Галин Никифоров. „Тяло под роклята”. Сиела, С., 2018
„Тяло под роклята“ е седмият роман на Галин Никифоров за последните петнайсет години. И докато в началото пишеше бавно, по една книга през три години, после, в края на десетилетието, забърза (три книги за две години), след това отново забави на обичайния интервал от три години, но сега го надмина. „Тяло под роклята“ му е отнело цели четири години и логично е да очакваме, че най-търпеливият труд е довел до най-добри резултати. Галин Никифоров по принцип не може да се оплаче от липса на признание до този момент: шестнайсет номинации и четири награди в национални конкурси за белетристика. Макар че има една особеност: наградите му са само за книги, които не могат да бъдат определени като популярни по жанр. За мен лично „Фотографът“ (2009) и „Лисицата“ (2014) са най-добре написаните му книги и все пак, още през 2011 г., по повод на „Къщата на клоуните“ бях казала, че е време Галин Никифоров да почне да пише „срещу косъма“ (т.е. извън популярното четиво), да намери значими за своето време проблеми. Изреждам всичко това, защото само на неговия фон мога да обясня противоречивото впечатление, което остави у мен последната книга. Проблемите, изведени тук, са по-скоро сериозни, или поне са привлечени от наследството на сериозните четива: Платон и „Пирът“ с мита за мъжко-женската цялост на идеалните същества, някои представи за „женската същност“ от третата вълна на френския феминизъм през 70-те години на XX век, научния фонд на психологията и психиатрията. Това безспорно са интересни, а в някои случаи (особено покрай злощастните интерпретации на „джендъра“) и актуални идеи. Известен дискомфорт създава техният прочит през демодирани популярни теории като юнгианските архетипове или сензационния отказ на Фройд да разбере какво се крие зад „тъмния континент“ на женската сексуалност. Медицинските знания в книгата понякога избиват на речниково равнище.
Все пак трябва да признаем на автора волята да се образова едновременно в няколко области и да извлече от тях знания, които ще му помогнат да изгради достоверен, или най-малкото достатъчно убедителен психологически наратив. Защото е ясно, че прицелът на Галин Никифоров този път е сериозен и заявява желание да „отвори“, да открие за българските читатели малко познати и още по-малко обговорени състояния и процеси в човешката психика. Психологическият роман по принцип е слабо развит в нашата литература, макар че има масов и силен старт още по времето на Първата световна война. И точно тук идва най-противоречивата характеристика на „Тяло под роклята“. „Фотографът“ и „Лисицата“ бяха интересни, защото въпреки своята видима ориентация към жанра фентъзи трилър, оставяха усещането за нещо подмолно, недоизказано, недоразвито в своя психологически потенциал заради ограниченията на популярния жанр. Тук се случва обратното. Въпреки заявката за психологически разказ, романът не е психологически в литературния смисъл на това понятие. Той казва на своя читател всичко, което би могъл да му каже. Изображението е някак плоско и двуизмерно. Няма никакво пространство за двусмисленост, за игра със значенията, скрити под повърхността на текста (направо липсват значения, скрити под повърхността на текста). Читателят не е стимулиран към продуктивно напрежение на мисълта. Напротив, той получава всичко опаковано и етикетирано според интелектуалните възможности на самия автор. А това, нека да си припомним, е сред най-специфичните черти на популярното четиво; точно то в най-висока степен го прави масово. Стигаме до един парадокс. Докато пишеше откровено популярна литература, Галин Никифоров направи сериозна заявка за нещо повече; написвайки „сериозен“ роман, той показа, че умее да си служи само с похватите на популярното четиво. Какви, по-скоро в какво съотношение на двата полюса, са неговите истински качества на творец, все още не сме разбрали. Тялото си остава скрито под роклята.
