I. VASILIVS SVO LVCILIO SALVTEM[1]
Вчера пак срещнах един стар познат, скъпи Луцилий, който искрено се изненада, че съм се посветил на теб, а не на работата, за която учих усърдно последните години. „Защо избираш да се задоволиш с нещо толкова малко, попита ме той, когато можеш да имаш оная кариера, за която мечтаеш от дете?“.
Докато ти пиша тези редове, снегът покрива земята и къщите с белия си плащ и тази пелерина на спомените ме връща назад в годините, когато бях колкото теб; не, по-млад. Тогава градът беше по-голям, светът беше необятен, а денят сякаш продължаваше цяла вечност. Не зная дали има как да си представиш колко дълго време можеха да бъдат едни нищо и никакви двадесет минути. Тогава, ако ме разбираш, животът беше като по часовник. Колко различно е сега за теб – във всеки момент да можеш да пожелаеш да гледаш каквото поискаш, да слушаш каквото поискаш, да прочетеш малко информация за каквото ти е хрумнало. За това, което ти можеш да правиш сега сам, ние трябваше често да прибягваме до приятели и познати. Трябваше да говорим, трябваше и да се слушаме; да взимаме назаем – и да даваме. Само за миг се опитай да си представиш да не можеш да гледаш филма, който искаш, защото е късно вечер и видеотеката (нещо като библиотека за филми) е затворила. Да не можеш да слушаш любимия си микс от парчета, защото музиката ти е на касетки, които са с точно подредени песни и трябва да ги превърташ – а и са само десетина. Да не можеш да прочетеш всичко, което пожелаеш, за Китай или Юпитер, или тихоокеанското дъно, защото това знание не се намира в един уебсайт на няколко клика разстояние, а е пръснато в десетки енциклопедии, които трябва да преровиш (а преди това и да си набавиш). Представи си, че не целият свят е в джоба ти, а ти си в един от милионите негови джобове и знаеш за другите, искаш да научиш какво има в тях.
В такива времена отраснах аз и наистина мечтаех да се посветя на правото, да стана адвокат или магистрат и да помагам на справедливостта да проглежда. И да се прочуя. Едва години по-късно разбрах, че това ще ме превърне в героя на някоя книга, а всъщност нещо ме влече да бъда автор. Затова избрах да ти разкажа повече за миналото, което никога не е било твое, а на теб разчитам да съградиш онова бъдеще, което желаеш за себе си и за другите. Странно е наистина това чувство, че си роден в своето време, а е неизбежно да умреш в нечие чуждо. Днес светът ти принадлежи, а утре вече си спомен за отминало съществуване.
Но се отклонявам. Сам знаеш от предишните ми писма, че даже тези, които добросърдечно ме поздравяват за това, че съм избрал да ти бъда учител, го правят сякаш от криворазбрано усещане, че това е някаква саможертва. И преди съм ти казвал, че моето поколение, макар и фатално близко до твоето, има негативно мнение за теб и родените след теб. Но казвал ли съм ти защо? Казвал ли съм ти, че всеки ден се опасявам колко мързелив и разглезен можеш да бъдеш, защото получаваш наготово онова, за което аз съм отделял седмици и месеци усилено търсене? Казвал ли съм ти, че виждам в нетърпението ти презряна черта на характера, която ти пречи да постигаш успехи и да оценяваш правилно себе си и останалите? Говорили сме и преди как непостоянството ти те води към една пагубна смесица от неувереност в теб самия и арогантност, не подхождаща на благородството ти.
Аз знам, че ти си плод на твоето време, както аз на моето. Но искам да разбереш, че можеш да го оставиш да те пороби, а можеш и ти да му бъдеш господар. Изборът е в ръцете ти. Vale.
II.
VASILIVS SVO LVCILIO SALVTEM
В последното ти писмо (което отворих с голяма радост още щом пристигна вчера при мен) пишеш, че си започнал преди седмица някакъв проект, който хич не върви. Вложил си много усилия и желание в него, а все още няма никакви резултати. Бързам да те успокоя, че няма за какво да се тревожиш, Луцилий!
Днес сме свикнали да ни убеждават, че животът е единствено тук и сега. И нима можем да отречем, че миналото е нещо, което не можем да променим, а бъдещето е така неочаквано, че и най-добре скроените ни планове остават често неосъществени? Виждам как кимаш одобрително.
