Така се наместват нещата:
времето – крайно,
бетонът – брутален.
Покрай успеха на романа й „Пътуване по посока на сянката“ (2009, 2014), някак по-назад остана впечатлението от поезията на Яна Букова. А преди години тя дебютира тъкмо със стихосбирка – „Дворците на Диоклециан“ (1995). След това издаде „Лодка в окото“ (2000) и още една стихосбирка в Атина, където живее – „Минималната градина“ (2006). В двете й стихосбирки на български имаше податки за това, което четем в най-новата – „Записки на жената призрак“ (Пловдив: Жанет 45, 2018), но в оня контекст те се възприеха като експеримент, а книгата й с разкази „К като всичко“, излязла през 2006 година в „Стигмати“, беше подмината тогава в графата „поетична проза“. Българският литературен контекст често се занимава до припадък с едни и същи стилистики и автори и оставя в сянка други, които не пасват на временните моди, после идват други моди и един ден се оказваме в положението да „откриваме“ наново книги и писатели. Нещо такова се случи с Яна Букова, която по-скоро спрягаха като отличен преводач, който и пише – познат похват още от социализма, за да се маргинализира даден автор. Случайно или не, тя беше преоткрита с преиздаването на романа си. Следващата й книга „4 приказки без връщане“ (2016, „Жанет 45“) обаче не можа да повтори успеха на „Пътуване по посока на сянката“, а новото издание на разказите „К като всичко“ (2018, „Жанет 45“) мина необговорено и вероятно непрочетено отново. Защо се случи това, е по-обстоен въпрос, но със сигурност „4 приказки без връщане“ озадачиха четящата публика – изключвам една част от нея, която не се стряска от литературни предизвикателства. Именно стъписване, стряскане, учудване, изненада предизвика последната засега стихосбирка на Яна Букова. Ако „4 приказки без връщане“ и „К като всичко“ бяха прочетени подобаващо, сигурно „Записки на жената призрак“ щеше да се чете и осмисля в контекст и щеше да е ясно, че това е пътят й на творческо развитие, че новата стихосбирка е закономерност…
Но какво толкова стъписващо има тук? Защо се объркваме пред необичайното, като че ли 90-те не са се случили? Или са се случили само на повърхността?
Решена в три части, от които двете последни са поеми, а стихотворенията под надслов „Завръщане в бъдещето“ са връзката с по-стар етап, книгата носи всички белези на творчеството на Яна Букова, но сякаш е по-близка до „4 приказки без връщане“. Когато се разшумя около романа й, я сравняваха с Милорад Павич, нарекоха писането й някакъв балкански магически реализъм с особен ритъм и герои, определяха романа като исторически, без да е исторически… Част от тези белези ги има и в новата стихосбирка, в която обаче, поради сбитостта и малкото думи като характеристики на стихотворението, те изглеждат засилени. И объркването – също.
Яна Букова е борхесов тип автор. Тя предпочита играта, препратките, загадките, неочаквания обрат, ирониите, драматургията на стиха. Притежава дълбоки познания не само в хуманитарната област, в която е специалист, изкушена е от науката, знае много и всичко това рефлектира в „Записки на жената призрак“. В книгата интонациите се сменят рязко, стихът е насечен, ритъмът – също, тонът е рязък, на места афористичността превръща стиха в сентенция, но дали не иска да ни „изпързаля“, да ни „провери“ или сами да се „проверим“, питаме се, докато четем, дали тази ирония не се е превърнала неусетно в сарказъм… Читателят на книгата често си задава въпроси, налага му се да поставя казаното под съмнение, да внимава в текста, да впрегне познанията си и в същото време да пусне хвърчилото на въображението, за да заработят метафорите, за да се задвижат интервалите в стихотворението и да се превърнат в асоциативен мост между един стих и следващ – нещо такова представлява механиката на четенето тук. Яна Букова не иска да е лесно, разчувстващо, възвишено – обратно на ширещите се представи у нас за писане на поезия, на успешна поезия, ако има такова нещо изобщо… Тя иска да тревожи, да разбутва статуквото, да ни изплаши, стресне, директна е с риск дори да звучи грубо.
Докато четеш тези на места саркастично-ужасяващи (само каква комбинация за поезия!) стихове и поеми, постепенно осъзнаваш, че тъкмо това е езикът, с който, начинът, по който днес може да се философства, да се говори за целия живот около нас – от вътрешните терзания до политиката, от природата до концентрационните лагери, от писането и писателите до лудостта. И не просто „да се говори“, а това говорене – защото на моменти се чуват различни гласове като в драматургичен текст, като гласове от сцената, но и гласове отгоре, отдолу, вътре в нас – да пробожда, да реже, да те накара, по заглавието на последната поема Drapetomania, да изпиташ непреодолим импулс към бягство.
Но бягство дали е възможно? Баналната вече фраза, че тази книга „не дава отговори“, тук е качена на n-та степен. Книгата дотолкова те провокира да мислиш, разбутва те, че отговорите вече не са ти нужни. По необяснимия начин на действие на поезията, тя се просмуква в читателя и той, подобно на дете, което обича страшни приказки, но не може да понесе ужаса наведнъж, захвърля книгата, отива да прави друго, но неудържимо привлечено, отново се връща и чете жадно.
Няма да цитирам от стихосбирката, защото тя е пълна с редове, които могат да се цитират, да се извадят от тялото й и да звучат добре, умно; обаче, като омагьосано място, не допуска подобно вмешателство и иронично се отнася не само към страшното и ужасното, сериозното и сантименталното, но и към лесния прочит и „крилатите фрази“, така обичани и ползвани днес, когато пазарната стойност на празното се покачва… Яна Букова ни кани да поиграем една безмилостна игра, в която ще ни трябват втори чифт криле. Тя е успяла да освети нашия зловещ свят и не по-малко ужасяващ човек в него. Свят, в който дирята след поета, целият в бяло, е кървава…
