„Възродителният процес” в България (1984-1989): Ретроспекции” бе тема на кръгла маса, организирана от Център за академични изследвания София, която събра на едно място и предизвика смислена и оживена дискусия между български и чужди изследователи от най-различни сфери – история, икономика, политология, антропология, социология, право, журналистика, филология, дори психиатрия.
Това се случи на 18 януари. Точно 34 години преди това – на 18 януари 1985 г. – на среща на Политбюро на ЦК на БКП с първите секретари на окръжните партийни комитети за първи път се говори за „Възродителен процес” и е отчетено, че до онзи момент са сменени имената на 310 000 български турци.
В началото на промените за „Възродителния процес“ се появяват изследвания на близо 20 историци. Те обаче не се опират на систематичен преглед на документи, а на фрагментарни сведения, до които е можело да се стигне при тогавашния Закона за архивите, обърна внимание председателят на Държавна агенция „Архиви“ Михаил Груев. Днес, 30 години след „Възродителния процес”, всички налични документи са достъпни и дават възможност на изследователите за пълноценен анализ.
Данните са щели да бъдат далеч по-малко, ако е била изпълнено искане на секретариата на ЦК на БКП от края на 80-те години за заличаване на турските имена в документите, съхранявани в Архивите. Там, където се изброяват много турски имена, намерението е било документите изцяло да се унищожат. Заслуга за запазването им най-вероятно има професор Дойно Дойнов, тогавашен председател на Главно управление на архивите, разказа Груев.
„Какво прави ДС?! Не виждате ли, че българите са малцинство в собствената си държава?“ Тези думи на Николай Генчев от началото на 80-те години припомни Стефан Дечев от Югозападния университет „Неофит Рилски“, за да илюстрира как историците подкрепят асимилаторската политика спрямо българските турско-мюсюлмански общности.
В действителност, по онова време, както обясни Михаил Иванов от НБУ, „преди старта на голямото преименуване“ (изследователите припомниха, че опити или фактически масови преименувания е имало още от средата на 60-те години) са сменени имената на 50 хил. души, за които уж е открито, след „ровене до девето коляно“, че някой в рода е бил етнически българин.
Малко по-късно и други институции, освен ДС и МВР, активно се включват в асимилирането – Юлиана Методиева (Платформа „Маргиналия.бг”) разказа как, като млада журналистка, всяка седмица присъства на свикана от Министерство на образованието своеобразна пресконференция, на която обявявали колко шалвари и забрадки са отрязали. Методиева поиска прошка от присъстващата Зейнеп Зафер, жертва на „Възродителния процес“, за текстовете си тогава. По-късно, през 90-те години, Методиева е главен редактор на „1000 дни” и „Обектив”. Тя отбеляза ролята на журналистите, работещи в тях, които публикуват множество факти за преименуването и репресиите срещу малцинствата, като разкриват и конкретни виновници.
За жеста си Методиева бе провокирана от политолога Антони Тодоров от НБУ, според когото ние, като общество, не сме си извлекли поука от „Възродителния процес“. Според Тодоров, поука няма, тъй като не е извършен ритуален акт – не е поднесено извинение. В същото време, политологът не смята за достатъчни официалните извинения на Иван Костов и Сергей Станишев, като подчерта, че колективният разказ за събитията от „Възродителния процес“ е двусмислен, тъй като целта му е да ни оневини изцяло.
От своя страна, психиатърът Румен Петров от НБУ, разсъждаващ върху въпроса „Възродителният процес – травмирана и травмираща идентичност“, обясни, че като българин, той самият се чувства жертва, доколкото е затруднен да изпитва емпатия към българските турци, тъй като е индоктриниран от дългата традиция на тяхното изключване от социалния живот – например, недопускането им да служат в редовната армия.
Особената перспектива на Румен Петров бе представена в панела на конференцията, посветен на паметта и травмата. В него изказвания направиха антропологът Евгения Иванова от НБУ, социологът Теодора Карамелска от НБУ и колегата й Любомир Пожарлиев от университета „Юстус-Лийбиг” в Гийсен. Те коментираха резултати от свои теренни проучвания на места, като Дулово, Минерални бани, Пазарджик, Казанлък, Бурса, сред български турци, преживели „Възродителния процес”. Основен извод бе, че българските турци са надмогнали травмата и оневиняват обикновените българи за случилото се („срещу властта не се върви“; „виновни са комунистическата партия и руското влияние[1]“). Евгения Иванова направи уговорката, към която се присъединиха и останалите участващи в теренни проучвания, че „паметта се ръководи от актуалните събития“.
А какви са актуалните събития на академичното поле? (Тук ще отбележа само споменатите по време на конференцията.)
