Какво никой не попита главните архитекти на Москва и Белград при гостуването им в София
Есента обикновено е пълна с трескава социална активност, в резултат на която две поучителни архитектурни събития минаха относително незабелязано. През октомври в България последователно гостуваха главните архитекти на Москва и Белград Сергей Кузнецов и Милутин Фолич. Те бяха в София по покана на столичния главен архитект Здравко Здравков и участваха в първите две издания на т.нар. “Разговори за града” – публични дискусии за градската среда, които (цитирам) “целят да представят добри практики, прилагани от местните власти”. Идеята, разбира се, отново е да почерпим чужд опит как София да стане “град за хората”, а връзката с неуморния датски урбанист Ян Геел е очевидна. Негови екипи работят и в Москва, и в Белград, и в София (а опасността идеите му да се унифицират и банализират като така омразния му Интернационален стил е огромна). Но да се върнем към главните архитекти.
И Сергей Кузнецов, и Милутин Фолич са млади, образовани и премерено непринудени. Приличат по-скоро на стегнати и организирани политици, отколкото на вглъбени в творчески съмнения същества, но с главните архитекти е така. Те изнесоха гладки презентации, изобилстващи с примери за нови пешеходни и публични пространства, социализиране на речни брегове и битки срещу автомобилите в града. В Москва картинката беше допълнена и от зашеметителни нови обществени сгради и паркове.
Дотук добре. От добри практики винаги имаме нужда. Да се сравняваме с други бивши социалистически градове – също. Още по-голяма нужда имаме обаче да се научим да правим разликата между добрата архитектура по принцип и архитектурата (евентуално добра) като политическо оръжие и спекулативна икономика. А това на събития като възпитаните “Разговори за града” в залата на Военния клуб в София обикновено не става ясно.
Затова сега ще разкажа по какви поводи архитектурният свят всъщност най-много обсъждаше Белград и Москва и техните “градски политики” през последните 4-5 години (и не, не бяха новите им велосипедни алеи).
Белград
Допреди няколко години районът около ЖП гарата в Белград (помпозна неокласицистична сграда от края на ХІХ век) бе позападнало място, видяло и по-добри дни. Имаше изоставени производствени сгради, складове и, до лятото на 2015 – тълпи от бежанци, които спяха в градинките. На няколко минути пеш оттам обаче са брегът на река Сава и кварталът Савамала, събрал в постиндустриалната разруха най-добрите барове, клубове и дизайн точки в града. Районът преживяваше класическо bottom-up development[1], като заведенията, културните фестивали и галериите около Бранковия мост постепенно го възраждаха и водеха след себе си активен културен и нощен живот, нови дизайн хотели, споделени пространства за работа и ежегодния архитектурен и дизайнерски “Миксер” фестивал, който събираше все повече хора от целите Балкани.
През 2014 Александър Вучич – днес президент, а тогава премиер на Сърбия, обяви грандиозен план за възстановяване на точно този крайречен район, преместване на гарата и мащабно строителство на офиси, жилища, небостъргачи, луксозни хотели и крайречни променади. Инвестицията бе в размер на 3.5 млрд. евро, инвеститор бе леко сенчестата компания “Eagle Hills”, базирана в Абу Даби, която се занимава с развитие на нови градски територии, а сръбското правителство осигури терените и пълната административна и законодателна подкрепа. Инициативата бе обявена от национално значение с мотивите, че “ще възроди западналите части на града, ще доведе нови чуждестранни капитали и ще отвори нови работни места”. Проектът бе наречен “Belgrade Waterfront”, общият устройствен план на града бе променен, за да отговори на нуждите му, а строителството на първа фаза започна през 2015 година. Междувременно жителите на Белград се самоорганизираха и създадоха независимата организация “Ne da(vi)mo Beograd”, която обвини сръбските власти и белградската градска управа в корупция и пране на пари и ясно обяви целта си: “да се спре деградацията и разграбването на Белград от името на мегаломански градски и архитектурни проекти, особено такива като “Belgrade Waterfront”.
