„Кризата на момчетата: Защо нашите момчета не се справят и какво можем да направим по въпроса“ на Уорън Фаръл и Джон Грей. BenBella, 493 с., $25.95
„Изцеряване от омразата: Как младите мъже потъват и изплуват от насилствения екстремизъм” на Майкъл Кимъл. University of California Press, 263 с., $29.95
„Бялата американска младеж: Моето пропадане в най-жестокото насилствено хейтърско движение в САЩ и как излязох оттам” на Кристиан Пиколини. Hachette, 275 с., $15.99
През март 2018 година в „Мъжете в Америка“ – предаване от четири части по Фокс Нюз – водещият Тъкър Карлсън сяда пред американското знаме и изброява редица негативни тенденции, засягащи емоционалното благополучие на мъжете в училище и в работата. Карлсън споделя пред зрителите, че в сравнение с момичетата, момчетата много по-често не се справят в училище, страдат от синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност (и вземат лекарства за това, което по-късно носи риск от депресия), играят видео игри, качват наднормено тегло, не успяват да вземат шофьорска книжка, пристрастяват се към алкохола или опиатите, стават масови убийци, извършват и други престъпления, отиват в затвора и умират от свръхдоза или самоубийство.
През 1970 г. 58% от студентите в колежите и университетите с четиригодишно обучение са били мъже; през 2014 г. този процент е паднал на 43%. Жените получават повече докторски степени от мъжете и са мнозинство в университетите по медицина и право. Освен това, 2.5 пъти е по-вероятно млада и неомъжена жена да си купи собствен дом, отколкото неженен мъж, който по-често живее с родителите си.
Карлсън не споменава наскоро излязлата „Кризата на момчетата: Защо нашите момчета не се справят и какво можем да направим по въпроса“ (The Boy Crisis: Why Our Boys Are Struggling and What We Can Do About It) от Уорън Фаръл и Джон Грей, но и в нея се дава богат набор от подобни статистически данни. В гимназията момчетата получават 70% от тройките и двойките, за тях е по-вероятно да бъдат отстранени от училище в сравнение с момичетата и е по-малко вероятно да завършат или да бъдат избрани да произнесат официалната реч при завършването на випуска (в 70% от случаите прощалната реч се пада на момичетата). Други изследвания показват, че момчетата са по-малко склонни да се чувстват добре в училище и по-рядко смятат, че оценките са важни.
Карлсън се оплаква, че медиите мълчат по тези проблеми. Той обвинява публичните личности, които според него се фокусират твърде много върху жените: Барак Обама, Хилари Клинтън, демократите и факултетите на „либералните“ университетски програми за изследвания на пола. (Епизодите от предаването на Карлсън са излъчени по време на Месеца, посветен на историята на жените[1]). В подкрепа на тезата си той се консултира с провокативния и популярен клиничен психолог от Университета на Торонто Джордан Питърсън, който настоява, че всеки разговор за „равенство, многообразие и приобщаване“ трябва да се смята за „индоктриниране“ и за важна причина момчетата да се отдръпват от училища с учебни програми, споменаващи тези три думи. И Карлсън, и Питърсън смятат, че това да си мъж се омаловажава от либералите и се защитава от консерваторите.
Карлсън пропуска да спомене, че през 2016 г. жените получават 80,5 цента от всеки долар, който един мъж получава при целогодишна работа на пълен работен ден (разлика, която се увеличава с повишаване степента на образование), както и че две трети от работниците с минимални заплати са жени. Все още се увеличава броят на мъжете, които постъпват в колеж – тоест, в сравнение с жените, завършили бакалавърска степен, мъжете са намалели от 1970 г. насам, но в сравнение с мъжете през 1970 г., в днешно време по-голямата част от завършилите бакалавърска степен са мъже. Карлсън до голяма степен пренебрегва и класовите и расови различия, които изострят разликите по полов признак.
