Стефан Цвайг. „Светът от вчера. Спомени на един европеец”. Превод от немски Анна Лилова. Колибри, С., 2018
Последното издание на тази книга в Англия предизвика сред рецензентите забележката „Трябва да си припомним кой беше Стефан Цвайг!“. Почувствах се „по-европейка“ от англичаните (което пък точно сега не е много трудно), защото в България Цвайг никога не е бил забравян. Благодарение на антифашистките си възгледи той беше „позволен“ от комунистическия режим, а ненадминатият превод на Димитър Стоевски го направи любим за интелигентната публика в течение на четири десетилетия. (Внушителният том с шестнайсет новели беше преиздаван по веднъж на всяко десетилетие, започвайки с 50-те.) Дори в този момент седем-осем нови издания се въртят на нашия книжен пазар. „Светът от вчера“ обаче е различна от всички други книги на Цвайг. Това са спомени, написани емоционално и красиво, есеистично по необходимост, защото в момента на писане авторът няма достъп до нито един документ, включително от своя огромен архив. В началото на 1941 г. той е пристигнал в Бразилия, след като последователно е бягал от Австрия в Англия и от Англия – в СЩ. Задачата да опише „какво означаваше да си живял между 1881 и 1942“ в централна Европа е последното нещо, което го задържа на този свят. Зад него е останал грандиозният провал на всичко, за което е заслужавало да живее: свободата, хуманността, толерантността, проектът за единна и културна Европа.
От пръв опит книгата може да бъде наречена просто спомени, защото Цвайг наистина проследява чрез биографичната последователност на своето битие онова, което е видял, и хората, които е познавал, започвайки с 90-те години на XIX век. Дори само това да беше, пак щеше да ни е интересно, защото сякаш няма значим интелектуалец (особено сред писателите) от централна Европа, с когото да не е бил близък в един или друг момент. (Неразбираемо за днешните „виртуални“ отношения и много специфично за света на „Бел епок” е това усещане за интимно единство на европейския творчески дух.) Един след друг срещаме Рилке, Хофманстал, Теодор Херцл, Хърбърт Уелс, Джойс, Равел, Рихард Щраус, Ромен Ролан, Фройд… Не е възможно да изброя всички, но всички вътре са изобразени с деликатно вчувстване в спецификата на тяхната личност, с майсторството на големия портретист, когото познаваме от психологическата проза на Стефан Цвайг. Още по-интересна е книгата, прочетена като социологическо наблюдение. Цвайг не живее дълго, но само за шейсет години преминава през три много различни епохи и успява да улови духа на всяка от тях в незабравим портрет, емоционален и проницателен едновременно. Всеки, който иска да разбере духа на времето до Първата световна война, трябва да прочете първите двеста страници, написани в неподражаемо съчетание от носталгия и критичност, след това да се сблъска с ентусиазираната наивност на европейците в навечерието на Голямата война, за да пропадне в мрачната бездна на масовия фашизъм в междувоенното време. Безкомпромисно честен в своите оценки, скромен в изображението на собствената си личност, Цвайг пише отвътре на едно поколение интелектуалци, родени сред спокойствието и просперитета на Хабсбургската империя, но само за да се окажат захвърлени в поредица от немислими преди катастрофи. Отначало читателят може да се почувства подразнен от социалната наивност и безметежния оптимизъм на един осигурен младеж, възпитан с представите на своята класа: най-богатите сред индустриалната буржоазия в Австрия. Историята обаче помита тези представи, а Цвайг представя процеса с болезнена откровеност, с безпощадност към себе си и всички, които приличат на него. В последните страници отново виждаме виенската буржоазия (или поне евреите, които са били три четвърти от нея), но сега те са обеднели, почти просяци, напъдени, скупчени като стадо на една лондонска гара. И това е само началото, истинската война дори не е започнала. Цвайг не издържа зловещата ирония на историята още преди да знае за концлагерите и масовото унищожение. „Мисля, че е по-добре да свършиш навреме и прав един живот, в който интелектуалният труд означаваше най-чистата радост, а личната свобода най-голямото земно благо“, написва той и праща завършен „Светът от вчера“ на своя издател. На другия ден ги намират – него и втората му съпруга – мъртви, уловени ръка за ръка.