Но не е ли вярно, че онези прекрасни тополи, които растат край езерото, са били в миналото просто семенца, попаднали в правилната почва? Не е ли вярно, че дъждът ги е напоявал отново и отново, докато израстат до тези високи, изящни, горди дървета? Дни, седмици, месеци, години, те са се хранили и са се издигали нагоре; брулени от бури и шибани от порои, те, все така достойно изправени, стоят и днес. Не си ли ти също като тях, спомни си, Луцилий! Ти същият човек от вчера ли си? А помниш ли, когато беше още малко дете, колко различно мислеше тогава и как друг ти се виждаше светът? Не ми ли каза ти веднъж колко глупава и ненужна е философията, защото тя не дава отговори, а само задава въпроси, защото в нея няма нищо такова като 2 + 2 = 4, същият ти, който днес искаш да знаеш толкова много за нея? Помисли! Струва ми се, че сам знаеш, но смееш ли да признаеш, че миналото е ключът към това, което си днес, което всички сме и всичко е днес? Как можем да живеем сега, в настоящето, без да си даваме сметка какво е било преди? Чувал съм те да казваш, че да познаваме миналото ще ни помогне да избегнем някои от грешките му – и си напълно прав. Но звучеше така заучено казано, че се опасявам, скъпи мой Луцилий, че само го декламираш, а не си вникнал в смисъла му. Направи го и ще се убедиш, че много от отговорите на днешните загадки не можеш да намериш, без да се обърнеш назад.
Ключът обаче само отваря вратата нататък и когато говоря за силата на миналото, не бива да ме разбираш погрешно и да се вглъбяваш да мислиш за онази вода, която е вече изтекла. Големи са опасностите за онзи, който забрави времето, в което съществува. Ето, виж нашите старци, на които се присмиваме, че още се карат за отминали събития, върху които нямат никакъв контрол – и никога не са имали. Те се гледат лошо и се упрекват един друг за „онова, дето вашите направиха през не-знам-коя-си година“; когато сами са били деца, никой от тях нито е мислил, нито е сторил зло на другите. Човек лесно може да реши, ако ги слуша, че народът ни живее още в миналото, а това значи, че и плановете, и страховете му – те също са неактуални. Кажи ми, Луцилий, как да видиш какво те чака напред, как да избереш най-добрата пътека, когато ходиш заднишком и единствено можеш да проклинаш бурените и неравния път, едва когато си го отминал?
Сега си те представям как въртиш очи и с онзи твой хитър глас ме питаш: „Добре де, но пак ме замерваш с въпроси, учителю, а никакъв отговор не ми даваш“. Нека тогава това ти послужи за отговор: учи се от миналото какво да сториш днес, за да бъде бъдещето ти, каквото пожелаеш. Вярно е, че ние принадлежим на вчерашния ден, но пък утрешният принадлежи на нас.
Да се върнем сега на проекта ти. Той никак не се различава от тополите при езерото – нито от теб самия! Нито семенцата стават дървета за един ден, Луцилий, нито момчето се превръща в мъж. И както градинарят, така и родителят трябва да е търпелив и постоянен в работата си, за да постигне желания от него резултат. Не е достатъчно само да иска, той трябва да прави. Да полива всеки ден, да плеви, да не се отказва, когато нещо възпрепятства работата му, а да намери начин да реши проблема и да продължи. Ти си свикнал животът да ти дава на момента чувство на удовлетвореност; когато покажеш някоя твоя снимка или творба – хората на мига се втурват да я харесват и трябва да признаеш, че си малко разочарован, когато не събереш очакваната популярност веднага. Такова е времето сега, но ти трябва да разбереш, че невинаги е било така. Гледай на своя проект като на своя градина и бъди добър градинар. Така, дори да не успееш напълно, ти ще си изпитал удоволствието от целия път и ще знаеш, че си дал всичко от себе си. Понякога плановете ни остават неосъществени не по наша вина, а заради случайността. В такива случаи не бива да се тревожим, а просто да опитаме отново. Vale.
III.
VASILIVS SVO LVCILIO SALVTEM
Приписват на някакъв народ от Далечния изток една наистина чудата поговорка – „Дано живееш в интересни времена“. И казват, че това не е добросърдечно пожелание, както на пръв поглед звучи, а злокобно проклятие. Нямам намерение да навлизам в подробности относно произхода на фразата, но ми се струва, че е натоварена с изключително любопитно послание, което бих искал с теб да обсъдим.