Икономистът Дейвид Отър от Масачузетския технологичен институт и негови колеги съавтори констатират в изследване, посветено на двойки братя и сестри от Флорида, че разликата между половете по отношение успехите в училище е по-голяма сред бедните, отколкото сред богатите. Момчетата, чиито майки са с по-ниско образование и доходи, имат по-ниски оценки в сравнение със сестрите си, отколкото момчетата на по-образованите и заможни майки.
Тези статистически данни не могат да бъдат отхвърлени като преувеличена реакция на феминизма. През последните три десетилетия животът на мъжете претърпява „тектонична промяна“ – според определението на Дейвид Отър и съавторката му Мелани Васерман. В сравнение с жените, все по-малко мъже получават бакалавърска степен, въпреки че повече от всякога за работните им места се изисква диплома от колеж, включително за много стартови позиции, за които преди се е изисквало само диплома за гимназиално образование. Сред мъжете между 25 и 34-годишна възраст 30% имат бакалавърска или по-висока степен, докато сред жените в същия възрастов диапазон процентите са 38%.
Цената, която се плаща заради това неизгодно разминаване, само нараства с течение на времето: от новите работни места, създадени между края на рецесията и 2016 г., 73% са заети от кандидати с бакалавърска или по-висока степен. Все по-малка част от мъжете се възприема като част от работната сила; между 1970 г. и 2010 г. процентът на възрастните мъже, които работят или търсят работа, спада от 80% на 70%, докато този на възрастните жени нараства от 43% на 58%. Повечето от мъжете, които отпадат, нямат бакалавърска степен. Все още не сме се замислили сериозно над тези промени и няма причина да не го направим, като едновременно с това отбелязваме успехите на американските момичета и жени.
Предупрежденията за проблемите, пред които са изправени момчетата, не са нови. През 1999 г. журналистката Сюзън Фалуди, носителка на „Пулицър“, привлича общественото внимание към проблемите на мъжа със своята изпълнена със състрадание книга: „Измамен: Как американският мъж беше предаден“ (Stiffed: The Betrayal of the American Man). В нея тя твърди, че разселилите се из страната занаятчии, ветераните от войните, проблемните „лоши момчета“ и други мъже вече чувстват, че в света, който са смятали, че притежават и управляват, ценности като усърдие, почтеност и лоялност вече не са от значение. Но самата „парадигма на съвременната мъжественост“ – че мъжете са господари на съдбата си – пречи на мъжете „да намерят решение на дилемата си“, твърди Сюзън Фалуди. Мощните социални и икономически промени, чието въздействие някак не се признава, „имат много по-голяма връзка с [мъжкото] нещастие“, пише тя, „в сравнение с най-новите съдебни решения за сексуален тормоз“. Първите сериозни изследвания, посветени на момчетата в класната стая, които Питърсън сякаш осмива, са правени от учени като видния социолог Майкъл Кимъл. Той изследва американския мъж и книгите му „Земя на мъжете“ (Guyland, 2008) и „Сърдити бели мъже“ (Angry White Men, 2013) предшестват предупрежденията на Карлсън. А в последната си важна и трогателна книга „Изцеряване от омразата: Как младите мъже потъват и изплуват от насилствения екстремизъм“ (Healing from Hate: How Young Men Get Into—and Out of—Violent Extremism) Кимъл свързва кризисната ситуация, изживявана от мъжете, с престъпленията от омраза.
Обвинението, че американците са „индоктринирани“ да отбягват проблемите на мъжете, не е ново. В своя бестселър от 1993 г. „Митът за мъжката мощ: Защо мъжете са полът за еднократна употреба“ (The Myth of Male Power: Why Men Are the Disposable Sex) Уорън Фаръл, дотогава виден поддръжник на феминистките движения от 70-те години, твърди, че феминизмът е превърнал мъжете в граждани от втора класа. Кимъл нарича тази книга „библията“ на много от днешните активисти за правата на човека, а социологът Питърсън цитира Фаръл и си признава, че е повлиян от него.
