Със страх говоря за Радичков. Страх от провал. До нещо такова стигнах пред самия него през 2002 г. Той пожела да представя том първи от избраните му четива (изд. „Анубис“). Приказвах импровизирано, ентусиастично, исках да изрека всичко Радичково, така дълбоко формирало ме. Получи се слово хаотично и объркано. Несвястно. Той пък нещо си хареса, взе го за повод и заговори – вълшебно говори. После написа върху моя екземпляр: На г-н Каприев – с голяма благодарност. Йордан. Ще се върна към този му жест.
Защото тази вечер говорим за Радичковата драматургия.
Бързам да кажа: харесвам студията на Инна Пелева в тома. Още в началото там е отбелязана „топлата връзка“ между прозата и драмите, преливането на текстове между тях. Нека се обърне внимание обаче: преди около 18 години, правейки селекцията за Избрани творби, той не включи пиесите. Изглежда не ги мислеше като самостойни: не се усещаше едноличен суверен.
Радичков е съблазнен да стане драматург от Методи Андонов. Той знаеше, че в театъра няма самостоятелни неща: самодостатъчен текст, режисура и т.н. Знаеше, че е единен, тотален свят. Затова участваше в репетициите, вслушваше се в режисьорите и актьорите, сам подхвърляше реплики в движение, променяше, а след това изобретеното там се съхраняваше в окончателния вариант на текста.
Първата версия на Суматоха е озаглавена Нова Библия с подзаглавие Завети, притчи, събития и завещания. Основополагащ разказ за света, неговото устройство и смисъл. Кой свят? Светът Радичков, разбира се. Радичков е център, периферия и собственик на вселена, в която ни въвлича.
Радичковият свят се опълчва срещу „просто вещното и фактичното“ – гради се от мисълта и въображението така, че „може да се види как те хващат някое събитие или факт с по два пръста и го изхвърлят навън с погнуса“ – казва Радичков. Светът му допуска в себе си историята, но не според мерките, които сама си е вменила, а според мярата на вселената Радичков.
Става дума за законодателство на свят, който е в позиция на превъзходство спрямо видимия с очите. Тук за иносказателност и дума не може да става. Нито за някаква фикция или „магически реализъм“. Текстовете на Радичков са репортажи за ситуации в света Радичков. Затова нямаше проблеми със сюжета, така твърдеше: че разказва само истории от видяно и чуто.
Новата Библия, конститутивният текст, не отменя „старата“ Библия. Радичков пише Библията на един поствавилонски свят. Свят, който има проблеми с думите. Свят, в който думите са освирепели и подивели. Способни и на сътворение, и на разрушение.
Темелите на света Радичков са думите и мисленето. Там бе концентриран неговият градеж. Радичков бе ловец на думи и предводител в похода на думите. Той преследваше думите, ловеше ги в неочаквани места, биеше се с тях, опитомяваше ги, а на края благодарно ги целуваше по муцуните.
Конфликтът при него е между говорене и мисъл: Думите разкриват мисълта или обаче я скриват. А думи и мисъл могат да вървят и независимо едни от други.
Той описва своя театър като „опит да се покаже ръченица в един театрален салон, където се играят предимно валсове“. Валсът очаква конвенционална, добре изградена ситуация, разпознаваеми кодове и типажи. Ръченицата има нужда само от себе си и своята стихия. Тя сама изгражда пространството си с неговите измерения.
Двигателят на това изграждане „в нищото“ е въображението, imaginatio: творенето на образи.
Заговорим ли за образите при Радичков, включително в драматургията, не съм склонен да мисля за „един единствен“ или пък „колективен“ персонаж. Персоните са разни, но бързо прегрупиращи се, при което не само много стават един, но и се уподобяват взаимно и даже се отъждествяват един с друг, оставайки при това себе си.
При него наистина не е адекватно да се говори за „персонажна система“, но не ми е достатъчно да мисля за просто „ономастична система“. При Радичков действат ипостаси-лица. В семинарията той или е пропуснал урока за ипостас и лице, или, напротив, много дълбоко го е разбрал.