“Ne da(vi)mo Beograd” пишеха, говореха, правеха акции, а през 2016, след строителен инцидент на един от строежите на “Belgrade Waterfront”, завършил със смъртен случай, започнаха да организират изключително активни протести, събиращи десетки хиляди хора, които протестираха пред Народното събрание, по улиците на Белград, блокираха кръстовища и тунели и навсякъде носеха със себе си гигантска жълта надуваема патка, която се бе превърнала в символ на съпротивата срещу “Belgrade Waterfront”.
През юни 2016 бях в Белград за фестивала “Миксер” и попаднах случайно на един от тези протести. Беше събота следобед, започваше да вали, но въпреки това хиляди хора се трупаха пред белградската Скупщина. Имаше млади, имаше и възрастни архитекти и градостроители, които обясняваха на микрофона как такива проекти завинаги унищожават силуета на града и са пагубни за градската тъкан. Имаха много ефектен и лесен за скандиране лозунг: “Чий град? Наш град!”.
Още тогава изглеждаше, че протестите ескалират и от чисто архитектурни са на път да се превърнат в политически (викове “Оставка!” по адрес на Александър Вучич се чуваха още в началото на юни 2016). Така и стана. През март 2018, на първите местни избори след големите белградски протести срещу застрояването на брега на река Сава, “Ne da(vi)mo Beograd” (NDB) също се явиха под формата на протестно гражданско движение и макар че спечелиха само 3.4% (или 28 000 гласа), успяха да принудят управляващата консервативна “Сръбска прогресивна партия” (sic) на Александър Вучич да се дистанцира от сериозно дискредитирания си белградски кмет Синиша Мали и да превърне местния вот в своеобразен вот на доверие на самия Вучич. Той стоеше на плакатите за местните избори в Белград, той лично празнува победата на партията си, взела 44.9% в столицата.
В момента Синиша Мали е министър на финансите на Сърбия, но главен архитект на Белград от 2014 до днес, вече втори мандат, включително по време на протестите срещу застрояването на брега на река Сава, е гостувалият в София Милутин Фолич. Когото никой не попита за “Belgrade Waterfront”. Нещо повече, участвалата заедно с него в дискусията Мария Милованович, зам.-директор на общинската структура Институт за градоустройство на Белград, небрежно обясни, че приетият преди две години нов общ устройствен план на Белград (срещу който бяха протестите през 2016) дефинирал зони със смесени функции и бившите индустриални зони са третирани в него именно като такива. А самият Фолич обясни, че в Белград имали няколко важни цели: повече пешеходни пространства и изпълнени с живот градски зони (разбира се), изнасяне на индустрията от центъра на града, създаването на нейно място на един компактен град с много голяма плътност и свързването на града с реката. Всички тези цели отлично се изпълняват от скандалния проект “Belgrade Waterfront”, който беше обект на сериозни критики в международните архитектурни издания още от 2014.
Трябва да призная, че “Eagle Hills” упорито изграждаха нови тротоари, крайбрежни алеи за бягане и класически безадресни паркови ивици край река Сава още през лятото на 2016, когато първите небостъргачи на “Belgrade Waterfront” бяха в начална фаза на строеж (тези същите публични градски пространства ги видяхме и през октомври 2018 на презентацията на Фолич във Военния клуб). Знамената на “Belgrade Waterfront” се вееха навсякъде в Савамала по чисто новите тротоари от бетонни тела и сиви гранитни плочи. Но градският живот кипеше на съвсем други места.
Смесените многофункционални зони (или т.нар. СМФ) са ключова част и от все още действащия Общ устройствен план на София, приет през 2009. “Чистото” СМФ е зона, в която ограничения за кота корниз нямаше, строителните показатели бяха много високи (т.е. на много малка площ можеше да се постигне голяма плътност и височина на застрояване) и те бяха изключително апетитни за спекулативни строителни начинания. Тези зони фланкират всички по-големи булеварди в София, включително и в широкия градски център, обхващат всички бивши промишлени райони, местата около гарите, старите трамвайни релси и депа. Именно в такива зони се строят в момента всички нови високи сгради в София и именно в такива зони се появиха най-скандалните проекти за небостъргачи като “Парадайс тауър” в Лозенец. Факт е, че през пролетта на 2018 измененията в Закона за устройство и застрояване на територията на Столична община (ЗУЗСО) регламентираха височините на сградите в тези зони до 50 метра в центъра на София, 15 метра в зоните около южната дъга и 75 метра в останалите части на града с няколко зони изключения. Тези промени бяха инициирани от софийския главен архитект Здравко Здравков, който за щастие не е почерпил достатъчно опит от своя колега в Белград. Въпросът е какво би направил, ако се окаже под натиска на съмнителни капитали от Абу Даби, пред които дори гражданската енергия на нашите родни протестни организации като “Спаси София” може да се окаже безсилна.