В „Кризата на момчетата“ Уорън Фаръл и Джон Грей (авторът на книгата от 1992 г. „Мъжете са от Марс, жените от Венера“) се съсредоточават върху основната според тях причина за проблемите, пред които мъжете са изправени: по-слабите контакти между момчетата и техните бащи, непредвидено последствие от високия процент на разводите в Америка. Някои деца на разведени двойки живеят с доведени бащи, но две трети от тези бракове се разпадат. Известно време след развода на родителите си момчетата са особено склонни към депресия и имат по-агресивно поведение.
В приложение, в което се изброяват предимствата на добрите и присъстващи бащи, авторите включват подчертаната способност за емпатия, забавения момент на удовлетворение на желанията, избягване на случаите, в които ставаш жертва на тормоз или самият ти тормозиш някого. Проучване на факторите, които понижават престъпността при тийнейджърите, установява, че самото „присъствие“ на таткото е с по-съществено значение от финансовата му подкрепа или дори от „заниманията му със сина“ (игра или четене). Фаръл и Грей се концентрират върху биологичните бащи в традиционните бракове, но други проучвания показват, че доведените бащи също са от полза за момчетата. Едно подробно количествено изследване изненадващо установява, че присъствието у дома на доведен баща намалява престъпността сред мъжете дори в по-голяма степен в сравнение с това на биологичния баща.
„Кризата на момчетата“ е книга със съвети за родители, затова главите са кратки, а страниците са пълни с подчертани тематични заглавия: „Ахилесовата пета на мъжа герой“, „Какво се случи с неформалните отборни спортове“, „Силата на целта“. Аргументацията се свежда до опростената формулировка: „Бащите, които се грижат децата им да имат отношения с тях, получават дара на обогатената душа.“ Фаръл и Грей се фокусират върху връзката между баща и син, но е любопитно колко малко значение отдават на класата и расата, имайки предвид, че в по-бедните семейства тази връзка е по-често нарушена или отсъстваща. Едно проучване проследява промените, които засягат белите мъже на възраст между 30 и 49 години между 1960 г. и 2010 г. През 1960 г. семейният живот на тези в първите 20 процента и в последните 30 процента от социалната стълбица е сходен; 94% от тези на върха и 84% от тези на дъното са женени. Но към 2010 г. се появява драматично разделение: на върха са женени 83%, но на дъното са едва 48%. Задействана е тревожна цикличност: проучването показва, че синовете на отсъстващи бащи, особено бащи с гимназиално образование, са по-склонни самите те да станат такива.
В някои отношения преживяванията на децата от бели семейства с ниски доходи започват да наподобяват тези на много афроамерикански семейства. От 1970 г. до 2014 г. делът на белите деца, живеещи с един родител, се е увеличил от 10% на 19%, а на чернокожите деца – от 35% на 54%. Тези статистически данни показват, наред с всичко останало, непропорционалните последици от масовото лишаване от свобода, разделило много афроамерикански деца от бащите им. Днес три четвърти от белите деца живеят с двама женени родители за разлика от една трета от афроамериканчетата.
Наскоро попитах Майк Шаф, креол от Байу Корн, Луизиана, когото бях интервюирал във връзка с книга за крайната десница, какво мисли за състоянието на мъжа днес. Майк Шаф е 69-годишен пенсиониран работник от петролния сектор, зрител на Фокс Нюз и гласувал за Тръмп. Според него, Карлсън „има право“ – сега са трудни времена за мъжете, по-трудни, отколкото когато е бил момче и е стрелял по гаргите в полето със захарна тръстика и е залагал капани за раци със строгия си, но любящ татко водопроводчик. В днешни дни бракът и постоянната фигура на бащата са по-малко сигурни (самият Майк Шаф има трети брак и няма деца). Също така, по-малко сигурно е уважението към ролята на мъжа като защитник. „Ние, мъжете, първо спасяваме жените и децата. А нашият живот е на последно място“, казва Шаф. „На война мъжете рискуват живота си за съпругите и децата. Като полицаи и пожарникари защитаваме обществото.“
Майк се чувства като защитник на семейството си. Той притежава четири пушки, които е готов да използва, „ако нещата се влошат“. Но дали жените все още се нуждаят от защитата на мъжа? Дали те все още имат нужда, както преди, от финансовата му подкрепа, от статута, който един мъж им дава чрез брака, или дори от традиционното му участие в самото създаване на поколение? Не толкова. Съпругата на Майк печели повече от него и има по-високо образование. Тъй като доведената му дъщеря, самотна майка, преживява няколко катаклизми в живота си, а съпругата му все още работи, отскоро Майк е поел ежедневната грижа за новородения си внук – дава му мляко с биберон и му сменя памперсите.