Ипостас имат не само разумните, а всички самостоятелно съществуващи неща, носещи същността си, но и уникални свойства. По дефиниция лицето е ипостас, но разумна: само разумните същества имат лица. Ала при Радичков няма неразумни действащи. При него всяка ипостас може да е лице, щом има да каже нещо смислено.
Затова няма нищо по-естествено ангелът, човекът и мюрето да седят дълго един срещу друг, а преди здрачаване ангелът да отлети и да остави отпечатъците си – големи и боси: щом е бос, значи е ангел. Затова при Радичков свраки, плашила и тенци са равноправни говорители и мислители.
Последният абзац от входната бележка към Желязното момче гласи: „В историята на желязното момче участват неговите конструктори, три плашила, ветропоказател, вождът на роботите, патица, снежен човек, ръжда, командир на ветровете, градско плашило, лятна вихрушка. В масовите сцени: гимнастически упражнения на ветровете, хор на роботите, танц на белите виелици и езически танц на плашилата, с който всяват страх в околния свят“.
Лицето се различава от ипостасата и по това, че докато визираме строго нея, имаме предвид нещото само по себе си, а гледаме ли лицето, мислим същото нещо, но в неговите отношения. Без да престава да е себе си, лицето може да „бъде вместо“ другиго; да „влезе в нечие положение“; да олицетворява някой друг. Радичковите „герои“ са лица, те съществуват от отношенията помежду си и генерираните от тях, но и генериращи ги действия, на гръцки: енергии.
Затова за „безсъбитийност“ при Радичков действително може да се говори само от гледната точка на обявената или обявилата се за традиционна представа за събитие, респективно събитиен ред, задаващ и фабула, и сюжет.
Съ-битията при Радичков не са „случвания“, те дават вид, че са движения, докато всъщност са действия.
Движението е оскърбление за човека, казва Снежният човек в Желязното момче. Покоят е велик завършек на всяко движение. А малко след това пита: Да знае някой от вас къде е пътят за вечния покой?
Действието, енергията не може да бъде отъждествявано с движението. Действието, бидейки и в движението, и в покоя, е отвъд тях. Макар именно то да отваря пътя и към едното, и към другия. Действието е актуализираната сила на екзистенцията.
Действието при Радичков е заредено в думите. Те не строят диалози, съпровождащи или даже насочващи действието. Те са думи, необходимо извикващи действие: излъчващи действие.
Радичков свидетелства за своя поход-текст, стигнал целта си, ето така: „Думите клечат сега около мене с побити крака, почиват си и примигват на светлината. Също както човек примигва, за да пропусне светлината или да изстиска от тях светлина“ (Неосветените дворове). Думите на Радичков излъчват светлина, отбелязва факта Радичков. А светлината е една от великите метафори за екзистенциалната същностна енергия.
Само при Господ слово и действие са тъждествени. Радичков не се прави на Господ. Той залага думи, отключващи действие, но беше всеки път любопитен какво действие са успели да отключат.
Затова се радваше на всяко осъществено от думите му действие даже в постановки, погазващи самата конституция на света Радичков. Той беше благодарен на всеки, извел действие от думите му. Иначе пиесите му ще остават скитащи като скитащи градски кучета, клечащи унило пред вратата. Винаги му беше интересно да види каква е новонаправената му коруба. Тук е мястото пак да спомена посвещението, с което започнах сегашното си говорене.
Да напомним, че в темела на Радичковата драматургия са думите. Оставим ли се само на звука от тракането на техните коруби, ще установяваме един свят до колене, подръчен свят, свят на бита с целия му идиотизъм и врели некипели. Ще отмятаме повторения, цикления в някакво разноредно време и самозатварящо се пространство.
Минем ли на втори пласт обаче, ще се потопим в едно много дълбоко море: морето на културата Радичков. За да ходиш като патица, се изисква известна култура, забелязва патицата в Желязното момче, която е 1/3 патица, 1/3 риба и 1/3 човек. Една фатална една трета! Защото при Радичков няма натура. При него има само истории, само култура. Радичков е говорител на смислите.
Третият пласт е цялата българска и тежки обеми от световната литература и култура, по радичковски опитомени и удостоени с гражданство в света Радичков.
