Мартина Вачева, „Кал“, галерия SARIEV Contemporary, Пловдив, 9 ноември – 30 декември 2018
Видях новата изложба „Кал” на Мартина Вачева час преди откриването й в галерия Sariev Contemporary в Пловдив. Беше в края на тежък и уморителен за мен ден, а от изложбата, през която минах набързо, не очаквах нищо специално. Въпреки това, се оказа важна и натрапчиво не излизаща от главата ми.
За Мартина Вачева чухме съвсем наскоро. През 2016 г. кураторката Вера Млечевска направи нейна изложба в рамките на платформата „Фон: млади автори” в същата пловдивска галерия. Тогава съвсем младата художничка направи впечатление със серия от гротескни живописни работи, в които са пресъздадени сцени и герои от популярни филми или образи от попфолк средите. Не без чувство за хумор, на ръба на грозното и дразнещото, преднамерено наивистични и непохватни, тези персонажи срещнаха одобрението на публиката и отвориха не една врата пред авторката им. За радост, за нея това не беше достатъчно. Миналата 2017 година тя спечели наградата База със серия от керамични работи, в които глинената приложност на обектите се сблъскваше с деформацията, присъща на живописния й стил. После пътува на База резиденцията в Ню Йорк, работи, търси, променя (колко малко време, а колко глаголи употребявам)… и ето, днес, в малката зала на галерия Sariev Contemporary има една много различна Мартина Вачера. В прес-текста към изложбата й чета, че обект на последните и работи са древните митове и легенди, народните приказки. И вероятно е точно така. Но лично аз усещам, че това дълбоко не ме интересува, защото работите в залата са надскочили многократно наратива на каквито и да е конкретни истории. Керамични форми, зооморфни и антропоморфни, излизат от купчини кафява пръст, от сплъстени пиедестали, с които се сливат до смесване. Те са работени с ръце, които оставят отпечатъци и петна. Цялата фактура на формите е третирана живописно и издава по-скоро интуитивно търсене на крайния резултат, отколкото постигане на преднамерена и планирана цел. Пластиките са поливани с глазури в сложни, дори мръсни землисти цветове, които допълнително ги свързват с природните елементи, в които са поставени – пръст, кал, пясък, сухи съчки. В центъра на залата от пода на галерията „излиза” конник. Фигурата му се движи през калта с мъчително, но целенасочено усилие. Или може би „потъва”, това някак не е много ясно, а и не е нужно. Очите му са изхвръкнали от усилие, главата му се е втекла към калта, сякаш тя не иска да го пусне. Друга серия от работи заема стените на залата. Змия, която излиза от стената, напомня на Медуза Горгона от древна митология. Две монохромни рисунки, едната подобна на човек, а другата съскаща змия, са втъкани в композиция от сухи клонки, прецизно подредени върху бялата стена. Страховита керамична маска, подобна на кукерска, която продължава в стара избродирана покривка. И навсякъде тленни елементи от земята и природата, готови да поддържат, но и да погълнат обектите.
Умишлено само изброявам видяното в залата, не се впускам в истории, не разгадавам и не отпращам към древната народна митология, пълна с таласъми и мрачни архетипи. В изложбата на Мартина Вачева има нещо повече от истории, които да разчитаме, използвайки цялата си придобита във времето информация. Тя успява да постигне цялостност и дълбочина, смисъл извън разказа, усещане за материалност, за паралелен живот, изцяло плод на творческия процес през който авторката минава. И не на последно място, в този текст, посветен на изложба на съвременно изкуство, нито веднъж не съм използвала думата „концепция”, нещо, което от много време не ми се беше случвало. Както не ми се случват често срещи със странното и различното в изкуството.