В книгата си Уорън Фаръл и Джон Грей призовават бащите да са по-дълбоко въвлечени в живота на децата си, цел, която повечето феминистки горещо прегръщат. Факт е, че и огромен брой статии и книги – включително и моята, излязла през 1989 г. под заглавието „Второто раздвижване между тях” (The Second Shift among them) – са посветени на включването на мъжа в домакинската работа и в участието му в живота на децата. По тази тема в сферата на социалните науки в периода между 1989 г. и 1999 г. се правят не по-малко от двеста проучвания. И в продължение на десетилетия се говори за „новия мъж”.
Питърсън, а в по-малка степен и Фаръл, критикуват „феминизма” затова, че се отнася с пренебрежение към ролята на бащата. Авторите на „Кризата на момчетата” предлагат възможно решение на проблема, свързан както с нуждите на синовете, така и с желанието и готовността на съпругите да издържат семействата си: бащата домошар. Подобен вариант все още е предизвикателство, имайки предвид преобладаващото виждане за статута на мъжа. Но в интервю с Питърсън, Фаръл обяснява как бихме могли да направим статута на бащата домошар по-престижен, като използваме същите социални „подкупи”, каращи мъжете да жертват живота си при война: мъжете искат да бъдат герои – ето защо това да си страхотен баща трябва да бъде превърнато от културата ни в героизъм.
От друга страна, в разговора ми с Майк той категорично осъди надмощието на мъжете и омразата към жените. Някои от съседите му обаче не осъждат чак толкова строго тези прояви, а освен това, Майк познава и хора, които ги одобряват. В книгата просветление „Изцеряване от омразата“, създадена на база над двадесетгодишни разсъждения и проучвания, Майкъл Кимъл описва как кризата при момчетата осигурява благоприятни условия за набиране на членове за различни екстремистки групи – като бели фашисти, неонацисти и други.
По данни на Южния център за правна защита на бедните, в периода 2014 – 2017 година броят на така наречените „хейтърски групи” се е увеличил от 784 на 954. В списъка на центъра са включени и групи, чиито членове изповядват идеята за „мъжкото превъзходство”. Това са „Завръщането на царете” и „Глас за мъжете”, според които „всички жени са генетично непълноценни, манипулативни и глупави и тяхната функция се свежда единствено до възпроизводство или секс”.
Алек Минасиан, който през април т.г. в Торонто вряза камиона си в група пешеходци и уби десет от тях, се обяви за „инсел”[2] – член на онлайн обществото на „принудително безбрачните”, които смятат себе си за жертви на жените, отказващи да спят с тях. Яростният му гняв, изразяващ се в „Бунта на инсела”, е реакция както срещу феминизма, така и срещу социалната йерархия, при която атрактивните и успели мъже правят по-често секс с жените и в по-голям брой от случаите имат продължителни връзки с тях в сравнение с останалите мъже. Сам по себе си, нарастващият брой „инсел” групи е заплаха, но той разкрива и тясна връзка между екстремизма и омразата към жените.
Кимъл прави портрет на настоящи или бивши членове на мъжки хейтърски групи, сформирали се както в САЩ, така и в Германия, Швеция, Великобритания и Канада – на практика, всички те са били изоставени от бащите си и „техните доведени бащи или гаджета на майките им са ги биели или насилвали сексуално”.