Изтървеш ли последните два пласта, губиш Радичков. Тогава го правиш котловинен, диалектен, северозападен и не знам си още как провинциален. Но не е, не се дава и ти проваля представлението.
Навярно това имаше предвид в последните си години сред нас, казвайки сегиз-тогиз: „Мен вече никой не ме чете“. На моите възражения: „Ако вас никой не ви чете, нас кой ни чете“, отговаряше: „Вие сте учени“. Струва ми се, не искаше да каже, че научните текстове може да остават непрочетени, а че в тях пластовете се редят да бъдат по-непосредствено видими, отколкото ги редеше той.
И не бива да се забравя, говорейки за пластове, че над всичко е Онова нещо, което държи пред погледа си всичко и го прави действително и смислено.
„Онова нещо през цялото време съпътства и наблюдава целия живот, почти няма събитие, на което да не е свидетел. Докато например читателят се рови, забил нос в книгата, то през туй време Онова нещо наднича отвън през прозореца и наблюдава как читателят чете. Щом обаче погледнете към него, то мигновено изчезва, та е трудно да кажете дали имаше там нещо, или нямаше… Това, което вас, читателю, ви наблюдава, без да можете вие да го видите (защото то за един миг изчезва), е Онова нещо.“ Така е документирано то в Ние, врабчетата.
Изчезва, но аз притежавам собственоръчна Радичкова рисунка на Онова нещо!
А ето как е в Кошници: „Онова нещо, което ни наблюдава… Понякога си мисля, че е онзи там слънчоглед, застанал сам-самичък… Друг път ми се струва, че Онова нещо е мнооого-много далече, чак в края на равнината… Или се сепвам и се заглеждам в окото на гъската, питам се дали окото на гъската не е Онова нещо, което ни наблюдава? Окото ме гледа, нищо не ми говори, кръгло гъше око, ето, сам виж – и ще се увериш, че ти казвам самата истина! … А съм имал и случаи, когато си мисля, че Онова нещо е зад гърба ми, ако се обърна ненадейно, ще го изненадам и ще разбера какво представлява. Но ни веднъж не можах да го изненадам!“
Онова нещо не е авторът, който сам може да стане действащо лице (например в Добродушните смокове). Онова нещо е гарантът и пазителят на битието с неговия смисъл и истина: битийният смисъл в неговата тоталност.
Онова нещо, професионално говорено, е в един клас с шифрите на Ясперс, с трансценденталите на Кант, с екзистенциалите на Хайдегер в зависимост от това дали то те гледа или ти се опитваш да го видиш. Така ли ще дойде работата, би попитал на това място Радичков, и ние сме длъжни групово да кажем, че работата точно така ще дойде.
Едва и тъкмо в погледа на Онова нещо и при погледа към него мизерният, беден, въшкав наш животец добива епичност, проблясва достойнството на човека, човекът добива при Радичков някаква съществена монументалност.
Търсят аналогии между Радичков и т.нар. абсурдисти. И антитеатърът не валсува. И при него абсурдността се вижда като такава само от външна гледна точка. И още нещо наглед общо: В песента на тайнствената лисица от Суматоха се казва: светът е зелен и кисел. Светът е зелен и кисел!
Но, вижте, лисицата го казва! Тук има подмолен оптимистичен поглед към света. Още повече към човека. Напомням: „Човекът е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки.“
Араламби, отвъд всяко араламбене, точно преди да запее лисицата, казва: „През целия живот дълбаем, копаем кладенеца на живота, за да открием на сухото му дъно една сълза”. Тя е ядрото на Радичковия свят: сълзата в корена на живота. Тя ще направи желязното момче човек.
Тя събужда сърцето.
Сега Радичков ни гледа от самия покрив на света. Гледа като онзи негов стар циганин, който кротко наблюдава своите циганчета как се мърлят до уши в локвата и ни казва: лебеди мои.
Бел. ред. Словото е произнесено при премиерата на Йордан Радичков, Събрани съчинения, том 9: Пиеси, изд. Нике, София 2018, в ТР „Сфумато“ на 7.11.2018 г.
На премиерата са участвали още Инна Пелева, Маргарита Младенова и Иван Добчев.