През 2015 г. излиза антологията „Когато ми отнеха името” със съставители Зейнеп Зафер и Вихрен Чернокожев. По време на конференцията Зафер прочете разтърсващи стихове, цитати от разкази и документални свидетелства на български турци, жертви на „Възродителния процес”.
През 2016 г. е издадена „Икономика на „Възродителния процес“ на икономиста Румен Аврамов.
През 2018 г. полският историк от шотландския университет „Сейнт Андрюс“ Томаш Камузела издава изследването си „Етническо прочистване по време Студената война. Забравеното изгонване на турците от комунистическа България през 1989 г.“[2].
Според Камузела онова, което се е случило в България през 1989 г., е тъкмо етническо прочистване. Той подчертава и факта, че през 2012 г. 41-ото Народно събрание приема Декларация, в която обявява „прогонването на над 360 000 български граждани от турски произход през 1989 г.“ именно “за форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим”.
Камузела е убеден, че престъплението „етническо прочистване“ и ролята на турско-мюсюлманските дисидентски движения за настъпването на края на социализма в България трябва да влязат в учебниците, за да се противодейства на забравата и да се поставят основите на успешното помирение. За да обясни защо е толкова категоричен, той сподели колко е впечатлен от тържествата в Правец в чест на рождения ден на Тодор Живков. Сегашният български министър-председател е единственият премиер в Европейския съюз, който цени не само един диктатор, но и извършител на етническо прочистване, подчерта Камузела. Той обърна внимание как през 1989 г. „Голямата екскурзия“ е слабо отразена в международните новинарски емисии, а единствено югославските вестници я поставят на първите си страници. Те със сигурност са забелязали, че нито Западът (Вашингтон), нито Изтокът (Москва) са реагирали на случващото се и югославските политици са учудени, когато през 1999 г. НАТО бомбардира Съюзна република Югославия. Така Камузела свърза липсата на международна реакция спрямо „Възродителния процес“ с жестокостите, извършени през 90-те години по време на Югославските войни.
Накрая той постави няколко въпроса: Защо в условията на Студената война изгонването на българските турци от държава членка на Съветския блок в държава членка на НАТО не предизвиква война? Защо етническото прочистване не завършва с гражданска война в България – така, както се развиват събитията в Югославия? Защо никой не е подведен под съдебна отговорност за „Възродителния процес“? (Отговор даде Красимир Кънев от БХК, който в изказването си „Неуловимата вина – съдебна история на „Възродителния процес“ след 1989 г.“ проследи как лицата, подведени под отговорност за „Възродителния процес“, са обвинени по изключително трудно доказуеми членове от Наказателния кодекс, чиято абсолютна давност изтича. Историкът Момчил Методиев обърна внимание, че оперативните работници, участвали най-активно в насилствената асимилация, към края на 80-те години вече са издигнати на заместник-началнически позиции. Когато в началото на прехода политическото ръководство на ДС е сменено, тъкмо те заемат местата му и естествено, не разследват сами себе си.)
Германският историк и славист Волфганг Хьопкен от Лайпцигския университет реагира на представянето на Камузела, коментирайки, че дългата история на турско–мюсюлманска миграция не може да бъде етикетирана единствено и само с понятието „етническо прочистване“. Това става ясно, ако се откроят шестте модела на миграция, развили се на Балканите през годините.
При първия модел миграцията настъпва по време и заради война, както когато една държава (например, Османската империя) се разпада, а друга (като България) се ражда. При процеса на създаване на държавата се оформят „пространства на насилие“, които провокират миграция.
При втория модел миграцията е в резултат на дискриминационна политика спрямо малцинствата. Това се случва на Балканите и преди, и по време на социалистическия режим. Хьопкен направи уговорката, че между 1880 г. и 1912 г. положението на мюсюлманското население в България не е било толкова лошо – техните културни и религиозни права са били гарантирани от Берлинския договор и българските закони и са се спазвали не само на хартия, но и на практика. По онова време съществувал негласен консенсус между държавната власт и мюсюлманите – тя уважава техните културни и религиозни права, а те не настояват за политически. Това обаче се променя в периода между двете световни войни и по-специално през 30-те години на ХХ век.
При третия модел на миграция причината е в социалната промяна. Мюсюлманите дълго време трябва да бъдат убеждавани, че могат да живеят в християнска държава. За целта в Босна, например, през 1880 г. е издадена специална фатва. Трудното приемане на социалната промяна е регистрирано в редица годишни доклади на местни български администратори, които описват положението на турското население в региона си. Управителят отбелязва, че въпреки правата, които им дава Конституцията, българските турци се чувстват като в чужда държава. Една от причините за това отчуждение Хьопкен отдава на обстоятелството, че българските турци не служат в казарма.
