят да си спомнят раждането на Републиката, тъй като още от самото начало десните ги ругаят и наричат „ноемврийски престъпници“. В спомените си писателят Себастиан Хафнер пише: Чувството след 9 ноември 1918 г. не беше празнично, по-скоро имаше усещане за недоволство, поражение, страх, объркване, денят се свързваше със спомени за безсмислени стрелби… и лошо време.
Факт е, че дълго време ноември 1918 г. не се е смятал за утвърждаващо събитие в историята на Германия. Свързвал се е единствено с първия демократичен режим в Германия. Днес обаче нещата изглеждат по-различно. Тази втора германска революция след 1848/1849 се случва точно преди 100 години и към такъв тип годишнини интерес имат не само историците.
До неотдавна историкът Александер Галус оплакваше съдбата на тази „забравена революция”, но днес не може да се говори за липса на интерес от страна на изследователите. Пишат се монографии, а има и немалко обществено любопитство. И като цяло, революцията е представяна в по-положителна светлина от преди.
Изглежда вече старите обяснителни модели на ранната Федерална република са изживели своето време – например тезата на Карл-Дитрих Ердман от 1955 г., че по онова време изборът е бил само между болшевизъм и стари консервативни елити, приели модела на западната демокрация, или да кажем научните твърдения на изследователите от ГДР, че Германската социалдемократическа партия е „предала“ революцията.
Но и днес, както и преди, се водят дебати за „пропуснатите възможности“ и се премислят вариантите за „третия път“. Гледната точка започна да се разширява веднага, щом историята на Ваймарската република престана да бъде разглеждана от нейния край. Дълго време това бе обичайна практика, заради която основателите на Републиката бяха обвинявани в безброй прегрешения – например, че са знаели за предстоящия възход на Националсоциалистическата германска работническа партия, за диктатурата на Хитлер и престъпленията му срещу човечеството.
В същото време, днес историците са по-склонни да подчертават отвореността на историческата ситуация … Но преди всичко, изследователите акцентират върху гигантските задачи, пред които са били изправени политиците в онези седмици между ноември 1918 г. и началото на февруари 1919 г., когато във Ваймар е свикано Националното събрание, създало новата републиканска конституция. В този период всеки ден са се случвали важни неща, понякога теглещи хода на историята в съвсем различни посоки.
Ако в Германия са искали радикална революция с насилствена смяна на елитите, идеологията, политическата организация, икономическия и обществен ред, то е било достатъчно да се погледне случващото се след Октомврийската революция през 1917 г. в Русия: радикално завземане на властта от първоначално малка група болшевиките, брутално премахване на бившите властови центрове, хиляди убити, ликвидиране на царя, отчуждаване на земи и църкви. Накратко, Западът поглежда в бездната. Той вижда ужас, терор и хаос. Никой не иска това в Германия. И все пак, изведнъж избухва революция.
Германската империя (1871-1918) загива от изтощение. Вилхелм II напуска Берлин. Но въстанието не се вдига в столицата, а във Вилхелмсхафен и Кил, където огромен брой моряци се отказват да влязат в последна, безсмислена битка срещу англичаните. Моряците се съюзяват с работници от фабриките и всички те имат едно желание – най-накрая да се спре с войната, убийствата и страданието. Вълшебната дума е „мир”. Основават се работнически и военни съвети, делегации пътуват из цялата страна, а в първите дни на ноември революционната треска завладява Северна и Централна Германия. На 7 ноември в Бавария, след повече от 700 години управление, безшумно пада династията Вителсбах, а социалдемократът Курт Айзнер обявява Бавария за независима република.
На 9 ноември в Берлин се развяват червени знамена. В града маршируват ликуващи военни и работници. Без да е оторизиран, канцлерът Макс фон Баден обявява абдикацията на императора и след това – без каквито и да е правни основания – предава поста на председателя на Германската социалдемократическа партия Фридрих Еберт. А той, мразещият революцията „като греха”, се оказва в първите й редици. Обявява се за възстановяване на реда и избягване на хаоса.
А когато същия ден партийният му другар Филип Шайдеман обявява републиката, Еберт побеснява. Каква ще бъде Германия, не може да реши никой друг, освен Националното събрание, казва Еберт. За него приемствеността е по-важна от промяната.
На 9 ноември няма ексцесии, не падат глави, старите властови елити остават на постовете си и служат на новото правителство. Сега обаче социалдемократите и цивилните лица трябва да носят отговорност за катастрофата, в която кайзерът и военните са вкарали германците.
Два дни по-късно, на 11 ноември, оръдията замлъкват. И Карл Зеверинг се оказва прав, като казва през 1928 г.: „Републиката – това е мирът”. Световната война е приключила. Това е достатъчно за мнозинството от германците. Но все пак – само мирът не създава република.
Зюддойче цайтунг, 03.11.2018
–
[1] На тази дата кайзерът абдикира и Германия е обявена за република.