А бащите на онези от тях, които са оставали в семейството, са присъствали в живота им като фантоми – били са „емоционално затворени, потайни и неясни”. Извън дома си много от тези синове са били тормозени от големите или самите те са ставали хулигани и биячи. Кимъл цитира мъж, който му разказал как израснал „сред насилие”, заради което бил „постоянно изпълнен с ярост”. Такъв човек, свързващ момчешката си идентичност с грубостта и безразличието, с които се е сблъсквал като малък, смята, че е бил наказан от живота, защото се е родил мъж. Кимъл пише: „независимо дали разговарях с бивши неонацистки скинари в Швеция, бивши бели неофашисти в САЩ или дори бивши джихадисти в Лондон, въпросът за мъжа изникваше винаги”. Те са се проваляли заради мъже – макар и майките им да са имали някаква роля в това, въпреки че по този въпрос рядко някой споделя пред Кимъл. По-често участниците в изследването признават, че се чувстват като „неосъществени мъже”.
На мъжете не им трябват жени, които да признаят тяхното мъжество, а други мъже.
„Жените развалят пейзажа”, чува Кимъл да казват. Като цяло, неофашистите се отнасят зле към жените; в САЩ малцина възприемат жените като равноправни членове на обществото. Редица бели неофашисти говорят за „традуайвс[3]” – традиционни съпруги, които според тях имат една функция – да раждат все повече бели деца.
Мъжете, членуващи в неонацистки групи, си бръснат взаимно главите, обличат се по еднакъв начин в черно, татуират ръцете си и носят здрави, високи кубинки с 16 дупки за връзки. В хейтърските групи мъжете се предизвикват един друг, извършвайки „дребни вандализми”, заради които се „обявяват за герои”, отбелязва Кимъл. Пример за подобна вандалска проява е рисуването на свастики по надгробни плочи в еврейските гробища. „На мъжете им е необходимо да водят славна война срещу нещо”, отбелязва историкът Джордж Мосе, изследващ германските екстремисти от 30-те години на ХХ век. По този начин те демонстрират своето мъжество, „оголвайки го до изпълнението на военни функции”.
В автобиографията си „Бялата американска младеж: Моето пропадане в най-жестокото насилствено хейтърско движение в САЩ и как излязох оттам” (White American Youth: My Descent into America’s Most Violent Hate Movement—and How I Got Out) Кристиан Пиколини предлага ярка илюстрация на пътя към екстремизма, описван от Кимъл. Пиколини е роден през 1973 г. в семейство на италиански имигранти, „сини якички”, работещи от ранна утрин до здрач в Илинойс. Той си спомня как баща му лесно избухвал и понякога съвсем незаслужено го биел, а иначе бездушно го карал до местата, където „някой друг поемал грижата за него”. Дребничкото момче със смешното име „Пиколини” бил често пъти понатупван от по-големите. Това обаче не продължило дълго, тъй като самият Пиколини се превърнал в насилник и хулиган. Започнал да носи оръжие, да пие и слуша банди, като Skrewdriver, Brutal Attack, Skullhead и No Remorse.
Четиринадесетгодишното момче е привлечено към екстремисткия начин на възприемане на света след бащинското отношение на един неонацист. Пиколини пуши джойнт с приятел, когато е забелязан от набит мъж с остра брадичка, седящ в една кола. Приятелят побягва, а Кристиан се заковава на място. Мъжът слиза от колата, отива при Кристиан и издърпва джойнта от устата му с думите: „Не трябва да се оставяш на еврейския заговор, имащ за цел да приспи езичниците”.
В новия си живот, в който основен принцип е надмощието на белите, Пиколини започва да „преуспява”. Пише и изпълнява песни, една от които Дайлън Руф слуша през 2015 г. няколко месеца, преди да убие деветима афроамериканци в църква в Чарлстън. Пиколини стартира бизнес, като продава музика с послания, пропагандиращи насилието. Той създава банда, която свири на различни митинги из страната, възхваляващи силата и надмощието на белите американци. Когато е на шестнадесет години, той оглавява Hammerskin Nation, определена от „Антиклеветническата лига” за „най-жестоката и най-добре организирана група на неонацистки скинари в САЩ”. За Пиколини американската мечта става реалност, но в неин странен и токсичен вариант, с обратен знак.