Москва
През пролетта на 2017 Московската градска Дума официално одобри най-мащабната разрушителна кампания в новата история на града – премахването на 8 хиляди 5-етажни панелни жилищни блока, известни още като “хрушчовки”, и пренастаняването на над милион и половина жители на Москва в нови жилища в рамките на 15-20 години. Инициативата ще обхване една десета от целия жилищен фонд в Москва, а прогнозираната й стойност е 62 милиарда долара.
Повечето от жилищата, които ще бъдат засегнати от кампанията, са частна собственост, приватизирани след разпадането на Съветския съюз, а решението дали един блок да влезе в схемата за разрушаване се взима, ако над 50% от неговите обитатели гласуват “за”. Управата на Москва и лично кметът Сергей Собянин стартираха ясна и много добре направена разяснителна кампания защо “хрушчовките” са непригодни за реконструкция и нормален съвременен живот и каква алтернатива предлага общината на жителите им.
Какво са всъщност “хрушчовките”? Да, те са онези еднакви, икономични, 5-етажни предимно панелни блокове без мазета и асансьори, с миниатюрни кухни и бани, базирани на разработената през 1956 от инженер Виталий Лагутенко секция К-7, която става основа за развитието на индустриализираното жилищно строителство в Москва през 1950-те и 1960-те. Но те са и начало на една истинска строителна революция.
Стартът на масовото индустриализирано жилищно строителство е даден през 1954 година. На Всесъюзната конференция на строителите и архитектите през декември 1954 г. в Москва Никита Хрушчов изнася програмната си реч срещу “излишествата” в строителството и архитектурата, а за движеща сила на прогреса е обявена индустриализацията в строителството. През следващите десет години (до 1965) почти сто милиона души в Съветския съюз са настанени в нови жилища. Съветските градове, а след тях и градовете на останалите социалистически страни, „обрастват“ с нови жилищни зони, квартали и райони, често с население, по-голямо от средностатистически град. Всъщност, именно хрушчовките, които наричат “калашниците на масовото жилищно строителство”, май успяват най-качествено да материализират призива на Льо Корбюзие „Да убием улицата!“ от ключовия за модернизма проект „Лъчезарният град“.
Първите хрушчовки са вече над 60-годишни сгради, много от които действително в лошо състояние. Кметът на Москва е прав – те са малки, непригодни за реконструкции, с неудобни кухни и бани, тръбите са стари и често аварират, покривите текат, топло- и шумоизолацията са далеч от съвременните стандарти. Реновацията би била по-скъпа от събарянето, казва той, и по-добре да построим нови – панелни или масивни, жилищни блокове, в които всеки жител ще получи същата обитаема площ, дори по-голяма. И все пак, живущите са разделени. Много от тях не искат да се разделят със своите стари апартаменти, а през пролетта на 2017 г. хиляди московчани излязоха на протести срещу решението на Московската Дума.
Какъв е проблемът? Както винаги, дяволът се крие в детайлите.
Първите и най-стари хрушчовки (в квартали като Новые Черёмушки и Беляево) са разположени близо до центъра на Москва, сред зелени паркови зони, в които има място и за паркиране, и за детски площадки. Те са само на няколко спирки с метро от популярни културни зони, като Горки парк и дори новия парк Зарядие. Блоковете са достатъчно отдалечени един от друг, тихо е, под балконите цъфтят ябълкови и черешови дървета. Параметрите на новото жилищно и смесено многофункционално строителство, което ще замени износените панелки, обаче са далеч по-различни. Новите жилищни кули в Москва достигат до 25 етажа, разстоянията между сградите са далеч по-малки, а плътността на застрояване – далеч по-висока, отколкото в старата квартална структура. В резултат на развитието на града, кварталите с хрушчовки са се оказали апетитни строителни зони – близо до центъра на един от най-скъпите градове в света.
