Един от големите македонски интелектуалци ни напусна. Беше широко скроен, доброжелателен, изключително умен и начетен, талантлив писател, драматург, режисьор и театрален педагог. Беше приятел на България и правеше възможното отношенията ни с Македония да се развиват ускорено към добросъседство и взаимно благополучие. През 90-те постави няколко спектакъла в България – един в Народния театър и два в Пловдивския. Тъкмо в Пловдив се запознахме и за мен дългите ни разговори и разходки из Пловдив ще останат паметни. След това се виждахме в София, в Русе (където заведох него и съпругата му в Ивановските скални църкви – беше отново незабравим следобед)…
У нас през 2002 г. излезе книгата му „Речник на предразсъдъците”. Мисля, че това е един добър ключ за разбиране на балканския човек, на балканската история, а защо не и на бъдещето ни. Той няма илюзии, но вярва в разума. Проклина повсеместния бабаитлък из балканските ширини. „Смирете се, ако искате да ме чуете, и чуйте ме, за да можете да се смирите…”, обичаше да казва. Негова е и пророческата фраза: „Всичко, що започва с кич, завършва с кръв”. Питаше се: „Докога черешовите топчета на нашия курназлък ще се взривяват направо в лицата ни? И не е ли крайно време да назовем нещата с истинските им имена, тоест, с име: глупост?” И „Миналото на балканските народи с железни белезници сковава бъдещето им…” Една негова парафраза би трябвало да изплющи в ушите на управниците ни: „Онзи, който не иска да финансира своята култура, ще бъде принуден да финансира чуждата”.
Бих могъл да продължа с негови откровения, но и така е ясно: цяло чудо е, че такъв човек беше жител на Балканите. И затова така ще ни липсва. Като всеки умен човек, загрижен за хората и духа им.
Сбогом, Любиша. Ще те помним…