А когато съпругата му забременява, той „изведнъж започва да се чувства виновен и тъжен”. „Не съм уважавал… хората, които и децата си превръщат в част от Ку-клукс-клан… майката, която е сложила на бебето си качулчица” – признава Пиколини. Бащинството преобръща живота му, а той обяснява, че това става заради амбициите на жена му – по онова време тийнейджърка: „Тя хлипаше: А какво ще стане с моите планове? С колежа? С мечтата ми да стана учител?”
Този компромис не е случаен. В рамките на изследването си Кимъл открива, че за някои от младежите причината да напуснат движението е или съпругата им, или гаджето им, или майка им, или някоя друга жена. Взаимоотношенията им с жени им дават достатъчно сили, за да се откъснат от екстремистката група. Това не е лесно. Причината да влязат в групата се дължи на мощната енергия в мъжките приятелства. А при отношенията им с жени трябва да се постигне същата интензивност, ако не и да се обмени енергия с по-висок заряд.
Подобно на милиони приятелки и съпруги, и жената на Пиколини прави огромни скрити жертви, за да спаси изгубеното разгневено момче, за което се е омъжила. Тя заслужава голямо признание затова, че е върнала човешкия облик на съпруга си и по този начин е направила и живота на хората около него по-безопасен. Но някак си е прекалено много да искаме от половинките на насилниците, освен всичко останало, да поемат и трудната задача да се притичват на помощ на обществото като негласен спасителен отряд.
Със сигурност ще разрешим по-добре проблема, като изкореним първопричините – а това означава щедро да подкрепяме проблемните семейства, училищните програми, центровете за възстановяване след употреба на наркотици; да намаляваме масовото насилие, да помагаме при покриването на главоломно увеличаващите се разходи при висшето образование и да допринасяме за по-доброто разбиране на действащите конкурентни сили, описани от Сюзън Фалуди и допринасящи за кризата на мъжете.
Това далеч не е подходът на президента Тръмп. По време на кандидат-президентската си кампания той обеща да възстанови работните места в мините за въглища, по монтажните линии, на нефтените платформи и в стоманолеярните. Към това той добави и типичните за лошите момчета призиви към секс и насилие, като през 2016 г. призова привържениците си в Сидър Рапидс, щата Айова, да „престанат да дрънкат глупости”. Някои коментират напереното му говорене като несъмнен знак за несигурност; други смятат, че то по категоричен начин изразява поведението му на мъжкар. А на уебсайт, поддържан от привърженици на Тръмп, започнаха да се рекламират тениски с надпис „Най-накрая някой с топки!”. За Бърни Сандърс, например, нямаше подобни тениски.
В същото време, някои от решенията на Тръмп по-скоро ще навредят на мъжете, които го подкрепят. Предложеният от него федерален бюджет, макар и не този, който в крайна сметка бе приет от Конгреса, предвиждаше намаляване на публичните средства за програмите за регионално развитие, например, за Регионалната комисия на Апалачите, която има солиден опит в преквалификацията на безработни миньори.
Когато Тръмп твърди, че може да възстанови в Америка старите работни места на „сините якички”, той пренебрегва технологичните постижения, благодарение на които днес можем да се похвалим с автоматизирана нефтена платформа, с магазин без касиер, с камион с автопилот.
Оценявайки степента, в която 702 различни професии могат да се автоматизиpат, учени от Оксфорд установяват, че при работата на краниста 80% от функциите могат да бъдат извършени от робот, при химическите заводи и системните оператори процентите са 85%, а при техниците на нефтени платформи – 91%. Освен това, на територията на цялата страна се наблюдава тенденция работни места, преди заемани от мъже, днес да се роботизират. Първата номинация на Тръмп за министър на труда – изпълнителният директор на американската верига за ресторанти за бързо хранене Carl’s Jr. Андрю Пъздър[4], хвалеше роботите, защото „те никога не излизат в отпуска, не закъсняват за работа, нямат трудови злополуки – не се подхлъзват и не падат – и не на последно място, не са обект на възрастова, полова или расова дискриминация”. Според Пъздър, „перфектният” робот може много да се хареса на акционерите на компанията, но в действителност той унищожава много работни места, традиционно заемани от мъже.
