Антони Вит гостува на Софийската филхармония. И това кратко изречение вече дефинира степента на събитието. Един реален Маестро на палката с авторитет, с път, който съединява поколения, с огромен репертоар, в който миналото е в диалог със съвременността. И поляк!
Доколкото си спомням, не е стъпвал в България повече от 30 години. Което е жалко, защото той е диригент интерпретатор със забележителна биография. От нея припомням: ученик на Хенрик Чиж и Кшищоф Пендерецки, студент по право в Ягелонския университет (Краков), лауреат (втора награда) на конкурса „Херберт фон Караян” – 1971 (трета награда си поделят Емил Чакъров и Марис Янсонс), асистент на Витолд Ровицки, шеф-диригент на радиооркестрите в Краков и Катовице, шеф на Варшавската филхармония. Предпочитан е във всички най-добри оркестри в Европа и света. Освен с традиционния диригентски репертоар, Вит е известен и с проникновеното тълкуване на музиката на Шимановски, Лютославски (записва интеграл със симфониите му), на Пендерецки, на Войчех Килар и Гурецки. В този смисъл, бе логично да дирижира тържествения концерт по случай 100-годишнината от възстановяването на независимостта на Полша с изцяло полска музика от Станислав Монюшко, Мечислав Карлович и Витолд Лютославски. И изцяло непозната за днешния български слушател, както и за музикантите от актуалния състав на филхармонията.
Концертът бе извънреден – и с пълната зала, и със самоотверженото музициране на оркестъра под палката на Вит. Не е изненада – защото той стои категорично и властно на пулта. Така внушаващо, че музикантът, който има честта да е направляван, да е партньор на такава фигура, няма как да не отговори с пълна взаимност. Още увертюрата към операта „Парий” на Монюшко (1819-1872) превзе залата с ефектното въведение, което преля във великолепно изпята мелодия. Вит я извая, покорен сякаш от нейната поетичност. Записал всички увертюри на Монюшко, той създаде един симфоничен разказ, която прозвуча като споделяне на нещо съкровено. Разказ, в който оркестърът бе равновесен, артикулиран, фразираше с мек, благороден звук. Имаше химия между състава и диригента. А и Вит е от диригентите, чийто жест „съобщава” музиката – ясно, просто, категорично. И завладяващо!
В цигулковия концерт на Карлович чухме младата полска цигуларка Агата Шимчевска (1985). Кариерното й развитие е толкова убедително, че Анне-Софи Мутер й предоставя цигулка „Галиано” от 1755 г. С този инструмент тя буквално влетя в романтичното русло на произведението – убедено, пълнозвучно, с впечатляваща техника, със замах, който на места разколебаваше някои завършеци на музикалната фраза, но и с енигматично недоизказана лирика – една специфика, която изнесе прочита й извън опасността от тривиална сантименталност. Още повече, че в някои свои сегменти творбата на Карлович прилича на талантливо подреден мелодичен пъзел от звукови идеи на Чайковски или Виенявски (особено в каденцата на първата част). Разбира се, в традиционните форми подобни аналогии са възможни непрекъснато.
Очаквана кулминация на вечерта бе Концерт за оркестър, композиция на класика на полския ХХ век Витолд Лютославски (1913-1994), творба, която изследователи на Лютославски с право назовават „изключителна сътворена студия за възможностите на оркестъра.” Интересно е, че самият композитор е бил изненадан от признанието, което тази творба получава и на Запад, и на Изток. Дори споделя на своя ученик, композитора Кшищоф Мейер, че концертът изобщо не му се струва толкова важен за творчеството му, че не е толкова убеден в качествата му.
Тук Вит извади всичко възможно от състава, който вибрираше като мембрана, произвеждаше неузнаваема палитра от звуци. „Пипна” концерта във всяка драматургична точка, „освети” допълнително авторовата идея да покаже възможностите на всеки инструмент от оркестъра, но заедно с това да „затвори”, да концентрира вниманието на слушателя към инструмента-оркестър. Очевидно е успял да вкара музикантите в магията Лютославски (а в този концерт и по-незапознат с творчеството му може да се влюби веднага), защото оркестърът излъчваше впечатляваща енергия, която допълнително „нагря” атмосферата. В Интрада (I част) – великолепно „изиграно” начало с натрапчивия пулс на фаготи, тимпани и баси и с темата, която преминава през различни тембри (отлични сола в оркестъра), като в последование от кинокадри – до края на частта. Музицирането с пределна артистична концентрация продължи и във втората част – с фантастично артикулирани гласове в динамизираното музикално време, с просветващи пасажи, създаващи някаква фантастична среда, с контрастиращата ариозност в триото. Вит изгради формата великолепно, като остави звуков и динамичен резерв за финалната част, означена от автора като Пасакалия, токата и хорал. Бе невероятно изпълнението на тази част в концепцията на диригента – звукът на оркестъра стана съвсем различен, някаква зловещост надделя в музикалното внушение… Внушение, много далечно от описанието на изследователите, касаещо предимно обратите и тоновите опори във формата. Прочитът на Вит не само изтъкна гнева в тази музика, той означи мрачни предчувствия, начерта смисъла й като много различен от (само) концертния. Не случайно в отливите от драматургичната напрегнатост потърси различна плътност и обем на звука, отказа се от лиричните възможности, а напластяваше, нагнетяваше натрапчиво звуковите изречения в подмолието на нарастващо напрежение. В кулминацията оркестърът заклокочи, завря, музиката не позволяваше да се поеме дъх, всичко се сгъсти в една неумолимост през пропадания и изкачвания; и в този смисъл, очакваният финал се случи също различно, като прекъсване. Като че ли бе отрязан с нож…
Голям музикант и интерпретатор е Вит, способен да прибави толкова много смисъл в субстанцията на тоновото слово на Лютославски. За съжаление, музиката на този невероятен композитор тук се чува много, много рядко.
Справедливо е да добавя, че юбилейният сезон на филхармонията действително носи характера на празник и с гастролите на големи артисти, осигурени от ръководството й. Това започна още от откриването с Вадим Репин и продължава… Съвсем скоро очакваме Йорма Панула и Юка-Пека Сарасте.
