Кога започва преходът?

Иван Еленков, „Орбити на социалистическото всекидневие. Политики и последици на организационния обхват на масите, отнемането на собствеността, формиране на непосредственото обкръжение и корупцията в НРБ”. София: Институт за изследване на близкото минало и CIELA, 2018

Читателите на Иван Еленков са и негови почитатели заради невероятната му ерудираност, прецизното му вглеждане и анализ на много и нови източници, неповторимия му стил, но на първо място – за интересните му хрумвания и необичаен поглед върху „аналите на историята“.

В декларирания и в заглавието предмет на анализ – социалистическото всекидневие, сякаш няма нещо необичайно, защото социалистическото всекидневие напоследък стана твърде популярно в изследванията на социализма: сред историци – т.нар. стари и нови ревизионисти¹, антрополози, културолози, социолози. Иван Еленков добросъвестно е посочил българските изследвания по темата. Тази популярност се дължи на няколко причини. Първо, защото този тип изследвания смениха полето на досега доминиращата политическа история, визираща макрорамката на големите политически събития, с полето на микроисторията, обръщаща внимание на човешките съ-бития, съ-съществувания сред вълните на „голямата“ история. Това обръщане, с фокус към човека, неизбежно очовечи както изследванията на социализма, така и самия социализъм, независимо от често пъти и критичния поглед към него (например, в текстове на Шийла Фицпатрик, Йохим Хелбек и др.). Разликата в представената книга с тези изследвания е, че тя се опитва да съвмести макроисторическата рамка и микроисторическите й следствия, които на свой ред имат макроикономически ефект, като изследва „избрани насоки на организационния обхват, институционалната уредба и нормативната регулация на всекидневното съществуване през епохата на комунизма в България“.

Преди да се спра на това какво означава фокусът върху така дефинирания предмет, искам да обърна внимание на източниците. Обикновено политическата макроистория борави с мащабни документи от типа на закони, известни речи на лидери, партийни платформи, в случая директиви на конгреси, партийни програми и отчети. На свой ред, микроисторията се фокусира върху дневници, мемоари, протоколи от разпити, показващи гледната точка на обвиняемия, писма и т.н. Източниците на Иван Еленков са различни, те са основно два типа. Първо, наредби, регламентиращи конкретни взаимоотношения между „големите“ институции и простосмъртните – разпореждащи кои групи какви купони за храна да имат, как да се регулират отношенията в почивните станции и др.; правилници за занаятите, упражнявани от частници, за работата на Стопанския съвет на СБХ; решения и разпореждания на Министерски съвет относно повишаване на жизненото равнище на народа и т.н.; т.е. документи – посредници между голямата идеология, задаваща грандиозните петилетни задачи, и конкретните хора с техните потребности. Второ, използват се, и това наистина е находка, данни от социологически изследвания на Информационния център към ЦК на БКП, правени прецизно, но строго поверителни, както и отчети в бюлетина „Злободневни проблеми“, също строго поверителен и предназначен само за определени членове на партийната върхушка. Статусът на подобни документи сам по себе си заслужава особено внимание – първият тип са опити за свеждане, „приближаване“ на големите идеологически наративи към т.нар. маси, те са конкретни регулации за организирането на всекидневния им живот. Вторият тип документи – изследванията, поверителните доклади – не са предписания, а вслушвания в общественото мнение, в отгласа на регулациите сред хората. С други думи, и двата типа документи са опит за своеобразно „въобразяване“ на реални групи от хора от страна на управляващите, а не просто и само идеологически наставления.

Преди да се спра по-подробно на особената изследователска перспектива на Иван Еленков, нека да спомена структурата на книгата. Тя се състои от четири глави. В първата се представя ролята на профсъюзите и ОФ за организирането и регулирането на ранното социалистическо всекидневие (до началото на 50–те години на миналия век): „опитомяването“ на съществуващите социални групи и унификацията им през принципа на „моркова и тоягата“ чрез обществените организации, за да се изгради „новия човек“. За мен особено интересно беше Постановление № 1511 на ЦК на БКП и МС от 1950 г. за категоризиране на населението по снабдяването му с хранителни продукти. В групата „Население“ се обособяват шест категории. Към първата се „числят подземни минни копачи, работници в тунели, екипажи на кораби за задгранично плаване, водолази, всички народни представители“ и представители на местната власт, както и членовете на бюрата на окръжните, околийските и градски комитети на БКП, БЗНС, ОФ и ОРПС². Дневната хлебна дажба за тях е 1200 г, седмична за месо – 800 г, месечна за мазнини и млечни продукти 1000 г, сапун за пране 500 г – месечно и тримесечно 1 бр. тоалетен сапун. Пропускам останалите категории, в които дажбите намаляват, и стигам до последната, шеста категория, определена като „останалото градско население“ (вероятно тук влизат лекари, учители, артисти и др. – б.м.), които разполагат с дневна хлебна дажба от 300 г, седмична за месо 200 г, месечно мазнини – 300 г, а млечни продукти – 200 г, сапун за пране 125 г и тримесечно 1 бр. тоалетен сапун. В шестте категории ясно е онагледена представата на БКП за декларираното равенство – единственият знак за равенство е постоянстващият във всички категории 1 брой тоалетен сапун на три месеца…