Никога досега не е имало толкова различни форми на обучение след завършването на основното училище – бакалавърски програми, полувисше, дистанционно обучение, различни форми на преквалификация, в които могат да се включат всички американци. Но никога досега делът на американските мъже, завършващи бакалавърски програми, не е бил толкова нисък. А в същото време, бакалавърската образователна степен гарантира по-добро заплащане, особено при мъжете.
През 2018 г. Тръмп предложи през следващото десетилетие да се орежат над 200 млрд. долара от висшето образование. Това ще стане най-вече, като се намали помощта за студентите, които изнемогват да си плащат все по-високите такси. Според проучване на Центъра за американски прогрес, предложените от Тръмп съкращения са изключително големи и „само за десетилетие ще изплатят повече от двойно” намаления данък върху недвижимото имущество, който плащат богатите. И докато Тръмп настоятелно призовава републиканците, гледащи Fox News като Майк Шаф, да го подкрепят, той отклонява в съвсем други посоки средствата за образование, така необходимо на същите тези мъже за желаните от тях работни места.
Същевременно Тръмп не прави нищо, за да отклони своенравните мъже от пътя на така наречения „вътрешен тероризъм”. Преглеждайки официалните документи на правителството на САЩ за борба с насилствения екстремизъм, Кимъл отбелязва, че то финансира само програми, насочени към „радикалния ислямски фундаментализъм”, и изключва борбата срещу белия национализъм, включително програмата „Живот след омраза”. Статистиката показва, че през последното десетилетие в САЩ 26% от политически мотивираните убийства са извършени от ислямски екстремисти, а 71% – от десни екстремисти.
Докато пишех този текст и мислех върху проблемите на идентичността на мъжа, фотографът Ричард Мисрак ми изпрати няколко необикновени снимки, които беше заснел през последните няколко години. Той бе снимал графити, изрисувани по напукани мазилки на изоставени къщи, по отдавна забравени навеси, по оголени скали, стърчащи из ветровити пясъчни пустини в Тексас, Аризона, Ню Мексико, Калифорния и Невада. „Където и да отидех, виждах пениси” – призна ми Мисрак.
Върху златист камък в пустинята някой е нарисувал пенис, очертан в голямо сърце с инициали. На друга снимка подобен мъжки полов орган краси стена – вижда се, че от него се отделят сперматозоиди във формата на сълзи. Има и фотос с пенис, изрисуван по височината на ствола на дърво. Има и графит на пенис с инициалите USAF (Военновъздушните сили на САЩ). А един от мъжките полови органи представляваше стилизиран образ на скинар. На друга изненадваща снимка се виждаше пенис в костюм, отиващ на работа.
На нито една от снимките обаче не се виждаше нарисувана жена. Така анонимните драсканици, заснети от Мисрак на най-различни изоставени места, където едва ли някой скитащ фотограф ще попадне, изразяваха идеята за кастрирания, отделен от тялото орган, който сам може да разкаже история за себе си. Сякаш мъжествеността бе загубила своята целенасоченост. В някои случаи, бидейки откъсната от човешкото тяло, тя се привързваше към нещо друго. Един от пенисите беше придружен от свастика, втори – от лозунга „Бяла мощ”, а трети – от знамето на Конфедерацията.
Ню Йорк Ревю ъв Букс, 11.10.2018 г.
Превод от английски Кристина Сантана
[1] Месецът, посветен на историята на жените, в САЩ, Австралия и Великобритания се чества през март. Тогава се популяризира приносът на жените както за развитието на обществото, така и за случването на важни исторически събития.
[2] Инсел -„incel”, състоящо се от „in” – involuntarily (принудително) и „cel” – celibate (безбрачен).
[3] Традуайвс – „tradwives” — от traditional и wives – традиционни съпруги
[4] В крайна сметка, Андрю Пъздър не става министър на труда – той оттегля кандидатурата си, след като става известно, че прислужницата му е нелегална имигрантка.
