„Рудолф Нуреев: Бялата врана“ (The White Crow), 2018, Великобритания/Франция, 122 минути, режисьор Ралф Файнс, продуценти: Каралайн Маркс Блекууд, Франсоа Ивернел, Андрю Левитас, Гейбриъл Тана, Мег Кларк, Марк Купър; сценарий: Дейвид Хеър и Джули Кавана (по книгата й „Рудолф Нуреев: Животът“), оператор Майк Илей, художник Ан Сейбъл, музика Илан Ешкери, в ролите: Олег Ивенко, Адел Екзаршопулос, Ралф Файнс, Рафаел Персоназ, Сергей Полунин, Чулпан Хаматова и др. Показан на Киномания
Филмът почти напълни зала 1 на НДК. Кой не е чувал за Рудолф Нуреев (1938-1983)?! Преди филма знаех, че е красив и виртуозен балетист, татарин, роден във влак и първият арт-невъзвръщенец от СССР. През 1961, когато е на голямо турне в Париж с ленинградския театър „Киров“ (днес отново Петербург и Мариински), младият руски талант решава да остане на Запад. Това е центърът на филма.
Но, решен да е максимално изчерпателен, Ралф Файнс непрестанно се връща към детството му в Уфа, сестрите и забрадената майка. Бащата бегло е показан – когато се връща късно от фронта и после завежда малкия Рудолф на лов.
Виждаме Нуреев пораснал (Олег Ивенко). Встрастен е както по балета и жаждата за успех, така и по живописта – непрестанно ходи в Ермитажа и Лувъра. В Ленинград се сближава с учителя си Пушкин (Ралф Файнс) и съпругата му (Чулпан Хаматова). С нея дори има връзка, въпреки че сексуалната му ориентация вече е загатната. В Париж се запознава с приятната чилийка Клара Сейнт (Адел Екзаршопулос), току-що загубила годеника си, син на тогавашния министър на културата Андре Малро. Нощем заедно бродят по клубове. Съветските ченгета слухтят около Нуреев, заплашват го. В крайна сметка, настояват да се върне в Москва, вместо да замине за Лондон с трупата. Не се получава. Рудолф Нуреев, с помощта на френските си приятели и полицаи, взема най-важното решение в живота си.
Видими са усилията на Ралф Файнс да пресъздаде надълбоко съдбата на руския танцьор до емигрирането му, екранизирайки спомените на британската балерина и журналистка Джули Кавана, близка на Нуреев. Той дори е научил руски език, както младият танцьор от Татарския театър за опера и балет Олег Ивенко – английски. На моменти руската атмосфера от началото на 60-те изглежда убедителна. Но филмът не е. Звучи декларативно. И той, като предишният му режисьорски филм „Невидимата жена” (вж. „Култура“, бр. 20 от 2014), е разказан във флашбек, но тук преминаването през времената е схематично и натрапчиво, особено на финала. Самият Олег Ивенко може и да танцува правилно, но не обсебва екрана, както е правел Нуреев и както го прави за минута-две след финала – липсва му харизма, страст. И като поведение не е по-интересен – смръщен и външен.
Не само Ралф Файнс е влюбен в Русия и културата й, а и сестра му Марта Файнс – неслучайно тя е режисьор на „Онегин”, а той играе Евгений Онегин и е изпълнителен продуцент в дебютната й екранизация по едноименния роман в стихове на Пушкин (вж. „Култура“, бр. 31 от 2002).
Всъщност, епидермалният филм „Рудолф Нуреев: Бялата врана“ само засили желанието ми да гледам многострадалната постановка „Нуреев” на Кирил Серебренников и хореографа Юрий Посохов в Болшой театър. Тя е за еднополовата и разнополовата любов, за страстта към танца и свободата…