По време на социализма проблемът с отчуждението продължава – първоначално държавните власти се опитват да помирят традиционната идентичност с новата социална ситуация. Малко по–късно, през 50-те години, мюсюлманите са стигматизирани като „изостанали“ и се приема, че трябва да станат обект на културни политики. Хьопкен показа книжка, издадена от Отечествен фронт, чиято корица е илюстрирана с мюсюлмани „преди“ и „след, като са се превърнали в „културни хора“, купувайки си телевизор.
Четвъртият модел на миграцията е свързан с междудържавни изселнически спогодби. Те се появяват за първи път през ХХ век. Сключвани са и преди, и по време на социализма. Турция е имала такива споразумения и с България, и с Румъния, и с Югославия.
Петият модел отразява не толкова потискащата политика на държавата, в която живеят турците мюсюлмани, колкото политиката на Турция за тяхното привличане. Когато тя не е в тежка икономическа криза, имигрантите са смятани за религиозни бежанци – към тях се проявява солидарност и им се оказва помощ.
Накрая, шестият модел на миграция е свързан с икономически причини. След 1878 г., например, цените на земите скачат, мюсюлманите ги продават и напускат България. Сходен модел отчетливо се наблюдава след 1989 г., когато може да се говори за широко разпространена икономическа миграция от нов тип, особено към страните от Европейския съюз.
Свой коментар върху книгата на Камузела направи и организаторът на Кръглата маса Румен Аврамов. Той намира за методологически неправилно възприетото от автора отделяне на насилствената асимилация след 1984 г. от масовото изселване през лятото на 1989 г. и разглеждането на последното само за себе си. Аврамов се съгласи, че по замисъл и отчасти по резултати, случилото се през 1989 г. е етническо прочистване, но отбеляза, че динамиката на процесите е била сложна, като намира за удачна обобщаващата библейска метафора „Изход“ (exodus). Той не приема, че в България етническото прочистване е забравено и че изследователите са обхванати от колективна амнезия, нито че темата е табуизирана. Редица от тези, които са допринесли за съхраняване паметта и за разбиране на „Възродителния процес“, участват в Кръглата маса. Много ценни са също сборниците с документи, публикувани от Веселин Ангелов и други историци. Благодарение отварянето на архивите, днес имаме много повече достъпна информация, отколкото преди 30 години. Факт е обаче, че съществува носталгия по миналото и темата за „Възродителния процес“ не присъства отчетливо в учебниците. Камузела основателно повдига и въпроса за вината и за неслучилото се търсене на отговорност. Според Аврамов, цялото българско общество я носи в една или друга степен. Но тя е винаги конкретна и е безспорна за кръга водещи идеолози, за взималите ключови решения и главните изпълнители. Твърдението на Камузела, че етническото прочистване е причина за падането на комунизма в България, не е коректно. Масовото изселване е катализатор на смяната на режима, която така или иначе е щяла да настъпи; то оформя историческия облик на тази смяна в България. Събитията от 1989 г. са лаборатория и икономически пролог към прехода[3]. Последвалото присъствие на етническите турци в българската политика и управление е безспорно позитивен факт. Но ДПС се превърна в клиентелистка партия, посредник на (етнически) български олигарси. Тази партия наслагва недоволствата от българския капитализъм и латентната подозрителност към турците, усилвайки по този начин антитурските настроения. Гротескно е Ахмед Доган да бъде представян за българския Лех Валенса или Вацлав Хавел, както това прави Камузела в книгата си. Той същевременно е прав, че „Българският етнически модел“ е пропагандно клише, прикриващо компромиса между стария режим и ДПС; формула за избягване търсенето на отговорност и на полагащото се извинение.
Според Аврамов, обществото не е узряло за предлаганото ритуално и искрено национално помирение по повод „Възродителния процес“. Всички стъпки в тази посока досега предизвикват само остра националистическа реакция. Ето защо той завърши с думите, че „тук присъстващата общност няма друг избор, освен да следва призива на Кандид всеки да копае собствената си градина“, тоест, да продължава да пише книгите си за минали и сегашни несправедливости. С идеалистичната надежда, че чрез тях ще посее семената на толерантността.
–-
[1] Изследователите бяха озадачени откъде в колективната памет се е появило „руското влияние“, след като всички проучвания по въпроса нееднозначно са показали, че „Възродителният процес“ си е изцяло „българска работа“. Михаил Иванов припомни, че в архивни документи на МВР е било документирано, че на заседания в министерството винаги е присъствал човек от КГБ, но той не се е намесвал.
[2] Ethnic Cleansing During the Cold War. The Forgotten 1989 Expulsion of Turks from Communist Bulgaria. Routledge, 2018.
[3] В изказването си Момчил Методиев („Възродителният процес“ и структурите на ДС“) свърза кървавия характер на насилственото преименуване и прогонване на българските турци с култа към насилието през първите години на прехода.