Предполагам, че ще се съгласиш, Луцилий, че живеем в наистина интересно време. Неочаквани политически движения, чудновато и особняшко изкуство, бум на технологичното развитие, особено в полето на виртуалната реалност – един свят, който напълно ни принадлежи, за който сме не гости, които само минават, а създатели. Дори военни конфликти в иначе спокойните дни, в които растеш. Всичко е толкова любопитно, но не е само това – сега, за разлика от преди, можем да получаваме вести и от най-отдалечените кътчета на света само секунди, след като нещо се е случило. Новините ни захранват с информация не постепенно, плавно, поетапно, а изригват, бълват, връхлитат ни. Не ми ли каза ти веднъж, че ти е трудно да чуеш собствения си глас от пиукането на малкото устройство в джоба ти? Може и да е бил някой друг, но ме е страх да не би да е истина.
Преди време се видях с моя приятел от морето, Луцилий, който ми каза, че разговаря понякога с теб и му направило впечатление, че нямаш време да се отегчиш. Ти винаги слушаш нещо, гледаш нещо, четеш нещо, говориш с някого – всичко благодарение на смартфона ти. Не знам дали ще ме разбереш, но това е зловещо. Кога разговаряш сам със себе си, ако през цялото време някой друг ти говори – музикант, актьор, автор, приятел? Нали не си се отказал от онзи, единствения, който ти е спътник от началото до края, от теб самия? Аз не мога да си представя света без скуката, без онова Нищо, което ражда останалото, защото те оставя сам с тебе си. Тя е нулата, началото. Ако постоянно си зает с друго – кога намираш време да разбереш себе си и как най-добре би могъл да се изразиш? Ужасявам се, защото ти, ако не познаваш себе си, никога няма да бъдеш истински щастлив. Какво е толкова по-интересно в чуждия живот, че е важно да го наблюдаваш постоянно? Нали не искаш да се превърнеш в един homo spectator, който е само второстепенен актьор в живота на тия, дето са потърсили малко повече внимание?
Не, не, Луцилий, не ти казвам, че трябва да спреш да четеш книги, да слушаш музика, да се информираш за събитията от света. Все пак ти трябва храна за размисъл, за да растеш, да ставаш по-добър. Но също както стомахът има нужда от почивка, за да преработи изяденото, така и мозъкът има нужда от време, в което всички външни дразнители да бъдат изключени. Единствено така ще може да абсорбира знанието от информацията, която е поел.
Не ти помага и тази мигновеност на живота днес, която позволява лесно да бъдеш покварен от разсеяността. Ти виждаш снимките на своите приятели на мига, щом ги направят, и това те кара да мислиш, че знаеш какво се случва в живота им. Така си създаваш погрешното усещане, че сте говорили, че сте споделили – и после, на живо, нямате какво да си кажете. Ами тези разговори под формата на чатове, които ти позволяват да общуваш с няколко души едновременно? Ще кажеш: „Че какво по-прекрасно! Така спестявам време и мога в същия момент да говоря с различни хора, дори от различни краища на света!“. Но замисляш ли се дали не си спестяваш още нещо, когато превключваш от единия разговор в другия? Да чатиш едновременно с трима по едно и също време – това не означава да бъдеш в три диалога едновременно, а да бъдеш в нито един. Ако мислиш постоянно по няколко теми, вероятността е, че няма да вникнеш дълбоко в нито една от тях – и нито една няма да вникне в съществото ти. Ами това, че докато чакаш чуждия отговор си, открадваш по няколко минути, в които да погледаш някое видео? Нима това не раздвоява още веднъж вниманието ти? Не, Луцилий, не си и помисляй да ми кажеш, че някои разговори са маловажни. Защо ги водиш тогава? Защо не правиш нещо друго, което да помогне на израстването ти? Разговорът е интимност и много от нея си отива, щом почнеш да пилееш вниманието си по друго, докато уж приказвате.
Не умея сам да ти кажа дали съм строг, справедлив или нито едно от двете в оценката ми към теб. Аз само споделям притесненията си, защото искам ти да избегнеш грешките, които могат да ти струват всичко. Като твой учител, не мога да те ти обърна внимание на това. Като твой приятел, не мога да не се притеснявам за теб. Като твой доброжелател, искам да ти кажа нещо последно: светът ще ти поднесе изкушения и погроми, но ти трябва да бъдеш концентриран и да устояваш, да продължаваш напред с разум и без страх. Бъди творец, бъди сърцат и танцувай, танцувай, танцувай. Така ще живееш в добри времена, не в интересни. Vale.
–-
[1] От латински – Василий поздравява своя Луцилий. Традиционно начало на римско писмо.