Втората глава е „хроника на самотека“ и показва обратната страна на лозунгите за трудова мобилизация и на подвизите на социалистическия човек – злоупотребите със собствеността и прахосничеството; как увеличаването на призивите за качество и ефективност се съпровожда с увеличаване на реална неефективност и безстопанственост. Третата глава разглежда ролята на Съюза на българските художници, Стопанския съвет към СБХ за визуалното идеологическо възпитание на „масите“. Четвъртата е заключителна и заглавието й е показателно: „Обществената собственост върху средствата за производство като асоциална пустош: към въпроса за корупцията у нас през късния социализъм“.

Връщам се на специфичния подход на Иван Еленков – макро-микро-макро перспективата към социалистическото всекидневие. Тя показва, от една страна, нормативно-институционалното рамкиране на всекидневното поведение, което, тъкмо защото е наложено „изведнъж“, а и постоянно се променя, няма как да породи хабитуално, навично следване на тази рамка, а напротив – поражда множество различни отклонения от нея. За разлика от останалите изследователи на социалистическото всекидневие (например, Шийла Фицпатрик, Катрин Вердери и др.), които разглеждат заобикалянето на официалната регулация като всекидневна съпротива (в духа на Мишел Серто; „Оръжията на слабите“ на Джеймс Скот), Иван Еленков защитава тезата, че това прескачане, пренебрегване на институционално-нормативната рамка води до разкъсване, тотална повреда на скрепяващата хората социална тъкан, превръщането на социалните отношения в „асоциална пустош“. Това е така, защото, след като се заобикаля удържащата всички всеобща регулация в името на оцеляване и просперитет, то всеки действа съобразно собствения си интерес в конкретна ситуация с определени хора; в друга – по друг начин и с други хора и т.н. Идеологическата реторика, осезаема в документите, и стриктната институционална регламентация на всекидневните отношения на практика се заменят от прагматичен ситуативен интерес, който ре-традиционализира, връща към селото опитващото се да се модернизира общество, ако си спомним интерпретацията на Макс Вебер за магическия свят на селянина и действията му съобразно максимата „Давам ти, за да ми дадеш“. Следствието от тези ситуативно-прагматично ориентирани фамилиарни отношения, но във все по-анонимизиращо се индустриализиращо се общество, би било не доверие в другите и съзнание за общо благо, а поведение, съобразено единствено с личния интерес, независимо от нормативните задължения на социалния статус. Това на съвременен език се нарича корупция – злоупотреба с публично благо в името на личен или частен интерес. Злоупотребата с публичното благо е възможна тъкмо заради доминирането на т.нар. държавна, обявена за общонародна собственост, изначално размито дефинирана, твърди Иван Еленков; а когато се появява и идеята за лично ползване, границите на практика изчезват и общонародната собственост често се превръща в ресурс за лично ползване. Комунистическата визия за общото благо и съвместно отговорно живеене напълно изчезва, няма я и класическата либерална нагласа за общия интерес чрез уважението към частния интерес. Така, през стриктната регламентация на всекидневните отношения – при потреблението, и през централизираното управление и „общонародната собственост“ – при производството, Иван Еленков показва прагматизирането и корумпирането на всекидневните отношения, израз на конкретни частни интереси, но без лична отговорност, която се прехвърля на държавата и на „другите“. Подчертавам, това не са голословни твърдения на „яростен антикомунист“, а стъпват единствено и изцяло на анализ на документи от социалистическия период. Конкретен пример от секретна преценка на Комитета за държавен и народен контрол, цитат: „общият размер на нанесените щети само от т.нар. „неоправдани разходи и загуби“ за цялата икономика на НРБ през 1978, 79 и 80 г. прехвърля 2 милиарда лева“.