Казват, самият Путин инициирал и подкрепял тази мащабна строителна кампания в Москва, а кметът Сергей Собянин работел денонощно, за да убеди московчани в смисъла й и да тушира нарастващото социално напрежение. (За сравнение, представете си, че някой изведнъж реши да замени блоковете в софийския квартал “Яворов” с най-високите 23-етажни блокове от Зона Б5, като ги сгъсти още повече, отколкото са в момента в Зоната, и ликвидира всички дървета. Не е добре, нали?)
При гостуването си в София главният архитект на Москва Сергей Кузнецов отдели около 3 минути от близо 40-минутната си презентация, за да засегне проблема с панелките, и предпочете да наблегне върху наистина впечатляващите строителни инициативи в центъра на града, където с помощта на световни архитектурни звезди, като MVRDV, OMA, Diller Scofidio+Renfro, Zaha Hadid Architects, Steven Holl Architects, столицата на Русия се превръща в едно от най-интересните места за архитектурни експерименти в света. Отделно градът слуша Ян Геел, разказа Кузнецов, и се бори срещу автомобилите, за повече пешеходни и велосипедни зони, за повече публични пространства. Нещо повече, за последните 5 години в града са проведени 60 архитектурни конкурса, от които 30 големи международни, и много от вече реализираните намеси като супер успешния парк Зарядие на американците Diller Scofidio+Renfro са резултат именно от такива успешни конкурси.
Така е действително. През лятото на 2018 г. в новоизградената зала в парк Зарядие беше проведено поредното издание на Moscow Urban Forum с тема “Мегаград на бъдещето: нови жилищни пространства/Megacity of the Future: New Space for Living”, който обсъди мащабните градски трансформации от последните години и събра почти всички изброени по-горе международни архитектурни звезди плюс всички архитекти, които все още само участват в конкурсите на град Москва, но се надяват един ден да участват и с реални проекти в същите тези мащабни трансформации. Забележително беше как архитекти като Рем Кулхас, които от години твърдят, че строителната жилищна революция на Хрушчов е една от най-големите осъществени утопии в историята на човечеството, осигурила максимално добри условия на живот за максимално голям брой хора, бяха принудени да отговарят публично и политически коректно на въпроса: “Какво мислите за идеята всички тези 5-етажни жилищни кутии да бъдат разрушени?”. Рем каза: Аз дълбоко се възхищавам от това, което направи Хрушчов – количеството и качеството на жилищата, както и качеството на публичните отворени пространства между тях. За мен те са комбинация от интелигентност, простота, красота и равенство, каквато комбинация е много трудно да открием в архитектурата днес (…) Осъзнавам, че събарянето им е неизбежно и не казвам, че не може да бъде направено както трябва, но се надявам, че градът няма да изтрие всички спомени за това минало.
Рем Кулхас участва в изследването на института “Стрелка” в Москва за анализ на ценността и предлагането на хрушчовките от квартал Беляево за световно културно наследство под защитата на ЮНЕСКО. Но това е тема за друга, много по-дълга статия. И тема, която главният архитект на Москва не засегна по никакъв начин при гостуването си в София.
Какъв е изводът? Че всеки град, дори и онези, които на вид амбициозно са тръгнали да стават “градове за хората”, са пълни с проблеми и проядени от корупция. Не всеки чужд пример е добър и не всеки чужд пример следва да бъде копиран безкритично. Често се оказва, че България е една чудесна малка държава с чудесни малки проблеми и смешни малки скандали.
–-
[1] Градско развитие “от долу нагоре”, което е инициирано от местните общности, а не от централизирано прилагани градски политики. Много е характерно за периферни, но близки до центъра зони на старите европейски градове.
