Кристин Димитрова. Уважаеми пътници. Редактор Силвия Чолева. Корица Лилия Трендафилова. София: Издателство за поезия ДА, 2018. Цена 12 лв.
Премиерата на тази книга беше в Литературен клуб „Перото” в последния ден на януари. Навън валеше силен дъжд. Кристин нарече успелите да пристигнат в НДК приятели и читатели „чудо”. Преди мен за “Уважаеми пътници” говори проф. Милена Кирова, чийто студент съм бил тогава, когато Кристин Димитрова е подготвяла за печат първата си книга; и както ще си проличи от последващите думи, небрежен студент… Но двамата споделихме удивително сходни впечатления от 11-ата стихосбирка на Кристин – тя като учен, а аз като поет. И двамата, без да сме се наговаряли, не се фокусирахме върху стихотворенията, които Кристин прочете в началото – за двама ни тези, иначе превъзходни стихотворения, бяха от друг период на Кристин. Периодът преди равносметката. А Силвия Чолева съобщи, че е предложила от книгата да “паднат” като неуместни и два весели текста. Едва към края на вечерта разбрах защо Кристин Димитрова не чете пред публиката новите си творби…
Ето какво се опитах да кажа аз:
Чел съм стихосбирката на Кристин в ръкопис. Чел съм я и като отпечатана книга. И винаги я чета така, сякаш я чета за пръв път. Казвал съм, че Кристин е напълно разпознаваема и напълно неподражаема, но тук думата ми е за друго. Тази книгата стряска. Затова забравям някои, повечето текстове. И за мен постоянно са нови, безпардонни, смътни. “Уважаеми пътници” е свят на бутафории. Всичко е плоско. Всичко е плитко. Претъпкано с мили вехтории, от които едва се диша. И заради които само се диша. Тук-таме тапетът е разпран и отзад се вижда Нищото. Единственото, което реално съществува, е човекът. Не кой да е човек, а твърде умната Кристин. Самотният човек, който понася всичко зловещо и причудливо. И успява да види чудеса. Да ги направи. Да види опакованите в тапети хора, да проникне в машинарията им. И то точно тогава, когато се разделя с тях – и очаква нова, още по-голяма раздяла. Един изключително прозорлив човек, който вижда захабените тапети на съществуването. В тази книга има много повече болест, отколкото смърт. Детството е отвратително и произвежда настоящето. Детството е хубаво само с връстниците. Има руини от хумор. Метеорити от някогашен сарказъм, които ни цапардосват. Има ги приказното средновековие на рицаря Кристин и въздушните катедрали на фейсбук и туитър. Има го вакуумът на истината, имплозията на истината. През последните седмици и месеци неведнъж от сериозни хора чувам, че поезията трябва да се занимава с изворите на злото. Но виждат злото само в другите. Кристин го вижда как пропълзява навсякъде и ни обвързва с паяжините си. Това е най-тъмната книга на Кристин. Най-тъмната любов. Най-силната.
Кристин мимоходом каза, че е писала без изобщо да мисли за публикация. И когато се опита да прочете пред аудиторията едно от нещата, гласът й се скъса още при заглавието – не успя да продължи. По-късно го прочетох аз… Стихотворенията на Кристин са по-силни от нея. Защото в края им почти винаги има един архангел, който прибира меча си и се усмихва. Винаги.
Марин Бодаков
Една сутрин, когато всичко ми беше наред
Как не съм забелязала, че около нас
навсякъде има пропасти.
Ето, този човек си оправя леглото
над пропастта и е весел.
Тази жена отключва дома си с два ключа
и влиза от една пропаст в друга.
Едни предпочитат да тичат над пропастите,
за други е по-важно да са публика,
помагат на състезателите,
дават съвети.
Пред мен стои все по-неясен преход,
все повече предмети
за прескачане.
Хронометърът е готов
да покаже снизходителност,
но не и да ми посочи пътя.
Не и да ми премери паниката.
Защо съм тук?
Защо въобще съществува животът?
Защо светът не се разпада в безредие
както всичко друго, за което полагаме
специални грижи?
Хартията не може да знае
какво е написано върху нея.
Хартията може само да стане на лодка
и да плува известно време.
Кристин Димитрова