Така регламентацията на всекидневните отношения, съобразена с „общонародната собственост“, по-скоро ги деформира, твърди Иван Еленков, микроисторията може да се вгледа в обясненията на тези деформации и да ги положи като начин на оцеляване или постфактум – като съпротива; но тезата на автора е, че точно в тези деформации се крие обяснението на случващото се на макро- и микроравнище сега, след 1989 г. Подходът на Иван Еленков демонстрира различен поглед към всекидневието от т. нар. ревизионистични изследвания. Той не се фокусира върху човешките измерения на всекидневното живеене, а показва пътя на деформацията на тези човешки отношения. В този смисъл, подходът е не просто различен, но и критичен към т.нар. ревизионистични изследвания.

От друга страна обаче, книгата показва и появяващата се саморефлексивност на режима, ако използвам класическото, макар и спорно разграничение режим-общество. Социологическите изследвания, както и част от наредбите в по-късния период, демонстрират опитите на режима не само да предписва, но и да се нагоди към всекидневните изисквания, да се съобрази с тях; да види и отчете собствените си слабости, като все пак си запази първенството на надвсекидневен разум спрямо всекидневните нужди. Това се открива, освен в секретните преценки на Комитета за държавен контрол, и в „Програма за подготовка на търговията и битовите услуги в София за посрещане на XI конгрес на БКП от 1975 г. и в доста други документи. В този смисъл, книгата не може да се впише и в тоталитарната парадигма, доколкото показва едновременното високомерие и опит за тотална регулация от страна на режима, но и известно притеснение от незадоволените потребности на населението и опити да се съобразява с тях в по-късния период на социализма.

Интересният подход на Иван Еленков не може да се вмести и в класически изследователски полета, на страница 154 той сякаш случайно използва фразата „икономика на всекидневието“, аз бих дефинирала изследването му като „политикономия на всекидневието“. Тази перспектива, която е между макро- и микроисторията и различни дисциплинарни полета, безспорно ще е интересна на заинтересованите от проблематиката изследователи.

Книгата е важна и за широката публика, голяма част от която носталгично си спомня „светлото минало“ така, както това минало е пропагандирало „светлото бъдеще“, вероятно защото хората са забравили надхитрянето на системата, а помнят нагаждането й към собствения си интерес. Силата на книгата е, че не раздава абстрактни оценки, тя говори чрез документите на онова време, показващи, че най-големият враг на комунистическата система е самата система, която работи постоянно срещу себе си. В този пункт тезата на Иван Еленков е сходна с тези на критикуваните от него Катрин Вердери и Джералд Крийд. Вердери твърди в книгата си „Какво беше социализмът и какво дойде после“, че социалистическата държава сама себе си подкопава, а Джералд Крийд в „Опитомяване на революцията. От социалистически реформи към противоречивия преход в едно българско село“ констатира, че социалистическата държава „създава неконтролируема система, наподобяваща повече теорията на хаоса“.

Финалната глава, но и цялата книга на Иван Еленков, показва кога всъщност е започнал т.нар. преход в нашата страна, много преди 10.11.1989 г., твърди авторът: „Политиките към всекидневието през епохата на комунизма и последиците от тях се показаха в предходните страници безизходно социално разрушителни с дълготраен и продължаващ ефект върху десетилетията на прехода у нас; с описаното подело се повсеместно разграбване на „общественото“ от средата на 1980-те години, последната част на настоящото изследване представя катастрофичната „посткомунистическа“ социална и икономическа картина на българското общество, разгърната в действителност широко преди 10 ноември 1989 г.“

Корените на злините, споходили ни сега и регистрирани от социологическите изследвания – ниско доверие в хората и институциите; втренченост в собствения интерес и затвореност в семейството, защото няма вяра в общо благо и алтруизъм; корупцията, за която толкова говорим, можем да открием в радикалния прелом през 40-те години, задал илюзията за общонародна собственост и за справедливо преразпределение. Оцеляването през/отвъд идеологико-нормативно-институционалните рамки всъщност руши общата социална канава на обществото и ни преследва все още и днес в подозрението към всяка институция и всеки човек; и ни оставя сами в „асоциалната пустош“. Излизането оттам започва и с осъзнаване на случилото се, за да знаем накъде да вървим.