Иван Ланджев. „Ти, непрестанна новина”. Стихотворения. Пловдив, Жанет 45, 2018.
Харесва ми тази книга, включително и с недостатъците си – впрочем те не са големи, нито много. Дори при най-повърхностно зачитане тя излъчва симетрия, култура и едно възпитание на чувствата, което особено силно подкупва читателя, склонен да чете стихосбирките не само като отделни стихотворения, но и като книги. Иначе стихотворенията са си отделни, не са безлични детайли от общ инсталационен проект. Та стихосбирката. Има нещо витрувианско в нея, поне като замисъл – дисциплинирана енергия, оразумени вълнения, осъзната, но не чак брутално афиширана литературност. Подобни съчетания не са чести в нашата поезия и е отрадно, че се появяват. Това е най-добрата книга на Иван Ланджев.
Споменах за чувства. Тематично стихосбирката е, общо взето, любовна, но не в плана на романтиците, а по-скоро на Елиът или Одън. С една дума, там, където я има, любовта е рефлективна, поомърлушена и разредена с детайли от околовръстното (градско) пространство и култура, а не пасторално интензивна и слънчево ослепителна, поради липсата на разсейващи ума подробности в пейзажа. А и често пъти служи като отправна точка за други любопитства и безпокойства на поета. Но най-интересното е, че темата търпи еволюция, което до голяма степен сюжетира стихосбирката и я превръща в „несвършената история на любовта ми“ – или още по-точно, в „историята на моята смелост да изговоря любовта си“.
Как става това? Макар че стихосбирката се състои от три секции, манталитетните фази, през които минава лирическата персона, са две. В първата поетът/влюбеният е по-неуверен, по-разсеян, по-тревожно осъзнат, че това, което изпитва и иска да изкаже, е вече многократно изпитвано и изказвано. В тази част от състава си стихосбирката е силно критическа. В нея тече траен конфликт с житейското и литературното клише, с ерозионната повторяемост на нещата и думите, която, ако не внимаваш, рискуваш да те омотае и да загубиш себе си. Така е в “Неделя, палимпсест“ (и двете части). Отглас от това усещане откриваме и в “Terza Sofia”: не помня кой беше го казал, но прав е: / навсякъде всичко прилича на теб. На подобен пасаж се натъкваме и в „Не им вярвам“: Духовното им търсене / докарва подозрително на снимка. Своеобразен инвариант на болно докосване до клише (този път житейско) е стихотворението “Papa Was a Rollin’ Stone”, което въвежда като герой сина, изоставен от баща си и от шанса да получи от него улесняващо въздействие по пътя на стартовите си житейски избори, а на всичко отгоре е окован в прангите на генетичната му матрица и е – самият той – своеобразно житейско клише. В „Павлина“ (опасението от) клишето изниква насред природата: кукумявките летят / в разучени диагонали. Но най-обезсърчително темата е засегната в заключителния стих на „Момиче“: Аз все тъй нямам какво да предложа, освен цитати.
В тази част/фаза от книгата атмосферата на поезията е малко клаустрофобична. Персоната усеща изострено окръжаващите я клишета, независимо дали литературни, културни или природни, и ги отлепва едно подир друго от себе си. А открояващият се иззад персоната поет развива даже нещо като негативна идиосинкразия, стремейки се да постигне своята неповторимост чрез постепенното отстраняване на всичко повторимо. Но идва момент и фазата свършва. Водоразделното стихотворение е „Старата песен“. То е до голяма степен и програмно, защото вътре в него е стихът, който носи заглавието на книгата. Обектът на любовта е изведнъж прозрян, че е „непрестанна новина“. Любовта, в самото си естество, е „непрестанна новина“. С този ритуален словесен жест поетът отведнъж обезсилва клишетата и ги хвърля на боклука. Какво значение имат те? Най-важното е дефолтно ново и нищо не застрашава новостта му. Така е до края на стихосбирката. Атмосферата се разведрява, осанката на лиричната персона наедрява, а гласът й става по-ведър и уверен. Заключителното стихотворение „Ако ще бъдеш някой, не избирай себе си“ отправя към вътрешните слушатели и външните читатели ясни дидактични наставления в плана на „Ако“ на Ръдиард Киплинг. Персоната е съзряла. Поетът се намира вече в нова инициационна фаза.
Както вече казах, стихосбирката функционира и като сбор единични стихотворения. „Чет Бейкър“ е отлично постижение, което бих поставил във всяка представителна антология на живата (не казвам непременно „днешната“) българска поезия. Също и „Вълк“. Харесват ми още: “Terza Sofia” (откъде обаче заглавието?; това „Трета софийска“ ли значи? тогава къде са „втора“ и „първа“? или значи „Софийски терцини“, съгласно действителната композиция на стихотворението? но на италиански „терцина“ е “terzina”, на английски е “tercet”; нещо тук не разбирам, не ми се сглобява), „Пример 1“, „Школа по катерене“, „Пример 2“, „Емигрантска“ и др. Стихотворения като „Сладката наука“ и „Не им вярвам“, въпреки добрите си моменти, са поразвалени от евтина нравствено-психологическа алегоризация („предателят“, „подлецът“), която запушва всеки шанс да се постигне дълбочина – я в чувството, я в коментара му.
Нещо за поетическата техника. Ланджев демонстрира приятна композиция между стихотворения в свободен и класически стих, традиция, започната в предишната му книга „Ние според мансардата“. Класическият му стих (плюс неизменната съпровождаща го рима) е културен, обработен, макар и тук-таме да допуска брак: по-къси и по-дълги стихове в рамките на едно и също стихотворение, леки размазвания на образи или тези заради капана на формата. Но дефектите не са големи, нито органични, нито фатални. Впрочем, не знам защо двамата редактори на книгата (Иван Теофилов и Георги Господинов) не са ги изчистили. Общо взето, това е.
